Насядаха старейте в кръг на тревата пред колибата, седна и Велко между тях, а всички други застанаха наоколо да слушат. Рожденци се радваха на младия войвода и го гледаха с гордост. Те бяха чували за неговата храброст и ето — още двадесет и три-четири годишен, отличен за войвода и техен човек е, от Рожден. Велко Скорнев започна:

— Тая гора тука е наша от памтивека, откакто е село Рожден, ама ние позлатихме турците, за да можем да откарваме на пазара по един товар дърва или въглища. А оня пес Селим искаше и душите ни да вземе. Така е со сичките ни работи и не само в нашето село. Е, народът не иска да търпи повеке, да търпи аги и господари. Свобода иска народът и правда. Затова сме тръгнали и ние, ама сме тръгнали с голи ръце. Тука, виждате, половината сме наши люде, това е, кажи го, наша чета, рожденска. Едно време, до вчера, наш Рожден даваше цели шепи злато на турците, а ако остане турско, и още ще дава — нема ли да даде нашето село неколко алтъна да купиме пушки за нашата чета? Требват ни още четири пушки. Иначе, каква ти чета и каква ли работа ще вършим, ще ни се смеят людете. Това исках да ви кажа, а сега говорете вие да ви чуя.

Бабин, какъвто беше бърз и смел в приказките си, изпревари старците.

— Пушки, ама не е лесно да се намерят — каза той. — Пари по-лесно се намират, пушки мъчно се намират.

— Е, да почнем от по-лесното, пък после ще видим и за по-мъчното — отговори Велко, но повече за да подбутне старците да се изкажат.

Започна най-напред Павле Локвенец, след него говориха и други старци, говориха и други от селяните, обаждаха се и някои от четниците. Говореше се и се повтаряше все същото — това, което каза Велко и след него Павле Локвенец: давало е селото, за да позлатява турските аги, защо да не даде сега, за да въоръжи своята чета? Ще даде Рожден, колкото и да са бедни людете му. Пара по пара, аспра по аспра — ще съберат от цялото село няколко алтъна за пушки. Обади се пръв Лозан Конев:

— Аз ще дам десет наполеона.

Брей — изеднаж десет наполеона! За него се говореше, че донесъл от гурбет може би до триста жълтици. Дал му е господ, сега и той дава. Ето, виждате ли, пари ще се намерят!

— Добре де! — подвикна пак селският войвода. — Пари ще намерите, но пушки къде ще намерите?

— Седя тука и това мисля — обади се дядо Павле Локвенец: — Намислих нещо, ама да видим и вие какво ще речете. Знайте и вие, оттатък, в полето, има две турски села. Близу са едно до друго, Бегово и Раздел. Турци ли са, или са потурчени, кой ги знай, но са зли и проклети за сека християнска душа. Знам ги аз, чувал съм и съм видел. Колко християни са изели тия кучета — брой нема; влезе ли там наш човек, не се знай веке дали ще излезе жив. Особено сега, както се разбеснели агите. Така е, ама да има некой да отиде там — пушки ще намери и не четири, а може би и повеке. Турците имат пушки и продават, макар да ги купуваме них да бием. И това става, като играй пара и злато.

— Продават, продават — чуха се гласове. — И пушки, и револвери, и барут, и куршуми. Продават, ама и много лъжат. Дават развалени пушки. Въглища вместо барут. Требва очите на четири. Като вземеш, не можеш да върнеш. Ще те пребие, в конака ще те обади.

— Да — махна с ръка Велко, да пресече надигналата се врява, — да, знае се сичко това. Добре ни насочи дедо. Павле, ама да видим сега кой ще отиде до Бегозо и Раздел. Един решителен човек или двама, но люде отворени да бъдат, да не сбъркат нещо.

Никой не се обаждаше. Не беше лесно да отидеш в Бегово и Раздел и не за друго, а пушки да купуваш в това време размирно.

— Стар съм аз веке… — продума дядо Павле, сякаш да се извини, че караше други да отидат, а сам не се решаваше да отиде в тия турски села.

Пак никой не се обади. Тихо шумоляха горските листа.

— Аз ще ида в Бегово и Раздел — чу се отеднаж глас.

Беше Тома Нерезов, прогоненият. Той се бе приближил, но стоеше малко настрана от другите. Велко се обърна към него и стисна зъби, за да не изрече гневни, излишни думи. Очите на Тома горяха, бяха още зачервени от сълзи. От сърцето на Велко се отмести студен, тежък камък.

— Добре! — рече той троснато. — Върви, щом искаш. Ако си намериш другар, вървете двама, но никой по-добре от тебе нема да я свърши.

— Сам ще ида.

Велко се загледа в него една минутка и погледът на сивите му очи стана по-светъл, по-мек. Сетне се обърна към старците:

— Намери се сгоден човек. Вижте сега вие за парите, но да не се губи време.

Станаха да си вървят старците и другите селяни, а Велко задържа селския войвода, повика по-близу и Тома Нерезов.

— Натоварете — каза той на селския войвода — едно-две добичета с въглища, а ти, Тома, ще се облечеш с одърпани дрехи и ще зацапаш лицето и ръцете си с чернило от въглища. Сиромах човек, дошъл на агите в Бегово и Раздел кюмюр да продава посред лето. Като намериш сгода да отвориш дума за пушки — кажи, Че ще ги препродаваш. Така агите по-лесно ще ти продадат: демек, те не въоръжават гяурите, душманите на султана, а правят търговия. — Тома хитро кривеше устни. Велко бръкна в пояса си и му подаде револвера, който носеше забучен там: — Вземи да не си съвсем с голи ръце. Ще ни търсиш по посока Страхилова нива. Хайде.

— Хайде — повтори след него селският войвода и отмина, следван от Тома Нерезов. Велко подвикна след тях:

— Пратете нещо за ядене, докато сме още тука.

— Охо! — обърна се Бабин. — Ние поръчахме още преди да дойдем тука. Нема да ви оставим гладни.

Докато още приказваше с тях, Велко забеляза Лозан Канев, който бе застанал наблизу и чакаше нещо.

— Що има?

Оня пристъпи две крачки, изкашля се и рече бързо:

— Искам да дойда и аз в четата. — И от страх да не би Велко да му откаже, той още по-бързо додаде: — Ти знайш какво стана с моята къща.

Той млъкна и обърна глава встрани. Какво повече да каже мъжът на Добра? След смъртта на грешната му жена бяха умрели и майка му, и детето му. Беше доста едър, силен мъж, а имаше защо да мрази турските бейове и агалари. Но Велко му отвърна някак изтихо, срамежливо:

— Мене ми са дадени десет души. Ти кажи на околийския войвода, той да те приеме.

Не можеше да приеме в четата си Велко мъжа на Добра. Нали и той се бе подмилквал някога около тая жена! Не можеше да гледа той смело и открито в очите нейния мъж. А другарите от една чета са другари и в живот, и в смърт, другари верни, сговорни…

Докато чакаха да им донесат храна от селото, четниците се попристягаха за път. Часовоят даде сигнал, че се приближава някой. Велко се отправи нататък и видя как между дървесата се приближаваха насам няколко жени.

— Носят ни храна сигурно…

Минутка по-късно Велко забеляза по-нататък между дървесата и други няколко жени.

Така по две, по три, според както си бяха дружина по махала или по роднинство, надойдоха в гората десетина-дванадесет жени — майки, невести, сестри на четниците рожденци. Не беше дошла само Дона — Велко-вата невеста. Чу се в гората и детски плач — две от невестите бяха донесли и мъничките си деца да ги видят бащите им. Разчуло се бе по селото за рожденската чета и като се нареди да се приготви храна — приготвили я бяха и бяха я донесли всички тия жени, които имаха все близки люде в четата. Не се пазеха сега строго от народа революционните тайни, но и целият народ ги пазеше здраво от враг и предател. Пък що — близък беше краят на турската управия, от кого ще се боиш и откога още македонските планини бяха царство на разбунтувалите се роби. Бързо премина неприятната почуда на Велко войвода. Дошли бяха стари майчици, невести, сестри на другарите му. Е, хайде — нека. Поздравиха го те приветливо, с почит, постлаха на зелената трева край извора софралъци и кърпи, наредиха трапеза.

— Повели, Велко войвода, и вие сички, момчета! Повелете да хапнем, каквото господ дал.

Насядаха всички — войводата начело, майките — до синовете си, невестите — до мъжете си, сестрите — до братята си. Тогава една от по-старите жени подигна очи към войводата и попита: