Кътърката бързаше в тъмнината, но все криволичеше по глухи улички. Беше много студено, рядко се мяркаше по някой закъснял минувач. Кътърката бързаше някъде и потичваше. Едва като стигна пред портата Таки Брашнаров, въздъхна шумно, с облекчение — портата още не беше затворена; чорбаджията беше па болнав, по цели дни лежеше в стаята си горе, а циганката беше винаги небрежна към неговите страхове, към грижата му портата да се затваря още на стъмване. Катърката се озърна да не би да го следи някой и влезе тихо в двора. Свой човек беше тук, но пак се ослушваше на всяка стъпка в най-малкия шум. Така той се промъкна незабелязано в трема, зърна дългата сянка на циганката в готварницата, изкачи се по стълбата за горния кат. Спря се пред вратата на първата стая. Чу се покашлюване — чорбаджията беше вътре и беше буден. Кътърката влезе и тихо затвори след себе си.
Тук беше пак претоплено и миришеше на застоял, спарен въздух. Таки Брашнаров беше се излегнал по риза върху широкото си легло и не се помръдна, когато съгледа неочаквания си гост, но по лицето му премина тревожна сянка, която се събра и остана да тъмнее в големите му, учудено разтворени очи. Той попита с отпаднал глас, а очите му следяха неспокойно ръцете на Кътърката:
— Ти… кога излезе от хапсаната?
Брашнаров едвам се въздържаше — искаше да скочи, да извика, да изгони слугата си вън, но се боеше в същото време да не го предизвика, да не го привлече по-близу до себе си. Кътърката изеднаж се засмя с цялото си лице, искаше усмивката му да бъде весела, приветлива, но лицето му беше много бледо и се разкриви страшно. Сега Брашнаров още повече искаше да скочи, но тялото му лежеше като чуждо на широкото легло и току излъга той с подмилкващ се глас:
— Аз накарах каймакамина да те пусне. Ходих в конака…
Със същата разкривена усмивка на пребледнялото си лице Кътърката започна да се приближава към леглото му с тихи, меки стъпки, бавно, с подчертано, угодливо внимание и се опита да се ухили още по-весело, още по-приветливо:
— Хе… ти ли го накара… Ходи при него, а? …
Той се спря до самото легло. Брашнаров пак не смееше да скочи, да се помръдне дори от непреодолим, сковаващ страх, а сега бяха го уловили и сивкавите, студени като лед очи на слугата. Той виждаше, че слугата му бе дошъл с недобри намерения, дошъл бе може би да го ограби, да го убие. Помисли и за револвера си, но револверът беше скрит в долапчето в стената, там имаше и много пари. Как ще стане сега да отваря долапчето, а Кътърката ще види и парите… В същото време в съзнанието му, помътено от преголям страх, мъждукаше и надежда, че може би нищо няма да се случи, стига той да не предизвика с нещо злодееца или да се опита дори да го умилостиви. И каза нещо, което никому досега не беше казвал:
— Знайш ли, аз… — продума той със загаснал, потреперващ глас. — Аз имам щерка в София. Тая кучка, майка и, я крие от мене… Нели аз й съм баща… Научих се аз, ще отида да си я взема. Баща съм… ето болен…
Гласът му съвсем угасна. Кътърката не разбра думите му, може би не го и чу. Кривата усмивка по лицето на Кътърката отеднаж изчезна, блеснаха свирепо белите му зъби. Таки Брашнаров затвори очи с жалко примирение и пак с тая надежда, че може би нищо няма да се случи. В същото време Кътърката извади ножа си и с бърз замах го заби в гърдите му, тъкмо там, където смяташе, че бие сърцето. Едва сега скочи Брашнаров с всичката си сила, сякаш го подхвърли някой, но само отвори ужасени очи и огромна уста, а страшният му вик заглъхна в гърлото му като глухо, задавено хъркане. Отново се отпусна тялото му на леглото, вече без сили. Кътърката проследи с хищен поглед всяко негово движение и последния трепет на дългото му мършаво тяло.
Убиецът се нахвърли на долапчето в стената до леглото на Брашнаров. То беше обковано с железа и здраво заключено. Кътърката се опита да го отвори с пръсти. Дългите му почернели нокти се изпочупиха. Той не се сещаше да потърси ключа на долапчето по джебовете на мъртвия поради някакво помрачение в разпокъсаните му безредни мисли. Посегна за ножа си, който стърчеше забит до дръжката в гърдите на Брашнаров, погледът му се плъзна по неподвижното тяло — искаше да го види, макар да се боеше много от това мъртво тяло и отново се нахвърли на долапчето, сега с окървавения нож в ръка. Изеднаж той трепна и се ослуша; стори му се, че някой бе застанал вън, пред вратата, изпукали бяха негли там дъските на пода. Циганката! Той стисна още по-здраво ножа в ръката си и се приближи с дебнещи стъпки към вратата, бързо я отвори. Пред вратата нямаше никой. Тъмнееше се празна разтворената врата едвам се белееше стената насреща при светлината на ламбата в стаята. Не се чуваше никакъв шум. Тая тишина и тъмният двор пред нето го притеглиха с неотразима сила. Той не можеше вече да се върне в стаята на мъртвия, да го погледне още еднаж, легнал на ши рокото легло с полуотворени очи, и като че ли едва сега виждаше пред погледа си застиналия блясък между полузатворените клепачи на Брашнаров. И убиецът прекрачи бързо прага, спусна се безшумно по стълбата, бягайки от бледия зрак, който идваше от разтворената врата горе и отдолу, откъм готварницата. Той бягаше, но цял беше вдаден в това — да не шуми, да се изплъзне неусетно. Циганката някъде навътре в готварницата тихо, едва чуто тананикаше безкрайно турско маане. Кътърката мина с котешки стъпки през трема и излезе на двора! Портата и сега не беше затворена. Улицата вън тънеше в черен мрак, не се чуваше ни звук, ни глас в студената зимна нощ.
След престрелката Райко Кутрев остана да се крие в града, а Стефо Церски забягна по селата. Позакриха се за няколко дни и другите двама младежи, но се видя, че за тях нямаше опасност, и те отново се върнаха по дюкяните си; видели ги бяха мнозина през време на престрелката, но не се намери преспанец, който да ги предаде на турците.
[# Маане — турска песен или мелодия с извивки.]
Райко Кутрев излизаше само нощно време, и то колкото да премине от една къща в друга. Прекарваше по къщите на разни комитетски работници, които го приемаха и пазеха с най-голяма готовност, като знаеха, че го застрашаваше смъртна опасност: той беше най-дейният човек на комитета в Преспа, в къщата му бе се намерило оръжие, а знаеха и турците, че той бе ранил заптията, който умря два дни след раняването му. Нямаше спасение за Кутрев, ако попаднеше в ръцете на турците, но той понасяше трудно своя нов живот — да стои по цели дни затворен по чужди къщи, да се крие, да дебне. Той искаше да блести ясно пред погледа му пътечката на неговия живот, да не се губи тя в тъмнини и криволици. Познал бе робската неволя още в най-ранно детство и влезе в народната борба без колебание, прие нейния суров закон открито и просто. Не се колебаеше в нищо, защото виждаше ясно всяко нещо в човешкия живот, както го схващаше със своя ум. Когато сложи за пръв път револвер в пазвата си, той знаеше, че ще стреля с него винаги, когато стане нужда. Такава проста и ясна беше мисълта му във всяко негово дело.
Кутрев знаеше, че новият му живот не може да продължи безкрайно, нито пък беше нужно да води все такъв живот. Посъветваха го някои да замине за България, но той попита, без да се замисли:
— Какво ще правя там? — И сам си отговори: — Там ще бъда спокоен, ще стана и там учител, ще живея. Но аз требва да избегам от Македония, да я изоставя. А всички ние требва тук да стоим, тук. За нас това е най-важното: тук да стоим и да вършим народната работа.
Два дни и две нощи прекара и в къщурката на Атанаса Кривио. Сега Атанас пазеше дюкяна на Лазар Глаушев и въздишаше по затворника; стар беше Атанас, с нищо не можеше да помогне. Той се застояваше нощем до късно в стаичката, дето се криеше Райко Кутрев, за да минава по-лесно времето на младия човек, който беше принуден да прекарва на едно и също място по цели дни и нощи, и той като Лазара, макар Да не беше в турски затвор. Седеше с него Атанас, мъчеше се да го поразговори. И ето какво му каза еднаж, Докато седяха край загасналата ламаринена печка:
