През нощта срещу Илинден семейството на Кузман Велянов, а също и Ружа с детето си напуснаха новата къща и слязоха долу, в старата къща при работилницата. На три пъти през тая нощ в новата къща на Кузман горе при казармата се промъкнаха група четници и се събраха там до тридесет души. Тук беше и околийският войвода Чендов. Къщата беше обърната гърбом към казармата, но четири от прозорците й гледаха нататък — право срещу вратите на казармата. Тук, на височината, имаше и други няколко къщи и надолу, накъм чаршията, се спущаха улиците на цялата горна махала, та и в някои от тия къщи се скриха четници. През същата нощ други петдесет души четници под войводството на Велко Скорнев влязоха в селото и се настаниха по разни къщи в чаршийската махала, за да бъдат по-близу до помещението на заптиите. Новата чета, която бе дошла от България, заедно с около триста души милиция от другите железнишки села, се спотайваше на разми места из гората Летница, но все близу до селото; това голямо отделение въстаници бе оставено под командата на войводата на новата чета Иван Пенев. Мнозина от селяните, като забелязаха, че се събират толкова четници в селото, също извадиха оръжието си от скривалищата и чакаха да видят какво ще става.
През целия ден на празника селото беше спокойно и никой чужд човек не можеше да подозре, че в него има толкова много гости. Сега беше негли по-тихо из селските улици и дворове, отколкото в други такива големи празници. Денят беше горещ, повечето от людете се спотайваха по къщите си, дори и децата бяха по-въздържани в своите игри, час по час току се събираха по няколко и си шушукаха — предаваха си едно на друго общата тайна за необикновените гости в селото. Както винаги, и тая сутрин мюдюринът Синан ефенди се разходи по селския площад, поспря се под старите върби край реката и се прибра в мюдюрството. Мярнаха се по площада неколцина от заптиите и бързо изчезнаха някъде, изпокриха се от горещината, която се засилваше. Навреме би и църковното клепало, ходиха на църква по-набожните дебрищани и всички Илиовци, после пак всички се прибраха по домовете си. Последен от църквата излезе поп Аргир, сам той заключи вратата на църквата с огромен кован ключ, мина през целия площад и влезе някъде. Площадът се отвори пуст, дълго време не се мярна човек по него, чуваше се само стихналият шум на намалялата вода в реката.
Макар да беше пълна с люде къщата на Кузман Велянов, по прозорците й никой не се мяркаше. Само стопанинът на къщата, препасан с два патронташа и трети преметнал през гърдите си, обут в нови подковани цървули, често-често надзърташе иззад завеската на един от прозорците на горния кат; надзърташе оттам и войводата Чендов — следяха непрестанно те двамата какво ставаше в казармата насреща. До казармата нямаше повече от триста стъпки; една неравна камениста поляна се простираше дотам, тревата по нея беше вече прегоряла, зеленееше се тя тук-там, а пред самата казарма беше съвсем изпотъпкана. На няколко места по поляната се понадигаха скали, заровени дълбоко в земята, и Чендов се заглеждаше в тях — удобни бяха те за позиции срещу казармата. Рано сутринта се раздвижи целият аскер — имаше и сега до стотина души, ходеха на редици като жерави зад казармата, където бяха нужниците, позавъртваха се край няколкото бъчви с вода на горния край на двора, там беше и готварницата им, та се струпваха на големи групи да закусват. А щом понапече юлското слънце — всички се изпокриха на сянка навътре в казармата. Не се зеленееше ни един лист наблизу, агаларите не бяха посадили ни едно дръвче край казармата, може би от нехайство, но може би и от страх — да бъде наоколо отворено. Доста далеко оттатък се виждаха ожънати вече ниви, а още по-нататък се издигаше стръмно нагоре камениста чука. На отсамния край на казармата беше помещението на офицерите. Там се навъртаха двама вестовои, влизаха и излизаха в някакво ходниче, изнесоха да изтърсят някакви дрехи и завивки, плиснаха пред вратата леген с нечиста вода. Късно след това се показа сам юзбашията — висок, малко прегърбен, с бавни движения; той мина край стената с широки стъпки, влезе в помещението на войниците и се чуха там някакви крясъци — караше се, види се, на алябаците94 си, после със същите широки бавни стъпки се върна в офицерското помещение. Там наблизу, под един разкривен навес, стоеше часовой и се озърташе нетърпелив, но скоро и той сякаш се одряма. Жива душа не се мяркаше наоколо часове наред. Раздвижи се аскерът наново към пладне, смени се часовоят и пак всички се прибраха в помещението си на дълга следобедна почивка. Тихо беше наоколо и по-често се дочуваше глас или врата да тропне откъм съседните къщи.
Късно следобед клепалото взе пак да бие. Далеко се чуваха равномерните меки звуци. Това беше уречен знак. Навсякъде от селските къщи, дето имаше скрити четници, започна припряно раздвижване. Пристягаха се пояси и патронташи, навои и опинци, натискаха се над очите каскети, калпаци и дебърски кечета, преглеждаха се пушките и по пет пъти, изреждаха се всички по няколко пъти да надзъртат предпазливо през малките прозорчета. Рано беше още — това знаеха всички, но първият знак беше вече даден. Извади сега пушката си — дълга манлихера, и Кузман Велянов, сложи на главата си кожен калпак, който му бе донесъл Банков от София след много молби и поръчки — да не забрави той, какъвто беше нехаен към облекло и накити. Мнозина от рошавите комити поглеждаха завистливо новия калпак и най-вече Китан Щъркот. Той, Щъркот, нямаше никаква капа — ходеше все гологлав, с цяло щърково гнездо на главата си от нечисти, гъсто сплъстени коси. Когато успееше да умие главата си в някое село със сапун или поне с хума, косите му щръкваха по всички посоки, прави и твърди.
Препаса върху градското си сетре патронташ с петдесет патрона и Борис Глаушев, извади и той мартинката си, обу здрави, подковани опинци, които му бе набавил Кузман още преди време.
— Не се ходи комита с градски кундури — бе му казал Кузман. — То и дрехите ти не са за тая работа, но поне да си добре обут.
Вече всички бяха готови за бой и чакаха нов знак, насядали край стените из цялата къща. А тоя втори и пак уречен знак беше тръбата на аскера. Наближаваше време й за него. Слънцето, дори и сега пламтящо и жарко, бе склонило вече глава над планинските върхове на запад, оттатък Летница, дето се тъмнееше гората, потънала в сянка.
Раздвижи се и аскерът оттатък пред казармата, дочуваха се викове и глуха врява. Пак се точеха аскери накъм нужниците, после при бъчвите с вода и се струпваха около готварницата. Пред офицерското помещение бяха излезли трима офицери и пушеха цигари, застанали един срещу друг, час по час юзбашията замахваше бавно с дългата си ръка — разправяше нещо на двамата си мюлязими.
Чендов настани по двама четници до всеки прозорец откъм казармата, и на горния, и на долния кат. Горе остана и секретарят Наумов. Войводата каза на Бориса:
— Даскале, ти тука, дръж тоя прозорец. И ти ще останеш тука.
— Не, не! — намръщи вежди Борис. — Аз долу, с другите, с вас…
Чендов събра останалите си четници в двете стаи и ходника на долния кат. Те тихо си пошушваха, сякаш врагът ги подслушваше, потъркваха опинци по дъските на пода, глухо тупваше там някой приклад. Отеднаж се чу проточен, еднообразен звук на тръба, настойчив, пронизващ. Войводата дръпна рязко назад и двете си рамена, сякаш отхвърляше нещо от гърба си, подръпна куртката си — това бяха постоянни негови движения, преди да почне нещо важно, и каза тихо, спокойно:
— Бъдете готови.
Лицата на някои от четниците леко побледняха. Резкият тръбен звук пълнеше цялата къща, ала отеднаж спря като отрязан, и в къщата стана много тихо. Някой от четниците облиза устните си с тихо млясване. Откъм селото се надигаше насам глух ромон и спираше сякаш до разтворените врати на къщата. Накъм казармата беше тихо, чуваше се само един монотонен глас, глух и далечен. Кузман бе излязъл в двора да надзърне през стената, но скоро се върна и застана пред входната врата:
