По своему преживяваше своята майчина скръб Ния Глаушева. Тя обичаше така своя син, че можеше да претърпи всичко заради него, да се откаже от всяко свое желание, да се лиши от всяка своя радост заради него. И тъкмо в това майчинско себеотрицание бяха всичките й радости. Тя не го виждаше край себе си, но знаеше какъв нежен, благороден син беше той и това й стигаше. Женитбата на Бориса, прибързана и не много редна, засегна чувствително нейното честолюбие и майчинска гордост, но тя премълча болката си, за да не смути с нищо неговата радост. Тя би се опитала да го спре, да го предпази от всяка грешка и прибързаност, но не и да го нарани, да го огорчи. Ния не беше майка, която ще наложи на детето си своите желания, нито дори своята мъдрост и най-малко майчинското си честолюбие. Тя беше щастлива, че имаше такъв син, и това й стигаше, готова беше на всякакви други лишения Така с голямата си обич към него тя понасяше търпеливо и страховете си за него — не се решаваше, не искаше да го спре и в опасните му увлечения.
Ала все пак тъжен беше животът на двамата стари вече люде без единствения им син, при толкова страхове и тревоги за него. И те всякак си помагаха в тая обща скръб и тревога, както при всяка скръб и тревога в целия им дълъг общ живот. Когато споменаваха за Бориса — всеки ден и непрестанно, Лазар Глаушев показваше своята гордост от сина си, а Ния Глаушева — своята обич. Така те взаимно разведряваха душите си, прогонваха по-далеко лошите си мисли. Така те започнаха още с женитбата му.
— Борис винаги знай що върши — каза тогава старият Глаушев.
— Ами да — допълни веднага Ния. — Виж каква е хубава Ружа!
Като научиха по-късно, че снаха им беше бременна, те се надпреварваха да се радват.
— Хайде, бабичко — рече Лазар, — скоро ще си имаме внуче.
— Ами тя, Ружа, ще напълни къщата ни с дечица — отвърна Ния. — Виж каква къща имаме, пък е празна.
А като почна да нараства народното вълнение и бурята наближаваше, Лазар Глаушев все намираше случай да каже и да повтори:
— Борис е достоен мъж и срамно е да го крием ние сега под полата си. Но той умей да се пази.
— Ех, както ще бъде за целия народ… И дано господ ни го запази — отвръщаше за утешение майката, но повече заради бащата; нейното сърце по ония дни беше като жива, отворена рана.
Когато чуха, че бе изгоряло цяло Дебрища, а нямаха никаква вест за Бориса, те и двамата замълчаха — дотам стигаха силите им, колкото да не подлютват взаимно раните си със страховете и с лошите си мисли. Скришом въздишаше старият човек, скришом от него плачеше горестната майка. Лазар ходеше да пита тук и там, но никой не можеше да му каже нищо за Бориса и той криеше от жена си, че сам губеше надежда. Дори се опитваше да я позалъгва:
— Рано е още да се обади след такова размирие. И ни един човек не е дошъл оттам да каже що е било, как е било. Само турците, аскерът, а от них какво ще научи човек…
Беше привечер и тъкмо се бе прибрал старият Глаушев от чаршията, когато влезе в двора им тетка Бисера. Те я видяха от прозорците на долния кат и двамата избързаха да я посрещнат. Тетка Бисера застана на входната врата — беше боса, с изпокъсани дрехи, с две торби през рамо, а в ръцете си държеше повито детенце и току го подаде на Ния:
— Ето ви внучето.
Ния го пое с двете си ръце и го притисна неусетно на гърдите си, а очите й, пълни със страх и мъка, търсеха очите на Лазара. Той не смееше да погледне жена си и попита с отпаднал глас:
— Ами Борис, синът ни, Ружа…
Тетка Бисера, отговори троснато и бързо, като че ли едвам бе задържала досега думите си:
— Борис… отвлекли го турците, а Ружа я убиха.
С ножове я убиха.
— Влез, влез, сватя — едвам успя да продума Лазар Глаушев. Но все пак, като влязоха вътре, той посъбра сили: — Кажи сега, сватя, какво знайш, какво си чула и видела.
— Ами това — проточи нос тетка Бисера, като че ли се сърдеше някому: — Ружа я намерихме на пътя. Виках й: хайде да бегаме, сички бегат, а тя изостана заради них, заради баща си, заради мъжа си. На моста я видели, питала, когото срещне. Видели я там наши и с пушка да гърми по турците. Като баща си и тя, като брат ми… А зетът Борис — казаха ми люде, видели го: турците жив го хванали и го отвели некъде. А ето сега детето — що да му правя, аз рекох да ви го донеса, ваше е…
Ния подигна грубата вълнена завивка и погледна лицето на малкото: нима то идваше сега да замести нейния син? Но и то, и то беше нейна рожба. И беше едва живо в ръцете й… Как се бе върнало изеднаж времето, когато нейният син беше също толкова малко дете — та това беше той, Борис, в ръцете й: това беше неговото дете и тя все едно държеше сякаш него в ръцете си…
Тетка Бисера продължаваше да мънка сърдито:
— Давах го на една, на друга невеста да го кърми, ама сека си гледа своето дете повеке, давах му и козе млеко, а и то не се намира, сичко изгоре, сичко опусте. Не мога аз, брат ми Кузман остави две сирачета, а това си е ваше, що да му правя, донесох ви го, цел ден съм ходила, пък страшно е по пътищата… Двамата стари люде не я слушаха.
Още рано на другия ден Лазар Глаушев намери башполица и му каза:
— Научих се, Етхем ефенди, че вашите дигнали моя син от Дебрища и го отвели некъде. Двайсет лири имаш от мене, ако издириш къде е моят син.
Башполицът нищо не отговори — такъв беше нравът му. И цели две седмици старите Глаушевци прекараха в тежка мъка и неизвестност. Етхем ефенди дойде сам в дюкяна на Лазар Глаушев.
— Чорбаджи — каза той, — твоят син е в Битоля, в затпор е. И побързай да му помогнеш, тежък късмет има той. С пусат го уловили в Дебрища.
Лазар Глаушев му наброи двадесет златни лири. И веднага още същия ден тръгна из чаршията да събира още пари. Нямаше свои пари и ходи най-напред при всички по-заможни люде в чаршията. Като беше слаб с работата си, не бяха много щедри тия люде към него. Тогава Лазар започна да обещава къщата си. Те подозираха, че огън гори на главата му — нали и от сина му нямаше никаква вест, та бяха още по-сдържани.
Влезе старият Глаушев и в големия манифактурен дюкян на Илия Роглев; нали и той, Роглев, беше в комитета? Не се зарадва търговецът, като го видя в дюкяна си. А Лазар започна направо:
— Илия, в голема нужда съм заради Бориса. Може би от бесилка ще требва да го свалям. Пари ми са нужни.
Илия Роглев мълчеше, загледан пред себе си. Лазар продължи, а сякаш го стискаше някой за гърлото:
— Ето къщата ще дам… Детето си да спася, Бориса…
Роглев продължаваше да се пули с големите си изпъкнали очи. Той си мислеше: „Ако му дам сто или двесте лири — нема да ми ги върне… кога ли ще спечели старецът сто или двесте лири отсега нататък… Ако му взема в залог къщата — целият град ще научи. А нели ние с Бориса бехме заедно…“ И той въздъхна сякаш от мъка, че не може да помогне на стария човек:
— Немам, дедо Лазаре! Каквото имах, затворих го в стока още преди това… въстанието.
Нямаше какво повече да говори Лазар Глаушев — виждаше той докъде стигаше и патриотизмът, и човещината на Роглев. Стана Глаушев и си излезе от дюкяна му. Не се реши сега да отиде и у Георги Баболев. И колкото успя да събере пари тоя ден — повечето бяха от по-бедни люде из чаршията. Но бяха малко тия пари, нямаше да му стигнат, за да спаси сина си от смърт.
Като се стъмни и се прибра в къщи, Глаушев разказа всичко на жена си — и за Бориса, че бил затворен в Битоля, и за людското безсърдечие.
— Само с пари може да се отърве човек от турски ръце — продължи той. — Едно време аз, нели си спомняш… Ще ида в Битоля. Събрах нещо днес, но сега нам много пари ни требват за Бориса… „Ако е още жив“ — додаде в ума си Лазар с примряло сърце.
Ния донесе наниза си, двата пръстена; запазили ги бяха досега, но нямаше защо да ги пазят повече, щом беше за Бориса. Тя се спря замислена и като че ли повече се вслушваше в мислите си, отколкото в думите на мъжа си. И отеднаж каза:
— Аз ще ида в Битоля, не ти. Първо аз ще ида, пък ще видим после. Намери ми още утре кола и люде да отида.
