— Оръжие! Оръжие!

Нямаше достатъчно оръжие. И четите, излезли вече в планините, бяха слабо въоръжени. Селяните продаваха воловете си, за да си купуват пушки. Купуваха се с чисто злато дори повредени оръжия. Да имаш една манлихера с петдесетина патрона или поне един хубав револвер — това беше истинско щастие.

Страхът пред турците бързо прегаряше в пламъка на общото въодушевление. Робите вече чупеха омразните робски окови.

Преспанската околийска чета нарасна до четиридесет души. Двама от новите четници бяха въоръжени само с револвери, а други двама носеха само по една добре наострена секира. После отеднаж дойдоха още петима нови четници, и петимата въоръжени само с тояги.

С тия тояги те бяха убили двама разбойници турци, та прибраха и петимата в четата. Тогава се получи нареждане от околийския комитет да се отделят от така нарасналата чета две групи от по десет души и за войвода на едната от тия нови чети бе назначен Велко Скорнев. Обичай беше при такива случаи четниците да се отделят по своя воля. И колкото имаше рожденци в четата, сега всички пожелаха да вървят с Велко. Те бяха петима, а заедно с Велко ставаха шестима рожденци и само трима от тях имаха добри, сигурни пушки. Лошо бяха въоръжени и другите четници от новата чета. Не каза нищо Велко — кой би му помогнал? — и поведе четата си със светнали очи. Още веднага се породи в главата му една упорита мисъл. Той искаше да има добре въоръжена чета — как иначе? И поведе другарите си право към Рожден.

Беше късно, останаха да нощуват в рожденската гора, край колибата на Велко при извора. Бавно гаснеше над вършините на дървесата зелената лятна вечер. Един от четниците, рожденец, промълви:

— Значи, тука ще нощуваме.

— Тука — отговори Велко.

Настана мълчание, но скоро се обади друг от четниците, също рожденец:

— Като сме дошли тука, да бехме нощували в къщи. А, Велко?

— Дошли сме тука по работа — отговори войводата с твърд глас. — По работа, а не за да спиме с жените си.

— А бре… кажи го, ние сме си в село, в нашето, та поне да спиме в къщи, да си видиме людете. И не сички сме женени, та да речеш… заради жените.

Велко поклати глава:

— Чета ли сме, или що? Как тъй да се пръснем из целото село, пък утре чакай, докато се съберем. Секи миг може да се получи некоя заповед от Началството. Тука ще спиме сички. Нема да се отбиваме по селата без нужда. За един четник турците цело село изгарят.

Такава турска наредба наистина имаше.

Настана нощ, малкият стан край колибата скоро утихна. Ще се чуе само изпращяването на някое клонче под дебнещите стъпки на часовоя. Но колко са летните нощи и как бързо минава сладкият сън в гората! Велко се събуди на зазоряване и стана да отиде до извора да се наплиска със студена вода. Още като се изправи, той огледа другарите си, както бяха налягали наоколо. Хм — един от четниците липсваше. Велко отиде до извора и се върна. Нямаше го и сега изчезналия. Беше рожденец. Тома Нерезов. Биваше го за всичко. Велко пристъпи към друг един от съселяните си четници и леко го побутна:

— Стани, Софре.

Четникът веднага отвори очи и се изправи. Той нямаше повече от осемнадесет или деветнадесет години, беше усърден момък и пъргав като коза. Велко го подръпна настрана:

— Ти беше часовой до полунощ, нали?

— Бех. Аз бех до полунощ.

— Къде е Тома?

Младият момък се огледа с учудени очи. Дигна рамене:

— Не знам къде е… Къде отишъл? Докато бех на пост, тука беше.

— Слушай, Софре — продължи Велко и сякаш бе забравил за изчезналия. — Ти немаш пушка, нели?

— Немам.

— Иди веднага в село. Ще намериш дедо Павле Локвенец и ще му кажеш да събере селските старци и още когото намери от мъжете, да дойдат сички тука. Да не се бавят, по работа ще бъде. Да не се бавят, че ние немаме много време.

Софрони веднага изчезна в близкия храсталак. Велко се отправи към часовоя, който от един бряг наблюдаваше през разредените тук дървеса поляните и пътеките накъм селото. Той също беше рожденец. Велко направо го запита:

— В село ли отиде Тома? Кога?

Часовоят опна ремъка на пушката си, като че ли да провери дали е достатъчно здрав, и не отговори. Велко пристъпи още една крачка:

— Тебе питам, Илия. Говори де!

— Не знам… — Какво не знайш? Тома си отишъл в къщи.

— Не знам, не съм го усетил.

— Ха! Ами как пазиш ти четата? Не лъжи, Илия! Лицето на часовоя, бледо от безсъние и от утринния хлад, се покри с алени петна. Той пак опна ремъка си още един път. После с мъка проговори:

— Каза… веднага ще се върне. Примоли се. Велко го гледаше мълчаливо.

— Срамота! — рече той. — Да бехте си стояли в къщи.

Откъм колибата се дочуха гласове, четниците бяха се събудили. Велко отиде нататък и след малко дойде друг четник, за да смени часовоя.

Не след дълго пред Велко изскочи Тома Нерезов, срамежливо ухилен, а очите му лукаво се въртяха, Велко живо протегна ръка към него:

— Дай си пушката. Свали и патроните.

Усмивката от лицето на Тома изчезна и той колебливо подаде пушката си, разкопча и патронташите. Велко ги дръпна от ръката му. Другите четници наоколо се ослушаха.

— Илия — продължи Велко, — ела тука. Дай си и ти пушката, дай и патроните. — Двамата четници стояха пред него и го поглеждаха изпод вежди. Велко тръсна юмрук пред лицата им: — Никой насила не ви е довел в четата! Измъкнал се човекът и отишъл по кефа си. Върви си в къщи или където щеш. Аз не те искам в моята чета. Върви си! Пушката ти друг ще носи. Който нема пушка и повеке я заслужава. А ти, Илия, един месец ще ходиш без пушка. И твоята друг ще я носи. Добре, че си каза истината. Ако щеш, върви си и ти.

Той подпря двете пушки на стената на колибата, сложи там и патронташите. Илия отиде и седна встрани, но Тома нито се помръдна и все тъй поглеждаше изпод вежди, лицето му се забули в мрачна сянка.

— Ти не си ми дал пушката — рече той с надебелял глас. — Войводата ми я даде, а ти кога стана войвода и кога…

— Се едно кой ти я дал — отново се обърна към него Велко. — Не е за тебе, друг ще я носи. А много да не приказваш. Ще те вържа и ще ти ударя двайсет и пет по задника.

Тома се отдалечи бавно на десетина-петнадесет стъпки и седна там с гръб към четниците. Видяха го как бързо, гневно бършеше очите си. Велко се преструваше, че не го забелязва. И му беше тъжно за непокорния — Тома Нерезов беше един от най-будните четници в неговата група.

Софре се върна по-рано, отколкото го очакваше Велко.

— Ще дойдат — каза задъхан; виждаше се по лицето му с какво усърдие бе изпълнил заповедта на своя войвода.

Велко кимна и протегна ръка:

— Ей там е пушката на Тома. Мартинката. Вземи я, ти ще я носиш. Другата е на Илия.

Софре изблещи очи и не вярваше на ушите си от внезапна радост.

— Ами Тома? Велко не отговори.

Старците се зададоха между дървесата един след друг, като да бяха някакво старовремско шествие. Водеше ги Павле Локвенец. Велко скочи и избърза да ги посрещне — да не каже някой, че той от големство ги вика при себе си в гората, вместо да отиде той при тях; не е от големство — четата не бива много да се показва пред людете, нейното място е в гората и планината, но ето, става той на нозе пред старейте и бърза да ги посрещне. Наскачаха и другите четници, дори и Тома Нерезов се изправи — хей там, настрана, като котарак, който е лочил млякото и е ял бой.

Старейте не бяха сами — дошли бяха с тях още десетина души други, по-възрастни мъже, дошъл бе и Бабин, селският войвода, но Велко се учуди, като видя между тях и Лозан Конев, мъжа на Добра. Дошъл си бе той през есента заедно с други гурбетчии, но и той, и те всички останаха в селото не само през зимата, а и през лятото. Излязла бе заповед от Началството — които гурбетчии са си дошли, да стоят по селата, а тия, които не си бяха дошли, и те да се върнат по селата си. Нужни бяха повече мъже за по-важна работа, а печалби и кярове ще останат на последно място.