На 15 април започнаха атентатите на „Гемиджиите“ в Солун; шумната, разноезична, комерческа столица на Македония занемя от ужас пред пламъците на чуждестранния кораб „Гвадалквивир“, при взривовете в основите на банка „Отоман“, на избухващите бомби по разни части на града и няколко дни наред, пред героичната смърт на атентаторите — люде на шестнадесет, на осемнадесет, на двадесет и няколко години.
На 21 април падна в сражение с турски аскер в село Баница, Серско, Гоце Делчев. Апостолът пристигна в Баница на 19 април. Тук дойдоха и серската чета с воиводата си Георги Бродалията, също и драмската чета с воиводата си Димитър Гущанов. Събраха се около двадесетина души четници и се настаниха в две къщи една срещу друга; Делчев беше с двамата воиводи и с още неколцина четници, а другите бяха в отсрещната къща.
Денят 20 април мина спокоино и дори весело. Другарите на апостола забелязаха, че някаква едвам доловима сянка забулваше неговата широка приветлива усмивка, макар че той, както винаги, все гледаше да поддържа сред тях весело, бодро настроение. От време на време замлъкваше внезапно и негли се ослушваше в мислите си. Най-сетне той каза:
— С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и може да е убит.
Другарите му се опитаха да прикрият и собственото си смущение с весели закачки, които Гоце подзе и се смееше повече от всички. Наистина, злокобният му сън не предсказваше смъртта на втория му по-малък брат Милан, който загина по-късно, през лятото, в с. Неманци, Кукушко. Дойде и вест, че в Горно Броди довтасал аскер, но и това не развали доброто настроение на комитите. Аскерът през целия ден стоя спокойно в Горно Броди, пък и се знаеше, че дето има комити, там някъде наблизу ще има и аскер.
Настъпи нощта срещу 21 април. По едно време Делчев мина в отсрещната къща да види настанилите се там момчета. Преди няколко дни бяха станали солунските атентати и Гоце разказа на четниците подробности по това необикновено смело дело на неколцина себеотречени македонски революционери. Гоце се прибра в квартирата си, а скоро и цялото село утихна.
Късно след полунощ в тъмнината се замяркаха черни сенки, които безшумно обградиха заспалото село от всички страни. Това бяха към хиляда души аскер, които водеше турчинът Тефиков — бивш български офицер и съученик на Делчев от Военното училище. Изглежда, че той знаеше кого бе дошъл да търси в Баница. На разсъмване турците започнаха да претърсват една след друга селските къщи, а людете от претърсените къщи събираха и задържаха под стража. Едва сега се разтичаха часовоите от селската чета, която пазеше селото. Една бабичка се втурна в стаята, където спяха Делчев и другарите му, нададе сподавен вик:
— Станете, момчета! Аскер загради селото и търси по къщите…
Наскачаха всички още сънни, скочи и Делчев, който бе заспал през нощта най-късно, измъчван от стомашните си болки.
— Бъдете готови, пък ще видим що е — каза той; другарите му бяха отправили към него мълчаливи погледи да видят той какво ще каже, какво ще направи.
— Каквото е писано, това ще е — промърмори някой от тях.
Те всички бързо пристягаха облекло, патронташи, ремъци, преглеждаха оръжието си. Вън се чуваха изплашени гласове и тропот — домакините напущаха къщата си и я оставяха на четниците. Делчев знаеше за издадената турска заповед да се унищожава всяко село, в което се намери революционна чета, спомни си за изгорените села Балдево, Неврокопско, Карбинци в Щипско, Смърдеш в Костурско. Той знаеше също, че ако остане с другарите си да се сражава в селото, докато се стъмни, после в тъмнината могат да разкъсат обсадата и да се спасят с най-малко жертви; много чети се бяха спасявали по тоя начин дори без жертви. Но апостолът не се поколеба нито за миг. Той сложи ножа на пушката си и рече:
— Вървете след мене. Ще се опитаме да излезем от селото.
Следван от другарите си, Делчев излезе в двора и се спря за минутка до портата — да се ослуша, да огледа какво ставаше вън, по улицата и по съседните къщи, сетне направи знак на другарите си да го последват.
Малката дружина излезе на улицата. Зададоха се отсреща й другите четници. Делчев вървеше най-напред, с пушка, опряна на лявата му ръка, готова за стрелба. Селото ехтеше от кучешки лай, но наоколо не се виждаше жива душа освен двадесетината въоръжени мъже, които вървяха по един, по двама в дълга редица. Улицата беше тясна и крива, та никой от турците не ги забеляза, докато стигнаха до края на селото.
Тук се отвори малка полянка и вляво оставаше последната къща на селото. На 30–40 стъпки стърчеше ниска стена, с която бе оградена съседната нива. Отеднаж иззад стената се показаха турски войници с насочени пушки.
— Кучета! — стисна зъби Делчев и гръмна по тях. — Легайте! — викна той на другарите си и застанал прав, дръпна ударника на пушката си, за да я напълни отново.
— Легай, Гоце! — чу се някъде зад него.
Делчев понечи също да залегне, но турците отсреща изгърмяха и един куршум прониза гърдите му. Апостолът падна върху пушката си, после, с последни сили, се приподигна на двете си ръце, но пак се отпусна и издъхна.
— Гоце, Гоце! — извика, или пък проплака някой от другарите му, но трясъкът на зачестилата стрелба заглуши тоя вик на безнадеждност и болка.
Докато успяха другарите на апостола да се приберат в една плевня наблизу, паднаха убити още петима от тях, падна и войводата Димитър Гущанов. Останалите живи, скрити зад стените на плевнята, водиха през целия ден сражение с турците и не им позволиха да се приближат до убитите четници, до тялото на апостола, който лежеше, вече неподвижен и студен, ничком върху пушката си. Щом падна мрак, живите четници успяха да напуснат селото, което бе пламнало от всички страни.
Гоце Делчев загина, едващо навършил тридесет и една години.
Революционният кипеж сред народа вече не спираше. Турската власт дигна на нога всички отбранителни сили на застрашената империя: войска, полиция, съдилища, турското население в размирните вилаети. Още преди това султанът изпрати в Македония своя пълномощник и довереник Хюсеин Хилми паша да прилага лъжливи реформи в непокорната страна, а всъщност да я усмири с огън и меч. Пашата си бе поставил за цел да унищожи народната революционна организация. Команди от аскер, полиция и башибозук тръгнаха по селата да обезоръжават раята и безмилостно изтезаваха селския народ — бесеха людете с главата надолу, горяха ги с нагорещени железа, мокреха изтезаваните с газ и ги заплашваха, че ще ги запалят, ако не предадат пушките си; често мъчителите и наистина изпълняваха заканите си. По селата бяха избити много люде, изнасилени бяха много жени, ограбени и опожарени бяха много селски къщи и цели села. Подобни насилия се вършеха и по градовете в Македония и Одринско.
Затворите бяха пълни със селяни, занаятчии, учители, съдилищата работеха трескаво. Ала пред затворите и съдилищата се трупаше народ в мирен бунт срещу властта; носеше се храна от близки и далечни на затворниците, изричаха се шумно към тях поздрави и насърчителни слова, отправяха се закани към тираните. Дигнал се бе на нога целият поробен народ, безстрашен и дързък. Властта се уплаши от собственото си дело и се люшна към друга, също тъй опасна за нея крайност: освободени бяха почти всички затворници, а те бяха с хиляди. Излизаха на тълпи от затворите, а други тълпи ги следваха по улиците с тържествуващите викове и песни. Народът празнуваше една победа срещу омразната власт. Но свил за малко кървави нокти, подплашеният звяр започна пак да ги показва и с още по-голяма ярост. Борбата пламна с още по-голяма сила.
Въстанието не беше обявено, ала всъщност бе започнало още през зимата и пролетта на 1903 година. Цяла една армия от въоръжени мъже заемаше все по-здраво планините, правеше смели набези по селата. Станали бяха големи сражения между четите и аскера при село Избища (Ресенско), при село Ърбино (Охридско), при Могила (Битолско), Смърдеш (Костурско) и по много други места. Лошо въоръженият селски народ с голяма смелост и въодушевение се притичваше на помощ на четите. Турците съсредоточаваха своите сили по главните населени места и оттам пращаха силни войскови части ту в една, ту в друга посока срещу четите. Правеха се догадки за деня на въстанието, но всички знаеха, че тоя ден е близу, и сега друга една дума се повтаряше постоянно:
