— Какво правите вие — караше се той с воиводата и с Наумов, — селото е пълно с турци! Ще се излъже некои да каже, некое дете ще продума, а немам вера аз ни в Ничови дори. Ами ако дочуе за вас Анте Богев, ханджията?

Воиводата и Наумов все това отговаряха:

— Тъкмо затова идваме в Дебрища: че има турци. Най-сигурно е тук да се скриеш, в самото свърталище на врага. Ще те търси и гони навсекъде, а най-малко ще се сети да те потърси в своето леговище. От нашите вие ще ни пазите, това е ваша работа, нели сте комитет и толкова много люде.

— Планината е за вас — настояваше Ванков. — Времето е хубаво, шумата по горите още не е окапала.

Сърдеха му се и не му се сърдеха. Той беше прав в страха си за селото, за четата. Но пак той най-много тичаше да настани комитите на по-сигурно място. А бе дошло тежко време за четите. Плъзнали бяха навред големи турски потери, ходеха по пътища и пътеки, влизаха по селата, мъчеха селяните да ги хранят и поят, още повече ги мъчеха да им казват къде са комитите. Полската чета на Гьорета Павлев пребяга и тя в планините, опита се и тя да влезе еднаж в Дебрища, но я препратиха по други села. За нея беше най-трудно сега да се движи из полето, нямаше де да се крие. За потерите беше по-лесно да кръстосват полето, от едно село в друго — планините бяха страшни със своите долища и гори.

Дебрищкият аскер също не се задържаше много в селото. Дигаше се през ден, през два, ходеше по целия Железник и се връщаше пак само за няколко дни да си отдъхне за малко в казармата. Воиниците се уморяваха от честите походи из планините, бояха се от комитите и бяха зли, та селянин не смееше да им се изпречва на пътя. Дебрищани пак затваряха с лостове портите си и селото се съживяваше едва когато аскерът тръгваше на поход. Но пък често се случваше да се отбие в селото друг аскер, друга някоя потеря, на път към размирните железнишки села навътре в планините.

Понаплашиха се много люде в тия тревожни дни, а имаше някои, и най-вече между младите, които се радваха несдържано при тия страхове и тревоги. Бояха се някои от мъки, смърт и гибел, а други се радваха, че борбата се разгорещяваше. Милош Ванков се караше и на едните, и на другите. Към края на лятото, през последните му дни, Дебрища едвам избягна своето може би пълно унищожение. Настанало бе такова време.

Случи се тъй, а не беше никак чудно по ония дни, че така се случи — за по-малко от едно денонощие в Дебрища влязоха двете чети, околийската и полската, върна се от потеря дебрищкият аскер, влезе в селото и друг аскер докъм двеста души. Най-напред, прати вест полската чета. Беше скоро след полунощ, на един от прозорците на долния кат на Веляновата къща тихо се почука. Кузман Велянов веднага скочи — позна кои чука на прозореца му. Въведе той в къщата си Йолета Ядрев. Току-що пристигнала в кошарата му край селото четата на Гьорета Павлев. По следите й вървяла голяма потеря. Гьоре Павлев искаше да се скрие в Дебрища. Излязоха незабелязано Кузман и йоле — близостта на казармата до къщата на Кузман беше толкова опасна, колкото и полезна за такива случаи. Ходиха те двамата по селото в тъмнината, дигнаха от леглото още неколцина от людете на Организацията и далеко преди да се раздени, въведоха четата в селото. Полската чета сега се състоеше от осем души — пораснала бе и тя, макар това за нея да беше най-опасно. Настаниха я в две къщи в градската махала, както я наричаха, понеже беше между реката и пътя за града. Наредиха и стража да пази гостите и двамата мъже се прибраха по къщите си.

Едва ли беше минало един час време и Йоле Ядрев пак почука на прозореца на Кузмана.

— Нема спане тая нощ — каза йоле. — Колко остава още, докато се раздени…

Сега те трябваше да посрещнат околийската чета — двадесет и шестима боици. Настаниха и нея в градската махала, в шест отделни къщи. Тая махала беше най-сгодна за такива гости: беше най-отдалечена от казармата, също и от чаршията, дето беше пък леговището на заптиите. Преди да се разделят, почти на разсъмване, Кузман каза на Иолета:

— Сега само господ да ни пази. Стане ли нещо, целото село ще отиде.

— Не може да им се откаже — отвърна Йоле. — Потерите по петите им вървят. Не се трай веке, Кузмане! Не ще изтраем още дълго така…

Скоро след като се раздени, прибра се в казармата си дебрищкият аскер; цяла седмица беше по Железник. Които дебрищани знаеха за двете чети в селото, попоглеждаха изпод вежди накъм казармата и тихо въздъхваха или поклащаха глави:

— Хм… Де да видим какво ще излезе.

Едващо бе започнало да бие клепалото за вечерня същия ден, току се зададе по пътя откъм града чернило от аскер и се изсипа в селото, напълни се целият селски площад. Бяха към двеста души аскери, уморени от дълъг път, потънали в прах. Бинбашията им веднага прати в казармата да питат дебрищкия юзбашия дали не може да се прибере там и тоя аскер. Юзбашията отказа: воиниците му били преуморени, нека бинбашията настани своите воиници в селото, по къщите. Тогава бинбашията потърси коджабашията — кмета на селото. И нямаше търпение да чака, а накара едно заптие да го заведе при Анте Богев — ханджията. Посрещна го Анте на вратата на хана си и както винаги, с позапретнати ръкави на джамадана си, препасан с тънка вълнена престилка, макар да имаше двама слуги и вече отдавна нищо не похващаше. Той беше нисък, много шишкав човек, с двоина гуша и малки, съвсем бели вече мустаки, а ниско над очите му беше натиснато плитко фесче с кирлив край и пискюл, които се клатушкаше на едната му страна. С тоя пискюллия фес Анте Богев искаше да прилича на гражданин и винаги го носеше така натиснат над очите си, като да беше някакъв особен знак. Той дишаше тежко, гърдите му непрестанно свиреха изтънко, жаловито и някак отделно от гласа му.

— Ти ли си коджабашията? — попита бинбашията на турски.

— Аз, забит ефенди — отговори Анте, а гърдите му като ехо: „И-хиии!“

Той гледаше офицера спокоино, без страх със старческите си очи, опулени и мътни.

— Веднага ще ми намериш помещение за аскера — каза бинбашията и посочи с ръка: — Тук, в хана, петдесет души, а другите ще настаниш по къщите.

— Всички ще идат по къщите, забит ефенди. Ханът ми не е казарма. Утре е пазарен ден тук, ще дойдат селяни.

— Ти слушай какво ти казвам аз, коджабаши!

— Слушам аз и аскерът ти няма да остане на открито, но в хана няма да пусна аскер, забит ефенди. „И-хиии!“ — свиреха още по-силно гърдите на стария ханджия. Той добави: — И аз съм царски човек, забит ефенди. Ти бъди рахат.

Той говореше добре на турски и не се боеше от турците, беше познат техен приятел. Бинбашията мълчаливо се отдалечи към селския площад и остави ханджията сам да си прави сметката. А той, Анте Богев, дръпна ръкавите на джамадана си, разпаса престилката си, както правеше винаги, когато излизаше от хана. И викна на единия от слугите си:

— Иди кажи бре, на тоя въшльо, Кротцето, да дойде веднага тука!

Кротцето беше негов послушен помощник в селските работи и той нищо не започваше без него. Чакаше го ханджията и сега пред хана си — нека почака малко и бинбашията. В това време пред ханджията неочаквано се изпречи един млад момък.

— Дедо Анте, в градската махала аскер нема да пращаш — рече му той бързо, тихо, но колкото говореше устата му, още повече говореха и очите му, и цялото му лице — строго и зло.

Старият ханджия спря върху него втренчения си мътен поглед, помръднаха мустаките му, а гърдите му свиреха пискливо: „И-хиии!“

— Кои си ти бре? — викна ханджията. — Ти ли ще ми заповедваш що да правя? Аз и от забитина не се плаша.

— Наредено ми е да ти кажа — прекъсна го младият човек. — В градската махала аскер нема да пращаш.

Ханджията поприсви очи, сякаш го гледаше отдалеко, пискюлът на феса му се поклати:

— Аха! Разбрах: комити има там, нели? Младият човек стискаше зъби и току изсъска:

— Може и да има. Чудо ще направиш, дедо Анте. И не викай, не викай!

— Чудо не, ами чудо! — викна още по-високо ханджията. — Вие искате да погубите селото, хаирсъзи с хаирсъзи, а не аз! Пуснали сте комитите в селото — ха сега да видим! Триста души аскер има тука. Нека ги изловят, нека ги избият, да миряса светът от них…