— Не е нужно да го знае даже и баща ми. Така требва да се пазят тайните на Организацията. Никой не требва да знае повече, отколкото е нужно и необходимо.
В своето скривалище под миндера в къщурката си учителят Наум Катранов сега криеше двеста и шестдесет и седем лири народни пари. Беше му олекнало, когато преди това предаде цялата каса на Сърчаро за гръцки пушки. Тежък товар беше за него да държи толкова злато в ръцете си. Той беше в постоянен страх за тия пари — да не би да се случи нещо с тях, да не се загубят някак, да не изхвръкнат от ръцете му. Можеха да му влязат крадци, той и от това се боеше, макар да знаеха за парите само людете от комитета. Да бяха негови тия пари, Катранов нямаше да се бои толкова. Тия лири под миндера бяха по-особени, друга беше тяхната сила.
Мисллта на Наум Катранов беше все там — в парите под миндера. Той не можеше да се задържи по-дълго време вън от къщи; където и да беше, бързаше да се върне и най-напред ще погледне в стаичката с миндера. И сънят му не беше спокоен — събуждаше се често през нощта и все ще се ослуша накъм стаичката дали не се чува някакъв подозрителен шум оттам, дали не става нещо в тъмнината. Сънуваше и страшни сънища с пожари, с нападения на разбойници или че парите са изчезнали кой знае как и стенеше мъчително в съня си, или пък се събуждаше изеднаж, с разтуптяно сърце, плувнал в студена пот.
Като му натежа толкова много тая постоянна грижа за народните пари, Катранов намисли да се пооплаче на другарите си от комитета и да ги помоли да го освободят най-после от нея. Не се реши да се оплаче пред целия комитет, не се реши да се оплаче и пред Райко Кутрев; твърд и рязък беше младият му другар в тия работи — няма да го разбере, няма да му помогне. Катранов реши да отиде при Лазара Глаушев.
— Аз, бачо Лазаре, вече толкова време държа народната каса — започна той. — Да бехте ме освободили от тая длъжност, нека я вземе друг некой.
— Защо, учителю — отвърна му Лазар. — От тебе по-добър касиер комитетът не може да намери.
— Аз се измъчих с тия пари, бачо Лазаре. Как да ти кажа… не съм навикнал с толкова пари. Живея в постоянна грижа.
Погледна го Лазар, въздъхна:
— Да, учителю… Голема грижа; народни пари са това. Но ето, такъв дел ти се падна, това е твоят дел в общата работа.
Наум Катранов не продума вече никому за грижите си, не се оплака никому. Стегна сърцето си, пое наново своя дял. А дойдоха и свои, лични грижи. През летните месеци общинската каса се изпразни и за месеците юли и август общината не плати заплатите на учителите. Случвало се бе и друг път да закъснее общината с учителските заплати, но никога досега това не беше продължило толкова много. Народът ставаше все по-беден, стискаше парата, широките пиринчени блюда в църквите, дето преспанци слагаха своята лепта за училищата, стояха повече празни или с по някое медно петаче. Започна и новата учебна година, някои от учителите отидоха да се оплачат в общината, но кой можеше да помогне, щом народът нямаше своя сила? Общинарите дигаха рамена, обещаваха, молеха за повече търпение, а от време на време даваха по една меджидия или половин лира, колкото можеше да се изгребе от празната общинска каса. Учителите, и най-вече тия, които имаха по-тежки семейства, бяха обиколили по два, по три и по пет пъти всички свои роднини и приятели да ги молят за помощ и подкрепа; помагаха им людете, доколкото можеха, но сиромашията беше голяма и обща. Учителят Тодор Миров продаде една нивица, останала от баща му, за да може да изхрани семейството си. А повечето от учителите бяха по-бедни от него. Тъкмо в това трудно време Надежда, най-голямото дете на Катранов, отпадна съвсем и дори легна на легло. Не се оплакваше от нищо, само дланите й пареха много отслабна, та все гледаше да си полегне, докато се залежа по цели дни. Майката току подсмърчаше — добро и вече отгледано дете беше Надежда. Търпелива жена беше тя, но следеше непрестанно мъжа си с насълзени очи и в погледа и тежеше укор. От него очакваше тя помощ и спасение, а и той тъмнееше все повече и дори гласът му заглъхна. Учител беше Наум Катранов, знаеше какво беше нужно на детето, но не можеше да му помогне. Какво се слагаше на сиромашката трапеза — едва по едно коматче черен хлебец и постна чорбица, но като се случваше да попадне на масата по нечия милост бучка сирене или яйце, или паничка мляко, той го отделяше за болното дете. И казваше с отпадналия си глас:
— На нея това й е нужно. Всеки ден…
Той дигаше Надежда от леглото — колко тежеше тя сега? Излизаше на двора и сядаше на слънце край стената, слагаше детето на острите си колена. Грееха се те на септемврийското слънце и тихо си приказваха; умница беше Надежда и за какво ли не питаше, за какво ли не разказваше и сама. Тя се гушкаше в прегръдките на баща си, лицето й поруменяваше на топлото есенно слънце. Ето какво беше нужно на болното дете — учителят знаеше. Като станеше време, той го занасяше пак на ръце в къщи, слагаше го на леглото му. Лицето на болното пак побеляваше като хартия в мрачната сянка под ниския таван на стаята. Той знаеше какво беше нужно на детето му.
Наум Катранов държеше в ръцете си двеста и шестдесет и седем лири. После те станаха двеста и осемдесет. Той не посегна да вземе ни един грош от тия пари, Дори и не помисли да посегне на народните пари, за да купи една паница мляко на болното си дете. В тия пари имаше и негови, но той вече ги бе дал и вече не бяха негови. Посърна Катранов, потъмня от мъка. Но това си беше негова мъка, негов дял…
Към средата на месец октомври общината изплати на учителите, което им дължеше: продаде две църковни ниви — иначе трябваше да затвори училището. Катранов донесе в къщи шест жълтици и няколко меджидии.
И това намери да каже на жена си, пак по даскалски, поучително:
— Търпение, жено, спасение…
Тя извърна лице от него — загубила бе вяра в просветения му ум през тия безкрайни черни дни.
Таки Брашнаров престоя в Битоля близу два месеца. През това време на няколко пъти се чу, че е умрял от раната си. Върна се той измършавял и състарен, та сега отдалеко личаха годините му. Циганката се уплаши, като го видя да влиза в двора, изгърбен, с хлътнали посивели бузи. Той поиска веднага да си легне и тя с големи усилия му помогна да се качи в стаята си, настани го в леглото. Чорбаджията изпружи дългите си кокали, види се, от раната гърдите му бяха хлътнали, косите му бяха посивели и оредели; само очите му все още светеха, черни и мрачни между пожълтелите, гъсто набръчкани клепки. Той кашляше често и се давеше в храчки, циганката изтича да донесе съд и го сложи до леглото му. Тя си мислеше: „Нема да може той вече без мене.“ Решила бе преди това да скрие двете кесии с пари, дори бе похарчила стотина гроша от тия пари, но сега, като го видя толкова грохнал, дойде й на ума друга мисъл: няма да може той вече без нея и цялата къща ще бъде в ръцете й. В кесиите имаше само пет златни лири и още две хиляди гроша сребърни и медни пари — тя ги бе броила много пъти. Няма да се раздели и да се кара с чорбаджията си заради тия пари, а за скривалището му в една от стените на същата стая нищо не знаеше. Преди да го ранят, Брашнаров бе скрил там осемстотин лири; наближаваше тогава време да закупуват с Баболев жито, та бе задържал тия пари у себе си.
Завърналият се чорбаджия не попита най-напред за двете кесии, както си мислеше циганката, а рече с продрания си глас:
— Скоро да ми повикаш тука Кътърката.
Като че ли тъкмо за това се бе върнал от Битоля. А той, още като влезе в стаята си, огледа с внимателен поглед най-напред мястото на стената, дето беше скривалището с парите му, но циганката не можеше да забележи това. Когато малко по-късно Кътърката влезе в стаята му, Брашнаров се приподигна на лакът и махна с ръка на циганката да ги остави сами. После рече нетърпеливо:
— Кажи кои беха. Ти знайш.
Панту Кътърката се подпря на стената срещу него с ръце отзад, разкрачен, фесът му беше накривен над лявата вежда. Той гледаше дръзко чорбаджията със синкавите си очи и не бързаше да отговори. И каза, без да се помръдне:
