Търсеха се, за да се видят, да си кажат по няколко Думи, да си разменят по една усмивка, пълна с нежност и обич. Те не виждаха как се бяха променили след пътуването си през оня зимен ден — бяха и двамата кротки, сговорчиви, гласът им и смехът им бе станал по-тих, бяха и двамата разсеяни — нищо не беше вече много важно. Но в същото време мисълта им беше по изострена — те се разбираха с един поглед, с половин дума, Разбираха се и без поглед, без дума. Паднали бяха всички прегради между тях — останала бе само една: непреодолим страх пред чудото на любовта. Те се бояха да се докоснат, бояха се да останат сами. Ако през някоя от тия лунни ароматни пролетни нощи Велко бе влязъл с тихи стъпки в малката стаичка на учителката прекрасното чудо би станало. Но той не се решаваше да влезе, а тя не се решаваше да го призове. Не можеха да надвият своя чист, младежки свян.

Старият Скорнев нищо не виждаше. Виждаше само Скорневица и сърцето й преливаше от радост: „Ще си имам хубава снаха, умна, учителка, гражданка..? А Велко — какво? Лош ли е Велко?…“ Коя ли майка не мисли, че нейният син може да се ожени дори за една царска щерка?

Когато закъснееше Велко да се върне вечер в къщи или пък прескачаше по един-два дена — случи се това два-три пъти, — Дона нямаше търпение да го дочака и излизаше на края на площадката. Оттук се виждаха всички пътеки към гората. Учителката стоеше тук, на високата скала, и гледаше гората — да разкъса с поглед зеленото горско рухо, да окърши гранките на всяко дърво, та да няма пречка и преграда за погледа й. като го виждаше да излиза от гората, тя продължаваше да стои и не се помръдваше: нека той да тича насам! само щом я види! И сърцето й биеше лудо, щом видеше тя, че младият момък, като я съгледаше, застанала на високата каменна площадка, ускоряваше стъпки по най-късата пътека. Той бързаше към нея, а тя се задъхваше от радост и очите й плуваха в сълзи.

Тоя път Велко не се върна два дни от гората. Не се върна и на третия ден, та привечер Дона доста ранкО отиде и застана на скалата да го чака. Когато се връщаше към края на деня, Велко оставаше да нощува в къщи. Учителката бе пуснала децата да си вървят, а до залез слънце имаше още много време. Ще чака тя тази вечер — три дни не се бе връщал Велко. Учениците й се бяха пръснали по двама, по трима из пътечките насреща и се изкачваха към къщи по стръмнината отвъд долината в шарените си носии. До ушите й долиташе позната училищна песничка — някои от децата пееха в един глас.

Загледана подир учениците си насреща, Дона изенаж трепна и втренчи поглед: между храсталаците край една от пътеките за гората се мярна бяла забрадка. В същото време от гората излезе и Велко. На пътеката срещу него се изправи жена — носията й трептеше с яркото си шаренило в зеления въздух край гората. Велко се спря далеко от нея, но тя пристъпи по-близу. Нещо му приказваше, размахваше ръце и ръцете й плаваха във въздуха. Младата девойка я позна още в първия миг: Добра Лозанова.

Велко я слушаше и гледаше встрани. Няма ли да има край тая среща? Добра подигна ръка и леко я плъзна по белия му ръкав, от рамото надолу до голата му китка и там спря тя своята ръка, своята милувка. Дона гледаше с примряло сърце. Колко много продължи всичко туй! Най-сетне Велко се отдръпна, мина през тревата край Добра, излезе пак на пътеката и продължи насам. Добра тръгна след него. Той се обърна и нещо й каза. Тогава Добра се спря на пътеката с отпуснати ръце. Сетне тя дигна лице и дълго гледа към високата каменна площадка.

Дона го чакаше горе, спотаила се бе сега зад църквата. Наоколо нямаше жива душа. — Веле… — подвикна тя тихо.

Велко се приближи. Те се гледаха мълчаливо, застанали един срещу друг. Не бяха се виждали три дни, а сега Дона се бе уплашила от Добра. Тя наведе глава и чакаше. Велко се поколеба един миг задъхан, сетне пристъпи бързо и я сграбчи в прегръдките си.

Селим бей довтаса в Рожден. Настани се у Добра с неколцина от другарите си, а Другите се настаниха в съседните две къщи. Говореше се че Добра завързала приятелство с бея; видял ги някои заедно в града. Не се знаеше дали е верно, но той право в нейната къща спря. В нейният двор, събра беят още същия ден селските стареишини а надойдоха и други от селяните. Събра ги турчинът и започна кротко на преспански:

— Е, люде, дойдох, както секой година, да си взема своето за гората. Ще режете дърва, ще продавате, ще горите кюмюр, ще продавате, пък и аз ще получа своето. Ама той година искам повеке. И дървата се продават по-скъпо, и кюмюрът, и аз ще искам повеке.

Говори той, върти очи, седнал на ниско столче, а катилите му около него — с пушки и силяхлъци. Като се изказа беят, настана мълчание. Не беше лесно за раята да излезе срещу турчина с противна приказка. Реши се най-сетне да отговори за цялото село старецът Павле Локвенец:

— Да ти са много години, бей… да беше дошъл подир Великден, че ние сега с празника, но… щом си дошъл… Ние сички, Селим бей, целото село, от пуста сиромашия, решихме да те помолиме да ни оставиш гората без пари. — Турчинът трепна и се дръпна назад, но продължаваше да слуша. — От пуста немотия, бей, децата сме си пратили на гурбет, а що можем да изкараме от дърва и кюмюр? Цел ден ще блъскаш до града, ще висиш там, ще се пребиеш за един грош. Молиме те, бей, да ни оставиш гората, да не мрем гладни.

— Що говориш ти, старче! — замахна нетърпеливо с дългата си тънка ръка беят. — Гледай ти! Аз им искам повеке, а те си наумили нищо да не дават. Не може! Нема нищо да дадете, нищо нема и да вземете. Такава е той работа. Ако не ми наброите още днеска по един лира на къща, който посмей да влезе в гората — жив нема да излезе. Ето и оттука виждам, че некои веке горят кюмюр там. Какво си мислите вие бре? Я гледай ти!

Както се бяха струпали селяните, някой от по-задните каза:

— Гората си е наша!

Селим бей скочи. Той беше с тесни рамена и гърди, но стоеше изправен, с гордо вдигната глава. Облечен беше в разкошна турска носия, но силях83 сега не носеше — би бил тежък за тънкия му кръст — и само една дълга пушка, нова и добре излъскана, припряно местеше от ръка в ръка. Той цял се изпъна срещу селяните:

— Що рекохте? Я още един път да чуя! — гласът му изтъня. — Ваша ли? Гората била ваша! Ей сега ще ви избия сичките! — И той стисна пушката с двете си ръце.

Пак настана мълчание. Ала най-важното беше казано и сега беше по-лесно да се говори. Пак започна Павле Локвенец — ех, каквото ще да става най-сетне!

— Не се люти, бей… С добро ще се разберем, ние не сме лоши люде и ти си харен, да ти са много години. Ето ние сички те молим да не ни искаш пари.

Селим бей седна пак на столчето и не личеше колко много е гневен. И ето какво каза със спокоен, равен глас:

— Гората е мой от дедо и прадедо. Ще видя аз кой ще ми излезе насреща. Идете си сега сички. И ако до утре по туй време не ми донесете по един лира за сека къща, ще взема по един глава от сека къща в Рожден. Така да знайте. Идете си сега сички.

Ни един от селяните не се помръдна. Трябваше да отговорят на тая грозна заплаха. Пак дядо Павле Локвенец се реши:

— Защо тъй, с лошо, бей… глави искаш да вземаш. Ами и ние не сме веке сами. И за нас има кой да се погрижи. Ти ще разбереш, бей, умен човек си.

Беят не очакваше такива думи. И не знаеше какво да отговори веднага, а в това време селяните излизаха на пътя. Той викна подир тях:

— Комитите, а! С комитите ме плашите. Кажете им да дойдат, тука съм аз. Чакам ги, нихната майка гЯурска! До утре ще ви чакам, а после сам ще дойда, вашата майка…

Добра повика две по-стари жени, за да не се говори по селото, че била сама с турците, само със старата си свекърва. Тя повика двете жени и да готвят, да пекат баници за гостите й. И все приказваше:

— Отрова да им стане това ядене и пиене! У мене намериха да кондисат, сама жена, какво ще каже сега селото… Слугувайте им вие, мили стрини, да не им се меркам много пред очите на тия поганци. Да може да се скрия некъде съвсем, в земята да потъна. Какъв срам ми донесоха, проклетниците… Слугувайте им харно, той, беят, по една бела меджидия ще ви даде…