— Не знам кои беха.
— Не може да не ги знайш — сопна му се Брашнаров, но се закашля и едва след като стихна кашлицата му, продължи: — Ти беше тука, когато влезоха. Чух те аз да говориш долу с циганката. Искаш да ги скриеш. Боиш ли се от них? Или може да им си ортак, а?
Пак без да се помръдне, Кътърката повтори това, което бе разправял вече много пъти за нападението:
— Излезох на двора. Тъмно беше, в очите да ти бръкнат. Нахвърлиха се върху мене, събориха ме…
— Не, не! — размаха Таки Брашнаров дългата си ръка, още по-мършава в широкия ръкав на нощната му дреха. — Ти лъжеш. Искаш да ги скриеш.
Кътърката стисна устни, кривна дългия си врат пренебрежително. И току попита:
— Какво ще правим сега… Ще отворим ли дюкяна? Ние така седим и тримата, без работа, чакаме те, пък сме сиромаси люде.
— Ти остави това. Не бързай за дюкяна. Ти кажи какво те питам аз!
— Нема какво повеке да казвам.
— Ще те предам в хюкюмата бре!
— Ще ме предадеш, ама… комитите може пак да ти влезат.
— Ето, видиш ли: ти си с них!
На другия ден Брашнаров пак прати циганката за Кътърката и пак се повтори същото. Кътърката пазеше упорито тайната около нападението. Не беше то от вярност към клетвата, която бе дал върху камата и евангелието — да пази до смърт тайните на Организацията. Той изпитваше едно сложно и дълбоко чувство, понеже Държеше ключа на тайната около това нападение. Той единствен знаеше всички подробности и кой каква роля бе играл в него. Райко Кутрев не знаеше всичко, не знаеше, че Таки Брашнаров беше предупреден, а Брашнаров знаеше още по-малко. Най-малко знаеше каймакаминът. А Кътърката можеше да разкрие всичко с един замах. Можеше да изнуди чорбаджията си и да му вземе пари, държеше в ръцете си съдбата на Кутрев, на Пачев и Наумов. Той можеше да изнуди дори и каймакамина. Можеше да замеси в тая история и Лазара Глаушев и… всички, които познаваше като членове на Организацията. Можеше да замеси и когото пожелае. Като посочи тримата, които наистина участвуваха в нападението, можеше да посочи още тридесет души. Каймакаминът това и чака… Панту Кътърката никога не се бе чувствувал така силен, а бленувал бе през целия си живот за такава сила. Да се страхуват другите от него, да треперят, да разполага той с тях по своя воля. Да насити и пресити душата си с палещата сладост на отмъщението, със замайващата сладост на надмощието…
Кътърката помнеше майка си и баща си, но и двамата все еднакво: разгневени и дигнали ръка да го ударят. Той си мислеше, че баща му и майка му са били лоши люде и са го мразели, макар да си спомняше също как бягаше от училище и как прескачаше в чуждите градини. Неговите първи радости бяха в дните, когато умря майка му, а баща му го изостави. Почувствува се свободен тогава и цялата махала пропищя от него, но скоро попадна в ръцете на тетка си Вета Кузманова — по-млада сестра на майка му. Предаде го в ръцете й баща му, не можеше да се грижи за него, пък скоро умря и той. Строга, сурова жена беше Кузманица, биеше го с тояга или с мокро въже, оставяше го по цели дни гладен. Когато го набиваше до премаляване, често му казваше, задъхана от умора:
— Ти затри майка си, душманино, ама мене нема да ме затриеш! Кокалите ще ти сдробя, жив нема да си, ако не ме слушаш…
Като поизрасна, Кътърката избяга от нея, отиде да живее при другата си тетка, най-младата сестра на майка му. Но той и сега още се прибояваше от тетка си Вета Кузманица.
В непрестанна вражда беше Кътърката и с всички други люде. Беше слабичък, дребен и връстниците му от махалата изпитваха силата си върху него. Той се биеше с тях, бранеше се, но бяха малки силите му и огорчен, унизен, спотайваше се по разни скрити места, за да плаче сам от мъка и от безсилна, незадоволена ярост; или пък се промъкваше по дворовете и градините, дори и по къщите, и правеше пакости, за да си отмъщава. Той страдаше поради тая вражда с другите и когато порасна; остана дребен, мършав, та и девойчетата, в които се заглеждаше, бягаха от него, присмиваха му се. Само Марето Кузманова не странеше от него и той я залюби, макар майките им да бяха сестри. И това беше най-голямата жажда на душата му: да бъде силен, да има власт над другите, да им внушава страх и трепет. Дошъл бе най-сетне за него такъв ден. Ще пие той сега от тая сладост глътка по глътка, няма да бърза и ще се наслади докрай.
Още на другия ден след нападението върху Брашнаров Райко Кутрев го извика в двора на тетка му Вета. Бяха сами. Кутрев втренчи в него пъстрите си бляскави очи — да го прониже с поглед. Той веднага забеляза, че в Кътърката бе настанала промяна — виждаше се по цялата му външност. Кутрев най-напред това му каза:
— Наежил си се нещо. Да не би от радост, че твоят чорбаджия излезе по юнак от нас и ни прогони. — Нито в гласа на Кутрев, нито по лицето му се забелязваше някаква следа от другарска закачка. Той продължи бързо, отсечено, какъвто беше винаги говорът му: — Ние не бехме влезли, за да го убием. Стреляхме, защото и той стреля срещу нас. Сега, ако се чуе нещо, ще знаем, че от тебе е излезло.
— Защо от мене! — сопна се Кътърката. — Може некой от вас…
— Ти знаеш — прекъсна го Кутрев. — За предателство — смърт.
Кътърката изкриви като за усмивка полуотворените си устни, бялнаха се между тях здравите му разкривени зъби:
— Може и ти… ако се видиш на зор, може и ти да предадеш.
— Тогава и за мене същото: смърт.
Кътърката нищо не отговори, но въртеше очи, оглеждаше Кутрев, види се, бе забелязал, че учителят Държеше някак непривично лявата си ръка, мушната Дълбоко в джеба на палтото му и неподвижна. Той пристъпи бързо, улови го за тая ръка и я подръпна. Кутрев неволно изхлипа от болка, лицето му побеля и се покри с влага. Кътърката проточи лице от престорено съжаление:
— Не знаех… — После изеднаж се ухили и намигна: — Требва да те е чопнал чорбаджията с алтъ-патлака39 си… — И добави злобно: — На зор не се трай, а?
Разгневен на себе си, че показа слабост, Кутрев рече остро:
— Не ми харесва твоето любопитство; всичко искаш да знаеш. Но… не забравяй какво ти казах. От нас нема да остане нищо скрито.
Като не сваляше очи от Кътърката, той изкара с едно рязко движение ранената си ръка от джеба, обърна се и бързо излезе от двора. Кътърката го проследи с присвити очи, усмихна се презрително на неговата самонадеяност и прошепна през зъби:
— Ще видим, даскалче…
Откъм къщата на леля му се чуха бързи стъпки. Мина Марушка, запътила се като унесена подир учителя. Кътърката се спусна след нея, улови я за плитката и силно я дръпна, та момичето изви глава назад и се спря.
— Къде си се затичала! — изръмжа той и от устата му пръсна слюнка. — Като сенката му се влачиш подир него…
Момичето се извърна и кротко се опита да освободи плитката, но Кътърката я зави на ръката си и я стисна още по-силно; той усещаше в ръката си хладината на дебелата моминска плитка, до сърцето му стигна тая хладина като сладостен трепет, обръч стисна гърдите му. И повтори несвястно, с пресъхнало гърло, задавено:
— Като сенка… се подир него…
Светлото лице на девойката засия още повече от радостна почуда, тя се зарадва на тия думи и на свой ред ги повтори с копнеж в тихия си глас, със себеотдайно покорство:
— Негова сенчица съм аз…
Кътърката стисна кривите си зъби, присвил очи, сякаш ослепен от светлината на лицето й, замахна и я удари с юмрук по сляпото око. Марето се полюшна и отпусна клепки, подвиха се нозете и като пречупени, тя се търкулна на земята и като че ли се боеше да не се изцапа. От вратата на къщата се чу силен вик:
— Що направи бре, никаквико!
Изтича вън Вета Кузманица, дигна от земята един камък, но така и остана, с камъка в ръката си. Кътърката прекрачи присвитите нозе на момичето и се спря пред нея, протегнал дългия си врат, с пребледняло, грозно лице. Тоя път Кузманица се уплаши от него — такова зло, мъртвешки бледо и студено беше лицето му. Тя се огледа — по дворовете и градините наоколо не се виждаше жива душа. Кузманица пусна камъка и проплака:
