Слугуваха добре двете жени, ядоха и пиха сладко турците. След сития обед Селим бей изпрати другарите си да почиват в съседните две къщи, полегна и сам да подремне. Добра накара двете жени да измият съдовете, да приберат всяко нещо на мястото му и ги изпрати да си вървят.
— Пък довечера пак елате — каза им тя на вратника, очите й бяха пълни със сълзи. — Да не съм сама, а ще требва пак да сготвите нещо. Той, мръсникът, по една бела меджидия ще ви даде. А пък аз — проплака тя — ще се кача да се скрия на тавана…
Двете женички си отидоха, а Добра заключи свекървата и детето си в другата стая и не се качи да се скрие на тавана, но влезе при бея. Така бяха уговорили те с него. Тя го погали по косите и той, колкото беше дълъг и тънък, се протегна като смок на припек в сладката си следобедна дрямка. Колкото и да беше жадна за милувки, та беше заслепяла да мърсува с турчин пред очите на цялото село, Добра ето какво намери най-напред да каже:
— Знайш ли, бей, каква хубава даскаличка си имаме?
— От тебе ли по-хубава?
— Какво съм аз… щом съм веке раждала! А то младо, росно, в чаша да го изпиеш.
Ококори очи мръсният:
— Къде е тя, даскалицата?
— У Даме Скорнев живей.
— Аха, разгеле: и аз имам път нататък.
Излязла бе Добра да посрещне Велка Скорнев в гората, а той от ръцете и се изскубна, за да иде при учителката. Бяс се бе загнездил в сърцето на селянката и не й даваше мира. Още на другата сутрин тя се накити като за празник и се качи горе, в училището при Дона. И като да не беше същата — с такава злоба заговори селянката с младата учителка.
— Как се намери да дойдеш в нашето село — каза й тя, — по-добре земята да беше те погълнала! От ръцете ми го вземаш, но аз нема да ти го дам лесно. Охо, ти не ме познаваш! Ще те затрия!
Заканваше се Добра Лозанова, но не знаеше как ще затрие съперницата си, а само искаше да излее отровата си. Сега ето бея, като че ли сам дяволът й го пращаше.
Късно следобед Селим бей поведе тайфата си и се изкачи горе, у Даме Скорнев. Голям празник беше днес — Цветници, — та Скорневци си бяха в къщи, прибрал се бе от гората и Велко, а Дона беше в стаичката си. Те усетиха неканените гости едва когато двете вързани кучета почнаха да лаят и се дърпаха яростно на синджирите си. Излезе Велко да погледне.
— Турци! — върна се веднага той и се спусна към стаичката на учителката: — Доне!
Тя излезе, той я грабна за ръка и се затича към вратата, но беше вече късно. Турците се струпаха пред вратата.
— Искаш ли гости, Скорне? — изкриви уста беят, а очите му право в учителката.
— Ние сме тръгнали по работа — каза Велко и лицето му беше така бледо, че изглеждаше като зацапано с ръжда от мартенския слънчев загар по него.
— Е харно, харно — отвърна беят, — но и ти ми требваш, искам да те питам нещо. Ами пусни даскалицата бре! Я го гледай!
Дона сама изтегли ръката си от изстиналата ръка на Велко. После тя рече с твърд глас:
— С мене немате работа. Дръпнете се да излеза. Беят мазно се усмихна.
— Е-ее… Така ли се посрещат гости?
Той влезе в широката предна стая. След него и другарите му — останаха само двама вън, пред вратата. Той искаше да поиграе с жертвите си — не бързаше, за да не ги уплаши, докато ги хване по-здраво.
— Какво си се наежил ти? — обърна се той към Велко. — Вижда се, че си серт човек. Ти си вадил пиЩов срещу мои приятели в касабата. Знам аз, казаха ми. Я да видя пищова ти, покажи го!
— Немам пищов аз — отвърна Велко и очите му играеха — обмисляше нещо.
Той забеляза, че турците бяха много сигурни в успеха си, и тъкмо това трябваше да се използува. Погледът на бея лепнеше по Дона, но ето сега турчинът се залавяше с Велко, за да се справи най-напред с него.
— Дай пищова, че ще кажа да те вържат и добро нема да видиш — повиши глас беят. — Ти и пушка имаш, и нея ще дадеш!
Той се извърна към другарите си и нещо им заговори на турски, а в същия миг Велко сграбчи отново учителката за ръката, сви се като звяр, който напада, и с всички сили се втурна към вратата, разблъска изненаданите турци, кого с глава, кого с рамо или лакът. Дона летеше след него и чувствуваше само желязната му ръка как стискаше нейните тънки пръсти. Турците нададоха викове, сблъскаха се всички на вратата. Единият от тия, които бяха останали вън, дигна пушката си и гръмна, но двамата млади люде миг преди това се бяха скрили зад ъгъла на църквата. Куршумът изпищя високо над гората.
— Остави ги! — крещеше беят. — Избягаха. Няма да избягат далеко, пак ще паднат в ръцете ми!
И се обърна той, та насъска копоите си на стария Скорнев. Биха го те, биха и стрина Ордена, разтършуваха къщата, изпочупиха каквото им попадна пред очите. Търсеха пушки и пищови.
— Ще дойда аз пак — рече на края Селим бей — и ако не заваря тука даскалицата — на ръжен ще ви опека и двамата дърти пергиши. А сина ти, Скорне, по-добре го отпиши. Само да ми се мерне още един път пред очите!
В същото време Дона и Велко наново бяха попаднали в смъртна опасност и се бореха за живота си. За да се скрият миг по-скоро от очите на турците, Велко поведе учителката не по пътеката към долината или по каменистата стръмнина накъм гората, а направо в пропастта към високата площадка. Там, наблизу три аршина под самия ръб на площадката, се намираше оня тесен и неравен праг и това беше път, който можеше да послужи само при смъртна опасност. Малцина го знаеха в Рожден и още по-малцина можеха да го използуват. Знаеше го и Велко.
Като свиха зад църквата и чуха изстрела след себе си, Велко поведе другарката си право към пропастта и намери време да каже:
— Върви след мене… Не бой се…
Дона вървеше след него и ако би казал да скочат в пропастта — тя едва ли би помислила да се противи. Той нямаше време да й обяснява накъде я води и нейната опора беше само ръката му. Спряха се на самия край на площадката. Велко пусна ръката на другарката си, седна на каменния ръб и като се обърна по корем, смъкна се надолу, докато напипа с нозе каменния праг. Прилепнал цял о скалата, с гръб към пропастта, той протегна ръце нагоре и подложи дланите си. Чу се гласът му, хриплив, задъхан:
— Доне… обърни се с гръб… Стъпи на ръцете ми и се спущай полека… полека… Не бой се… Сега на рамото… Така…
Той я спусна до себе си на каменния праг, обхвана я с ръка през кръста. Телата им бяха плътно прилепнали към скалата и едно към друго. Велко попритегли леко девойката.
— Хайде… полека… Не бой се. Затвори си очите. Хайде, пристъпи пак.
Те бавно влачеха нозе, пълзяха по грапавия камък, чуваше се дишането им, пресекнало, шумно, чуваше се как се търка по скалата облеклото им.
— Хайде пак… Пристъпи. Още малко, Доне. Полека… Не гледай…
Велко минаваше за трети път оттук. Сега трябваше да води и Дона с извита назад около кръста й ръка. Това го караше да се издава повече над пропастта и много малко беше нужно да натежнее над бездната тялото му, и нейното с него. Те сега бяха като едно тяло. Дона местеше нозе след него, с лице до камъка и със затворени очи, подчинена на волята му. Неговата ръка около кръста поддържаше не само тялото й, но и съзнанието й да не угасне и сърцето й да не спре да тупти от ужас. Тя чуваше и гласа му, ловеше го жадно, за да не се вледени кръвта в жилите й, да не се подкосят нозете й.
— … Доне… Още малко… Хайде пак. Каменният праг беше дълъг около два разтега, по-нататък се разширяваше малко и продължаваше още около един разтег и се сливаше с една втора малка площадка. Там трябваше да се прескочи една цепнатина в скалите и вече започваше стръмнина, която стигаше до една полянка на горния край на пропастта, а оттам започваше и гората.
— Ще минем — хриптеше глухо гласът на Велко. — Ето, още малко… А ония нема да се сетят де сме… да погледнат насам…
Всъщност той се боеше повече от това — да не би турците да погледнат случайно отгоре, отколкото от бездната до петите му. Дона в ръцете на бея! Никога!
— Хайде, Доне, пак… Ето, още малко… Най-сетне стигнаха по-широката част на каменния праг и почти едновременно въздъхнаха, по-свободно, по-дълбоко. Велко отлепи лице от скалата, бледо, обляно в пот, и се обърна към другарката си. Тя мълчаливо му се усмихна с пребледнели, сухи устни. Сега тя почувствува и топлината на ръката му около кръста си. Сега те най-много се обичаха — тяло до тяло, увиснали над бездната, и двамата обхванати от вледеняващия дъх на смъртта. Няколко стъпки по-нататък те стигнаха до втората, по-ниската площадка, Оставаше още цепнатината, прерязана в скалите.
