— Ха сега — подвикна Кутрев неволно, със сподавен глас. После пошушна бързо на другарите си: — Не се спирайте, не се спирайте…
— Е, даскал — викна единият от заптиите, насочил пушката си към четиримата млади мъже. — Тебе търсим ние, даскал…
Заптиите познаха учителя; те бяха същите, които бяха изпратени още преди няколко дни да го задържат. От малката уличка се показаха и други двама заптии с пушки — всички бяха дотичали насам от конака, привлечени от изстрелите. Четиримата мъже вървяха срещу тях и никой не се опита да скрие револвера си Първият заптия отново извика:
— Хвърли бешпатлака бре, даскал, хвърли бешпатлака! Ша пухам бре!
Кутрев махна с ръка към него:
— Дръпнете се да минем! Дръпнете се!
Тогава се чуха нови няколко изстрела откъм горния край на улицата — двамата турци там пак бяха започнали да стрелят, окуражени от появата на заптиите. Четиримата българи бяха обградени. Те продължаваха да вървят — нататък, към махалите имаше по-сигурни изгледи за спасение, пък и не биваше да се обръщат с гръб към пушките на заптиите. Стигнаха вече на десетина стъпки от тях и същият заптия, опънал пушката си срещу Кутрев, изкрещя сега на турски, разгневен и уплашен:
— Долу оръжието! Ще стрелям!
Той не дочака в страха си и гръмна, пушката подскочи в ръцете му. Гръмна срещу него и Кутрев, заптията изпусна пушката и се улови за корема, приклекна. Загърмяха и другарите на Кутрев, тичайки с него — те четиримата трябваше да минат нататък. Изгърмяха и някои от заптиите, но се забъркаха и се втурнаха да бягат по напречната уличка. Четиримата българи затичаха още по-бързо. Като минаха край ранения заптия, който бе седнал на земята, притискайки корема си с ръце, гой дигна към Кутрев очи, пълни с молба, с ужас, и простена:
— Аман… даскал ефенди… аман…
Кутрев го погледна за миг: да го убие ли? Не… не ще успее да заличи с това следите си. И го отмина. Четримата мъже бързо изчезнаха накъм махалите. Някъде към чаршията се чу още един изстрел, далечен и глух.
След престрелката пред работилницата на Стефо Церски някак чудно затихна целият град. Убит беше един турчин и друг беше тежко ранен — не се помнеше такова нещо в Преспа още от времето, когато бе избита тайфата на Хайредин Арап ага и на Кючук Кадри. Но тия път преспанци не се криеха по дюкяните си, не бЯгаха да се крият по махалите. Там бяха двата противника — гяури и агалари, стояха един срещу друг и се гонеха. По дюкяните се приказваше изтихо, нямаше По улиците шум и провиквания, още по-тихо беше по турските кафенета. Ала и двете страни чувствуваха, че между тях бе започнала решителна разпра. Затова беше тая сдържаност и от двете страни, но тя беше само външна. Борбата бе започнала, борбата продължаваше…
Още на другия ден след престрелката започнаха нови арести. Раненият заптия каза, че го е ударил учителят Кутрев. Каймакаминът заповяда да бъдат задържани всички учители; не беше задържан само Никола Апостолов, който преподаваше краснописание и беше човек на седемдесет години. Задържани бяха и четирима свещеници — по-младите от преспанските свещеници. Два дни след раняването му заптията умря. Каймакаминът заповяда нови арести, но се виждаше, че властите действуваха опипом, слепешката — задържани бяха над тридесет души и между тях имаше люде, които не взимаха никакво участие в революционното брожение. После започнаха да довеждат в градския затвор и селяни от околните села; тях пък заптиите ловяха по указания на селските пъдари турци, на кехаите50 и агите чифликсайбии.
Задържан бе и Панту Кътърката. Той беше все навъсен и се е видял подозрителен на заптиите, които ходеха из чаршията да ловят люде; турците и не подозираха, че тъкмо тоя дребен, белокос човек бе предизвикал най-напред настаналия смут в Преспа. Но той знаеше това и като се видя в мрачния кауш на стария преспански затвор, едващо бе постоял един-два часа, току се нахвърли на вратата и започна да блъска с юмруци; хвана го и някакъв по-друг страх — уплаши се от люДете, с които беше затворен и които именно той бе довел в тоя тъмен, влажен затвор. Дотича един от тъмничарите, отвори вратата:
— Що има? Защо блъскаш?
Кътърката го избута с лакът и излезе с него в ходника. Тъмничарят се стъписа от голямата дързост на затворника. Едва сега заговори Кътърката, нетърпелив, буен, но със сподавен глас — да не го чуват по каушите:
— Искам при каймакамина… Искам да ида при каймакамина! — И той изшушука в ухото на тъмничаря: — Искам да му кажа нещо много важно. Заведи ме.
Тъмничарят се замисли, сетне побутна Кътърката към вратата на кауша:
— Харно, харно… Ти влез сега… Почакай. Кътърката се върна в килията. Тя беше пълна с народ, но той не поглеждаше никого. Станало бе много тихо, при толкова люде, и Кътърката чувствуваше, погледите на всички бяха насочени към него. Той ставаше все по-нетърпелив в тая настръхнала тишина, растеше и страхът в сърцето му — виждаше се сам сред всички тия люде, те ей сега ще наскачат да го удушат да го разкъсат! Внезапно се чу тих глас:
— Кътърка… Ти що… да не те излъже нещо волът! …
Кътърката нищо не отговори, а се подпря на вратата с гръб към насядалите по цялата килия неволници. След някое време вратата пак се отвори и той изхвръкна навън. Тъмничарят бе довел чаушина Етхем, който наскоро бе дошъл в Преспа и беше помощник на башполица в конака. Етхем чауш кимна мълчаливо на Кътърката и го заведе при каймакамина. Кътърката започна на преспански, а чаушинът превеждаше на своя началник:
— Защо сте задържали толкова люде? — говореше Панту Кътърката бързо, словоохотливо. — Те повекето са невинни, ето като мене, знаете ли вие, че аз казах сичко на чорбаджията, на Брашнаров, а вие и мене ме затворихте. Вие хванете даскала Кутрев, хванете Стефо Церски, ама те ви избегаха. Сега са тука Ицо Наумов и Алексо Пачев, дръжте них, те сичко знаят. Них дръжте, Ицо и Алексо…
Етхем чауш върна Кътърката в кауша. През следващата нощ Ицо Наумов и Алексо Пачев бяха отведени в зимника на конака и бяха измъчвани до зори с нагорещени железа, с клещи, горещи яйца, със спици под ноктите. Палачите бяха се уморили вече и се готвеха да престанат с мъките, когато Ицо Наумов неочаквано каза:
— Има скрити пушки на тавана у Кутреви. Друго нищо не знам.
Той друго вече и не каза. Един от палачите изтича другите отново се нахвърлиха върху двамата ици Не издаде нищо повече Ицо Наумов, той, може би и сам не знаеше как изрече тия думи за скритите пушки По едно време Алексо Пачев увисна като дрипа в ръцете на мъчителите. Разбраха те веднага какво бе станало, но се престориха, че нищо не забелязват, престанаха, с мъченията и излязоха от тъмния зимник. Там лежаха още два дни Ицо Наумов и, вече мъртъв до него, Алексо Пачев…
Пушките и патроните, скрити на тавана у Кутреви, бяха намерени от турците; откарани бяха в затвора Аце Кутрев и двамата му по-стари синове. А Панту Кътърката бе пуснат на свобода.
Като излезе от затвора, Кътърката се прибра направо у дома си. Преоблече се с чисти дрехи — беше цял въшлясал, нахрани се набързо и легна да спи. Не спа ни половин час и отеднаж отвори очи, размътени от тежки, мъчителни мисли. Той не мислеше за предателството, което бе извършил, не мислеше и за Марето, нито за своя тъмен живот, макар всъщност тия мисли да тежаха най-много в мрачната дълбина на неговото съзнание.
Той лежа в леглото, докато се стъмни добре. Стана, взе ламбата от стрехичгата на огнището в другата стая и излезе вън в трема; леля му и децата й — все дребни, като пънчета край огнището — го следяха с учудени очи, но такова беше лицето му, че никой не посмея да го попита какво прави. В трема той сложи ламбата на пръстения под, извади от една дупка в стената ножа си, опита го с палец — остър беше като бръснач. Кътърката знаеше, че ножът е добре наострен — сам бе го острил и бе го опитвал с палеца си толкова пъти, но сега беше Цял погълнат от мисъл за това, което бе решил да извърши, и опита ножа още еднаж. Скри го в пояса си. Върна се в стаята, сложи ламбата на постоянното й място и пак излезе. И сега никой не го попита къде ще ходи по тъмно и какво мисли да прави. Така бяха свикнали с него домашните му люде, никой не смееше да го пита къде ходи и какво прави, а сега лицето му беше затворено и зло, та беше страшно да го погледне човек!
