— Се воздишаш… Не ти е лесно. Ама да съм на твое место, и аз ще тръгна по селата. Като Стефо. По-свободно ще ти бъде там, по-широко. Имаш роднини бащини, майчини и комитетски люде има во секо село.

И по-добра работа ще вършиш между селския народ. Нема да им ядеш харам51 хлеба. Вземете со Стефо Церски по една пушка… Нели некогаш са ходили такива дружини, пазили народа. И вие со Стефо нема да останете сами. По селата колкото искаш неволници…

Кривиот млъкна. Той пухтеше с разлепената си, прекомерно дебела цигара и шумно подсмърчаше; като стана гражданин, научи се да пуши. Посегна младият човек и го улови за ръката:

— Стрико Атанасе… Щом се освободи Македония, ще те направим валия в Битоля. Такъв ум имаш ти.

— Хм… — усмихна се Атанас в мустаките си, побелели вече и щръкнали по всички посоки.

Мълчаха те дълго и двамата. Атанас Кривиот не беше много сигурен, че бе научил младия човек на добър ум; толкова сечеше неговата секира. Но Райко Кутрев веднага схвана здравия смисъл в думите на стария си приятел. Ами какво друго оставаше за люде като него, като Райко, излезли вече така открито срещу народните душмани? Там е тяхното място, сред народа, и с пушка в ръка… Той вече обмисляше как ще тръгне по селата и каза гласно:

— Ще ти дам пари, стрико Атанасе, и тия дни ще ми приготвиш каквото е нужно за това мое пътуване по селата. Ти знайш: дебели вълнени дрехи, навуща, опинци…

— А пушка? — попита Кривиот нетърпеливо.

— Пушка сам ще си намеря.

И това решение се изясни бързо в ума на Райко Кутрев. С него той започваше нова дейност и чувствуваше как напираха отново в младите гърди всичките му сили. Така чувствуваше той всяка своя радост. Още на другата сутрин изпрати с Атанас Кривио писмо до училищните настоятели, с което си подаваше оставката като учител и молеше да му изплатят заплатата до деня, в който бе напуснал своята служба. Вечерта Атанас му донесе три и половина лири. Той изпрати по Атанасица две лири на майка си, а останалите пари даде на Кривио.

— Ето, стрико Атанасе. Ще ми купиш каквото може с тех за хайдушко рухо. Гледай да има здрави опинци, пък другото… колкото може.

Същата вечер, като се стъмни добре Кутрев излезе от бедняшката къщурка на Атанаса Кривио и отиде в къщата на Марето. Откакто се криеше по къщите, той не бе отивал там не беше отивал и в бащината си къща боеше се че турците можеха да го причакват около тия две къщи. Но сега трябваше да види Марушка, и да се сбогува с нея. Преди да влезе в двора на ниската къщурка, реши да поТропа на вратата на предната стаичка, той завари Вета Кузманова и Кътърката.

Както винаги, на стената срещу вратата бе закачена малката газена ламба с едва приподигнат фитил. Вета Кузманова спря за миг поглед върху нощния гост, изненадана и уплашена, после се спусна и притисна с гръб вратата, сякаш се боеше, че ще влезе и друг някой след Кутрев. Марето се бе изправила до ламбата — вдяваше конец в една проблясваща между пръстите й игла. И така си остана, загледана в младия учител. Лицето й радостно засия, сетне тя отпусна ръце и въздъхна дълбоко.

— Райко… — чу се шепотът й по цялата стая.

Той виждаше само нея. Не беше я виждал редица дни и му беше сто пъти по-мила, сто пъти по-нужна сега, когато живееше той в непрекъсната опасност. Какъвто беше по природа — всяко нещо да подчини на разума си, сега той сякаш сам себе си наблюдаваше и се учудваше на своето голямо вълнение, на голямата си радост, че виждаше отново своето момиче, толкова близу там, в светлината на ламбата.

Някак настрани от него стоеше Кътърката и Кутрев сякаш не го и забелязваше. Когато влезе учителят, Кътърката седеше на ниско столче и разправяше нещо с надебелял глас, хвалеше се нещо нацупен и горделив. Минали бяха няколко дни от убийството на Брашнаров и убиецът се бе поуспокоил. Сега той изеднаж скочи, думите заседнаха на гърлото му. Гледаше учителя с видим страх, започна да се присвива, да се събира в себе си, като че ли искаше да изчезне, само очите му дебнеха потъмнели, мътни между тежките клепки. Райко Кутрев изви глава към него и в погледа му угасна радостният блясък от срещата му с Марето. Кътърката още повече се присви, но не сваляше от него дебнещия си поглед. Райко попита бързо:

— Кой закла чорбаджията ти бре? Ти ли? — Лицето на Кътърката, колкото беше бяло, побеля още повече; останаха да се тъмнеят само очите му. Кутрев приподигна едва вежди, учуден от своето откритие: той виждаше сега, че Кътърката бе убил Таки Брашнаров. И рече: — Хм… За пари ли бре? За какво друго…

Кътърката се сепна, подигна глава и изломоти прегракнало:

— Не съм аз. Не знам кой го убил.

— Е… Мене ми е все едно.

Кътърката се съвзе още повече, дори пулеше очи вече дръзко:

— Нели и ти го… — Но той прекъсна тая си мисъл и продължи в друга посока бързо, натъртено, надменно: — Ако искаш да знайш, той, Брашнаров, предаде сички.

Кутрев не сваляше очи от лицето му и си мислеше? „Той… Но сигурно ти си му казал кого да предаде.“ Сетне Кутрев каза с бързия си говор:

— Мене ми е все едно кой го е убил. Но ако ти имаш некакво участие в това предателство, ще си получиш каквото ти се пада. Така е в нашата работа.

— Не… Защо… Кой ти каза… — замънка Кътърката.

Кутрев го погледа още един миг и нищо не му отговори. Обърна се наново към Марето, към майка и:

— Нема ли да ме поканите да седна?

Марето припна, поднесе му столче, отпусна се на колена пред малката печка, да я постъкне. Заговори и Кузманица:

— Не те чакахме… Пусти душмани… подгонили те… Ами какво ще става, Райко… Така ли ще живейш? Гладен ли си?

— Не съм гладен — отговори учителят.

Той седна край печката, подпря лакти на колената си и чакаше мълчаливо. Чакаха и двете жени. Кътърката промърмори:

Аз да си вървя…

Райко се изправи с длани на колената и се загледа в него строго, повтори дума по дума:

— Така е в нашата работа, Пантуше.

Кътърката се обърна и се отправи към вратата приведен, сякаш се боеше да не го удари някои.

Щом излезе вън, в безлунната зимна нощ, Кътърката изеднаж се изправи, дигна глава и току се поизвърна към вратата, която се блъсна зад гърба му. Той поклати глава със стиснати зъби, после натисна феса си с две ръце и се запъти бързо през двора накъм улицата.

Студената ведра нощ сияеше с всичките си звезди. Кътърката нищо не виждаше, нищо не чуваше. Той бързаше към конака на каймакамина. Тъкмо бе навлязъл в чаршията, отвори се и светна вратата на една фурна, изсипаха се оттам седем-осем аскера и двама заптии: две девриета бяха се крили на топло във фурната и сега излизаха да обикалят по пустите улици. Кътърката позабави стъпки. Пред него в тъмнината се изпречи едър заптия с пушка в ръце; това беше чаушинът Етхем, помощникът на преспанския башполиц, който бе излязъл в ранните часове на нощта да понагледа девриетата, но и той се бе скрил на топло във фурната. Приведе се едрият чауш да види по-добре в тъмното нисичкия кяурин52 и попита на преспански с желание да бъде строг:

— Къде бре по това време без фенер?

Кътърката познаваше чаушина и посегна нетърпелив, възбуден, улови го с разтреперани пръсти за шинела, подръпна го встрани.

— Чауш… — дъхна той отблизу в лицето му. — Даскалът, който уби вашия човек, заптията… Ела да го уловиш, знам къде е.

— Кой бре… Райко Кутре ли?

— Той.

Етхем чауш се изправи, подпря се на пушката си „Ето ти късмет — мислеше си той. — Ако уловя даскала, валията може изеднаж да ме направи башполиц. Ама и опасна е тая работа, трябва с голямо внимание.“ Сега пък той придръпна Кътърката още по встрани и пак се приведе над него, тихо попита:

— Къде е… в некой къща ли?

— Малка къщурка е… Наоколо е празно… Ще обградите и той нема къде да мърда. Аз ще ви заведа! чауш ефенди. Само… съберете се повеке…

Долната челюст на предателя трепереше и потракваше, той дъвчеше и късаше думите си от нощния студ, ала още по-лют беше студът в самото му сърце.