Пак мина най-напред кавалерията, мина през цялата чаршия, по дългата улица за казармата. Отдалеко се чуваше тропотът на приближаващите се коне и преспанци я следяха повече с уши, отколкото с очи. И всички видяха, че кавалеристите водеха шест коня без ездачи. Не след дълго през чаршията мина и пехотата в не много стройни редици и преспанци пак забелязаха каква умора личеше по лицата на войниците. Веднага след тях тропотеха и седем-осем коли, лежаха в тях войници, а други бяха грижливо покрити, но се показваше по някоя нога, обута в груба войнишка обувка — колите бяха пълни с ранени и убити войници. Не избягна и това от бдителните очи на кяурите. Зададе се и башибозукът. Цяла тълпа турци изпълни улицата, надигали оръжия, водеха ги главатарите им, дигнали глави, разширили лакти, люлееха се бабаитски празните ръкави на чепкените. Виждаха се в първите редици познати агалари и бейове, но влачеха след тях йемении на боси нозе и бедни люде, с кръпки по бечвите й шалварите си; към края на върволицата въртяха очи и неколцина цигани, надигали секири, набучили ножове в оръфаните си пояси. Мълчаливо минаха турците и попоглеждаха надменно, само едно младо турче се наведе с пушката си на рамо, взе камък и го изпрати в един дюкян, види се, поради някаква преДишна вражда. Остро иззвънтя счупено стъкло в настръхналата тишина в чаршията, при толкова люде и Глух тропот на множество стъпки. Башибозукът минаваше през гяурската чаршия като победител, но и след Него тропотеха няколко коли с ранени и убити, Пак със скрити погледи изпроводиха преспанци и тия коли и по своему се чувствуваха също победители.
Юзбашията Юмер Али ефенди мина със заптиетата по друга улица. Той се отби в малката сграда на градската поща и влезе при телеграфиста — младо бледолико ефендие с протъркани лакти и отколешен кир по яката на тясното му сиво сетре. Той седеше неподвижен пред апарата си като пред идол, на главата му стърчеше висок, възморав фес, нахлупен до ушите, с дълъг тежък пискюл. Не се обърна да погледне юзбашията, бледото му възкьосаво лице бе застинало в израз на тържествена унесеност. Юзбашията каза:
— Една важна телеграма до валията.
Едва сега младият телеграфист изви към него кръгли големи очи и отвърна само с устните си — тънки, безкръвни:
— Добре, юзбаши ефенди.
Той размаха, протегна, разкърши ръце и късите ръкави на сетрето му се дръпнаха чак до лактите. Сетне замахна отдалеко и сложи пръст върху чукчето на апарата с голяма съсредоточеност и сякаш спря дъха си в очакване. Предаването на телеграмата стана с, истинска тържественост. Телеграфистът чукаше с изпънат, вдървен гръб, фесът му стърчеше високо, едва едва се поклащаше дългият пискюл. „Рано тая сутрин — гласеше телеграмата — унищожихме в село криводол цялата разбойническа чета след цяла нощ сражение. Още днес ви изпращам подробен доклад, баши Юмер Али.“
Телеграфистът отново изви към юзбашията големите си очи. Юмер Али улови погледа му и мълчаливо кимна със спуснати клепки; да, това съм аз!
Турците оставиха убитите четници в кулата. Взеха само оръжието им и счупената манлихера на Стефо Церски. Неколцина от аскера и башибозука, а също и циганите, се опитаха да съблекат и дрехите им, но бинбашията ги разгони, все пак някой от тях успя да смъкне новите подковани опинци на Арсо.
Едва след като си отидоха турците и се скриха ниския рид накъм града, наизлязоха селяни като изпод земята. Събра се цялото село — мъже, жени, деца. Полякът бе изчезнал някъде — не беше мястото му тук, При комитите, макар те да бяха мъртви. Селяните влизаха в кулата, гледаха убитите четници, тихо бършеха сълзи жените и подсмърчаха.
— Ами да вземем да ги погребем — рече някой.
— Ами да ги погребем — повтори друг. Трети каза предпазливо:
— Да не искат да ги дигнат турците…
Влизаха и излизаха още дълго селяните в кулата, бършеха сълзи мълчаливо жените. И пак рече някой:
— Какво чакаме… Да ги погребем. Най-напред изнесоха мъртвите вън, наредиха ги един до друг край една от стените, под сянка. Жени избърсаха лицата им с груби мокри кърпи, кръстосаха ръцете им на гърдите, запалиха по една тънка свещица над главите им. В това време група млади мъже копаеха широк гроб до олтара на селската църква. Извишила бе там клонки млада топола и до нея копаеха общия гроб. Никой не нареждаше и разпореждаше — къде другаде би било по-сгодно за гроб на такива мъртъвци. Селяните познаваха и войводата, и четиримата му четници, яли бяха хляб заедно, спали бяха под един покрив. Какво имаше да се говори и разговаря за тия петима мъже, които бяха дигнали оръжие и ходеха между народа като негови закрилници и умряха храбро. Селяните не умееха да изказват своята обич и благодарност към тях, своята скръб, но мълчаливата сериозност и съсредоточеност, с която се грижеха сега за тях, за гроба им, беше същата, с която се отнасяха те към работата си, към земята, към хляба, към собствената рожба и към всяко важно нещо, което крепеше и поддържаше техния прост и тежък живот. Никой не беше казал гробът да бъде до олтара на селската църква под младата тополка и да бъде общ, братски гроб за петимата загинали мъже — то се знаеше и се разбираше само по себе.
Сложиха ги един до друг в общия гроб, войводата в средата — най-едър от всички, с най-мъжествени черти на своето бледо лице и сега, в смъртта. От дясната му страна сложиха най-младия му четник — Фидана, да бъде и тук под негова закрила. В селото нямаше свещеник — идваше понякога свещеник от града, но къде биха го намерили сега? Старите селяни се кръстеха мълчаливо, усърдно, за да личи, че влизат в гроба християни. Писнаха с глас и няколко от жените — само за клетник някой без име и без дом не ще заплаче никой над гроба му, а тия петимата мъже бяха свои, родни Като израсна могилата от грудки прясна влажна пръст, сложиха над главите на погребаните там пет бели камъка — по един знак за всекиго от тях. После селяните пак тъй мълчаливо се пръснаха, всеки по работата си. Изникна отнякъде полякът — да дебне, да слухти, да ругае, още по-зъл отпреди. Няма го сега да ходи из полето с манлихера на рамо Стефо Церски…
Цял един дълъг ден прекара Китан Щъркот на дъното на кладенеца, потънал до над колената си в тинята. Час по час той местеше нозе в тинята или ще дигне глава и очи, пълни с мъка, нагоре към малкото късче небе, ще се улови с две ръце за плесенясалите камъни около него да не му тежат поне ръцете за някое време Сети се преди това и подпря пушката си между камъните да не му тежи и да не се зацапа в тинята. Той чакаше да се стъмни най-сетне, за да се покатери горе от камък на камък и да излезе от тая дупка. После накъде? — Накъдето му видят очите. До едно време стигаха до него в кладенеца глухи, далечни гласове, после всичко утихна — дали си бяха отишли турците? Гладен беше той и жаден, дълго търпя и току се наведе в тесния кладенец, гребна с две ръце от мътната воняща вода в нозете му и пи. После пак. Горе, на порутената ограда на кладенеца, внезапно кацна малка птичка и цяла трепти, врътна главичка и надолу към него, трепна с крила и изчезна. Това беше всичко през целия безкраен ден. Най-сетне късчето небе започна да тъмнее, кладенецът се изпълни с черен мрак. Бавно се разгоряха горе и две далечни звезди. Китан все по-често местеше прокисналите си нозе в дълбоката тиня. Мислеше си за пушката. Къде сега без нея? Ще я надене той на шията си и така ще се катери нагоре. И тъкмо когато небето горе потъмня и блестяха само двете звездички, мярнаха се там две сенки — две човешки глави, и глух, сподавен глас изпълни целия кладенец:
— Жив ли си бре?
Китан зяпна с изблещени очи в мрака и не отговори. Чу се друг глас някъде вън от кладенеца и все пак близу:
— Да не е излезъл…
И пак първият глас надолу в кладенеца:
— Тука ли си бре?… Не бой се. Ние сме тукашни люде, свои.
— Тука съм — отвърна Китан с пресекнал глас. Нещо се мярна горе и върху Китан падна дебело, тежко въже.
— Дръж се здраво… Ние ще дърпаме нагоре. Китан най-напред надяна пушката си на врата, сетне нави въжето на голите си ръце. Ай, господи! Кои ли са тия горе? Не ще да са лоши люде. Е, да става каквото ще — няма вече накъде. Въжето започна да се дърпа нагоре с голяма сила. Нозете на Китана тежаха като олово, изтръпнали, прокиснали.
