Тая нощ бяха пуснати из града пет девриета с около тридесет души аскери и заптии. Те обикаляха само християнските махали и Етхем чауш скоро ги събра. Малко преди полунощ турците обсадиха здраво къщичката на Вета Кузманова.
Райко Кутрев усети пръв, че около къщата ставаше нещо. Дългата зимна нощ преваляше. Той бе спал доста — сладък беше сънят под топлата завивка в изстиналата вече предна стаичка. И като че ли някой изеднаж го дръпна, събуди го. Беше тъмно, само през двете прозорчета на стаичката едва се процеждаше модрият зрак на нощта. Някъде наблизу лаеха кучета непрекъснато, тревожно. Кутрев се приподигна на лакът събудил го бе тъкмо тоя кучешки лай, който настойчиво отекваше в глухата нощ и пронизваше слуха. Кутрев скочи от леглото, закопча бързо, с потреперващи пръсти ризата си, облече горната си дреха — той спеше полусъблечен. Обу, завърза здраво и обущата си. Изкара изпод възглавницата револвера си, сложи го по-наблизу в леглото, мина с ръка по студеното гладко желязо, сякаш да се увери в тъмнината, че оръжието беше там, до него. А пронизителният кучешки лай вън не преставаше, все тъй настойчив и тревожен. Някъде вън имаше люде. И Кутрев грабна револвера, скочи от леглото. В съседната стаичка, дето спяха Вета Кузманова и Марето, не се чуваше никакъв шум. Кутрев пристъпи предпазливо в тъмнината към външната врата и се ослуша; после безшумно отключи вратата, бавно я открехна с лявата си ръка, стиснал в дясната револвера. Грейна срещу него, изпод ниската стряха, ведрото звездно небе. Наоколо всичко тъмнееше в тъмнина, само по небето изпод самата стряха на къщурката трептяха нагъсто звезди с бял, сух блясък. Кутрев тихо излезе вън, вратата зад него остана отворена и току изскърца остро, проточено. Той се спря, спотаил дъх, оглушително беше това продължително скърцане. Но то скоро спря и остана да ечи в нощта само кучешкият лай, още по-рязък. Прилепен към стената, Кутрев пристъпи до ъгъла на къщата — да огледа по-нашироко. В същия миг светнаха срещу него, изтрещяха два изстрела. След това още два-три. Той не усети как се намери отново в предната стаичка, бързо заключи входната врата. Зад него се чуха уплашените гласове на двете жени:
— Райко… Що става? Кой гърми? …
— Не стойте срещу прозорците — каза той с тих, ясен глас.
Жените прошумоляха с дрехите си наблизу и стихнаха. Райко не ги виждаше в тъмнината. Мисълта му работеше с трескава бързина — той трябваше да реши в същия миг какво да предприеме, какво да направи. За себе си, за Марето, за майка й. Той ще излезе вън, ще се опита да се изскубне — вън бяха турци, то се знае. Много ли са? Колкото и да са… Той ще излезе… Но после турците ще се втурнат насам, Марето и майка й ще бъдат сами тук, ще останат в ръцете им. Марето… Той трябва да реши ето в същия този миг! Железен обръч стискаше до болка черепа му. Той ще излезе — това беше ясно. И не мислеше по-нататък — дали ще успее да избяга, дали ще остане жив. Това не зависеше от него, в това той нямаше какво да решава. Марето… Марушка! Тя ще остане тук с майка си сама и турците Ще се нахвърлят като настървени ловци. Вън е нощ, никой няма да дойде на помощ на двете жени. Кътърката ли? Той, Кътърката, е довел турците. За пръв път Райко Кутрев се виждаше така заплетен. Не за себе си — за Марето. За себе си той бе решил, но нея — ще я остави ли в ръцете на турците? Може би вън не са ТУРЦИ или може би не са мнозина… Глупости! Ами всичко е ясно. Минаваха мигове един след друг, като тежки удари в самия му мозък, в самото му сърце. Райко се почувствува слаб и безпомощен. От гърлото му неволно се изтръгна колеблив, глух глас:
— Аз ще излеза… Ще се опитам да избегам…
Тогава той усети близу до себе си Марето. Тя го обхвана едва-едва опипом в тъмнината, сякаш се боеше да не го уплаши, да не помисли той, че иска да го спре. И Райко усети по лицето си горещия й дъх:
— И аз… с тебе.
Той я сграбчи с две ръце, като да се улавяше за някаква опора, но в същото време несъзнателно се пазеше да не я докосне с револвера в дясната си ръка. И отеднаж се върна към себе си, отеднаж се изясни мисълта му, изясни се и гласът му:
— Вън сигурно са турци. Ще стрелят срещу нас.
— Аз… с тебе.
Девойката не мислеше дали вън имаше турци, дали ще е по-добре да остане с майка си и къде ще бъде по-опасно за нея. Тя чувствуваше, че го застрашава опасност, а той искаше да тръгне срещу тая опасност. Марето ще върви с него — това се знаеше само по себе, тя нямаше какво да мисли, какво да пита. В тъмнината се чу гласът на майка й:
— Ти тука ще си стоиш. Той…
Вета Кузманова не се реши да доизрече своята мисъл. Младият мъж сега й беше чужд, тя го мразеше, той й носеше нещастие, нека си върви чуждият човек по своя път. Райко усети враждата й. Той каза на момичето, за да го върне на майка му или пък да го задържи до себе си, в ръцете си:
— Може да ни убият вън. Марето повтори:
— Аз с тебе…
Тя нямаше други думи, нямаше и какво друго да каже.
Сега беше всичко по-лесно. Райко каза:
— Може пък да не е толкова опасно.
Посъвзе се и Вета Кузманова, помръдна някъде в тъмнината.
— Ами чакайте да видя аз…
Тя тръгна от прозорец на прозорец — първо в тази стая, после и в съседната. Не можеше да се види нищо в гъстия нощен мрак. Вдовицата се върна в предната стая — чу се пак гласът й:
— Нема нищо. Ти излез, излез. По-лесно ще се измъкнеш в тъмнината. Ние двете тука ще си останем. Ще си затворим вратата.
— Не, майко — чу се веднага и гласът на момичето. — Нема да го пусна сам. — Сетне то повтори думите на годеника си: — Може пък да не е толкова опасно. — И добави по-живо: — Аз веднага ще се върна, майко. Само до вратника.
То се улови с две ръце за Кутрев, притисна се до него, прилепи се. Той търсеше с поглед в тъмнината Вета Кузманова и само това каза:
— Какво ще правите, като ви влезат? Ще разбият вратата.
Пристъпи към изходната врата. Отвори я безшумно. Ослуша се. Чуваше се пак само кучешкият лай. Той ще се отправи към съседния двор, през ниската ограда и ще излезе на улицата през съседния вратник; те сигурно повече чакат пред вратника на Кузманица. На гърба си усещаше едва-едва ръцете на Марето. Не, той не можеше да я върне. Нека тя сама се върне, ако иска…
Кутрев се поприведе с насочен револвер и се запъти направо срещу ниската ограда между къщите на двете сестри. Девойката вървеше на две-три стъпки след него с приподигнати ръце, сякаш да не го изгуби в тъмнината: дрехата й едва се белееше в звездния зрак. Ниската порутена ограда беше вече близу. Най-напред светнаха три-четири изстрела тъкмо откъм оградата — там беха залегнали трима аскери. Нататък гръмна два пъти едно след друго и Кутрев. После засвяткаха изстрели нагъсто и от всички страни.
Двамата млади люде паднаха мъртви, но турците още дълго не преставаха да стрелят. Бояха се да се приближат. По-късно стрелбата се разреди — турците сякаш се ослушваха. Като видяха, че никой не отвръщаше на огъня им, те предпазливо, по един, по двама излязоха иззад скривалищата си наоколо, приближиха се от всички страни и Кузманица, в страха си, сама им отвори вратата на къщурката. Нахълтаха турци и вътре. Вдовицата запали ламбата, турците запалиха един фенер. Някакъв аскерин дръпна от главата на Кузманица черната й кърпа. Един заптия подигна фенера към лицето й. Аскеринът я блъсна с лакът в гърдите, глухо изръмжа на езика си: — Стара мърша…
Друг някой аскер ситно-ситно се изкикоти.
Щом се раздени на другата сутрин, каймакаминът и башполицът дойдоха да видят убитите, дойде и биябапгията53 — началник на преспанския гарнизон, заедно с други двама офицери. Етхем чауш продължаваше да се разпорежда, важно даваше обяснения. Отидоха си най-сетне всички турци, а труповете на двамата млади люде великодушно оставиха на близките им.
Струпал се бе много народ в двора на вдовицата Кузманова още докато бяха турците там, и повечето от събралите се бяха жени, деца, мъжете трябваше и тая сутрин да отворят чаршията, пък някои се страхуваха да се събират около убитите. Двете училища в града до късно бяха затворени. Всички ученици бяха тук и гледаха мъртвите как бяха легнали и двамата върху твърдата замръзнала земя. Старият Никола Апостолов, който единствен от учителите не беше задържан, също и учителките от девическото училище, които сега ръководеха и мъжкото училище, едвам успяха да приберат децата по улицата.
