— Имам още два вътре.
И приподигна пушката си. Китан Щъркот стоеше срещу тях и ги гледаше с очи като на бухал, разкрачен, приподигнал ръце, с пушката в едната ръка, а на пояса два патронташа, на гърдите му кръстосани още два и по тях лъщяха доста патрони. Димко показа белите си зъби:
— Виж го Щърко как се е накитил цел с патрони… Може да се бие още два дни с турците.
— Взех ги от Арсо, после и от Фидан. Еднакви са. Защо да ги оставиме…
Войводата го погледна замислен, сетне погледна Димка:
— Що да му правим?
А Димко се обърна направо към младия селянин:
— Хай, да те вземе мътната! Ще дойдеш ли с нас бре?
— Ами с вас, знае се… Нели с вас съм тръгнал… — отвърна Щъркот.
Долу вратата кънтеше и се цепеше; турците сега работеха с две секири. Войводата погледна надолу, през отвора на стълбата:
— Какво стана Нове?!… Я! Ударили го.
Надникна бързо и Димко. На две стъпки пред вратата се бе тръшнал Нове с гръб в първото стъпало на каменната стълба и главата му като че ли бе сложена нарочно върху стъпалото, та се виждаше лицето му восъчножълто, с притворени очи. Димко каза:
— Той пръв ще ги посрещне. — Сетне извика: — Нове… Нове!
Вратата долу трещеше цяла и потрепваше под бързите удари на двете секири. Войводата се загледа пак в Щърко:
— Ние… Чуваш ли… нема да се дадем живи на турците. И сме се клели ние с Димко. Ти какво? Ще им се дадеш ли да те уловят жив?
— Не искам… — ширеше още по-големи уплашени очи Щъркот и после викна, сякаш отеднаж се сети: — Ще се бия!
— Разбиват вратата бре! — викна му по същия начин Димко. — Ние с войводата имаме още по два-три патрона. И после — това е, къде ще мърдаш. Куршумът в устата и хайде. Да би мирно седело… Е, ти ще видиш, пък ако ти хареса, направи го и ти… — Сетне се обърна към войводата: — Остави го. Да прави каквото ще. Или пък агите ще го оправят.
От вратата долу отскочиха трески. Сред шумната врява вън се надигаха тържествуващи викове; повечето от турците, изглежда, се бяха струпали пред вратата и чакаха да нахлуят в кулата. Секирите спряха да блъскат. През една гола цепнатина на вратата се провря гола мургава ръка и търсеше лоста, с който бе подпряна. Димко дигна пушката си и гръмна във вратата. Ръката трепна и бавно се измъкна вън. Надигна се там още по-силен викот. Димко гръмна още веднъж във вратата и пак се надигнаха викове.
— Какво ще чакаме да влезат… — каза той. Обърна се към войводата и протегна ръка:
— Дай… Може да ни изпреварят.
Церски го погледна мълчаливо. Сетне бръкна в пояса си и извади един лебелов револвер. Подаде му го. И се обърна рязко към вратата, насочи бързо пушката си и започна да стреля — пет пъти едно след друго. Глъчката пред вратата вън избухна още по-силна. Чуха се и няколко изстрела. Чу се и същият хриплив, прегракнал глас, който пак викаше нещо на турски.
Войводата пак се обърна. Край стената в отсрещния край на чардака се бе изпружил Димко, дясната му ръка бе паднала на гърдите му, подпряна с лакът на пода, а долу бе се търкулнал револверът. Церски все бързаше, сякаш беше ядосан за нещо: улови манлихерата си откъм цевта и я удари с все сила в рамката на близката врата. Удари я още един път. Прикладът на пушката отскочи, а Церски ядно захвърли на пода останалата й част. После той пристъпи бързо-бързо, взе револвера, както бе паднал на пода до Димко, и като че ли едва сега забеляза Щърко, който се въртеше след него и следеше като омагьосан всяко негово движение, Войводата му посочи револвера в ръката си:
— Ще остане вътре още един патрон. Три беха.
Все тъй, като че ли вършеше някаква много бърза, много важна, но досадна работа, и пак забравил младия селянин, който го гледаше отсреща, той се подпря с гръб на стената и се застреля в сляпото око. Най-наПред падна на пода револверът му, падна и той.
Долната челюст на Китан Щърко тракаше, трепереха силно и двете му бузи. Той се огледа безпомощен, ослуша се: долу турците пак бяха почнали да разбиват вратата, която се цепеше на трески, чуваха се редки гърмежи и все същата шумна страшна врява, отделни гласове. Щъркот се втурна към отвора на стълбата, надвеси се, по вратата светеха вече много цепнатини, а на първото стъпало там се виждаше пожълтялото лице на Нове. Младият селянин отскочи назад, мина в съседната стая и отеднаж забави ход, пристъпи предпазливо, надзърна отдалеко през един от прозорците — долу, в двора на кулата, се бяха струпали турци един до друг, всички зяпнали нататък, чакаха, види се, да се отвори вратата. Щъркот пак отскочи назад — дали не го забеляза някой! Сетне излезе на чардака и бързо пристъпи към един прозорец насреща, прескочи нозете на войводата, приподигна се предпазливо. Отсам, на противоположната страна на вратата, дворът беше празен. Щъркот се приближи още повече към прозореца и пак надзърна — тук дворът на кулата наистина беше празен. Турците се бяха струпали накъм вратата, вече сигурни в победата си. Щъркот стисна по-здраво пушката си, сложи дългата си нога на разкъртения, широко зейнал прозорец. Все още в колебание, той чу как се блъсна Долу вратата в стената и тържествуващите викове на турците, които нахлуваха. В следващия миг Щъркот скочи от прозореца.
Усети как спря дъхът му, усети удар, после с стъмни пред очите му, а струваше му се, че вижда, и кой знае след колко време се видя потънал до над колена във вода и тиня.
Той беше попаднал в един не много дълбок изоставен кладенец. Един малък начупен кръг синьо небе светлееше високо над главата му и се виждаха разкъртеНите камъни по стените нагоре. Щъркот стоя тук, в тиНята, докато светлият небесен кръг горе потъмня и се запалиха там две ярки звездици. Турците не се бяха ц досетили да надникнат в изоставения кладенец в задния двор на бейската кула.
Още през нощта се бяха върнали в града ранени турци и кой знай по какви пътища, като се раздени, вече цяла Преспа знаеше какво ставаше в Криводол. Тая нощ мнозина преспанци не бяха спали от страхове и тревоги, а някои и от едно особено възбуждение, в което имаше и радост, и гордост, и бунтарска дързост. Срещу една малка чета се бяха дигнали стотици турци — аскер, башибозук, та и кавалерия бе отишла, и цяла нощ, до изгрев слънце, битката не престана. Голяма сила бяха показали комитите и мнозина преспанци, не толкова от суета, колкото от патриотично въодушевение, се чувствуваха като участници в техния подвиг. Градът още не знаеше как бе завършило сражението, но стигаха и гърмежите през тая дълга нощ. Още в тъмни зори се замяркаха люде по градините и дворовете, срещаха се през зидове и плетища, провираха се през вратички, шушукаха, разказваха и преразказваха ненаситно, събираха и предаваха вести около сражението, желанията, предположенията в единия двор ставаха истинска случка в съседния.
И докато се виждаше такова оживение по дворовете и градините, улиците бяха тихи, безлюдни, рядко ще премине от една до друга порта някоя забързана жена или ще изтича дете. Като да беше голям някой празник, а беше работен, есенен ден и слънцето вече изгряваше. Време беше вече, а мъжете не бързаха да отворят дюкяните си, надничаха от портите — кои ли ще отидат първи в чаршията, изчакваха, бояха се. Какво ли ще става днес? Но чаршията не можеше да стои днес затворена — това би било същински бунт и явно съгласие с комитите. Започнаха да се отправят към дюкяните си по-смелите, все по-стари люде, препасани с престилки, със запретнати ръкави още от дома, със загрижени лица — за работата си мислеха те и уж за нищо друго. Които, малко преди това, бяха махали ръце възбудено и бяха разказвали за сражението в Криводол едва ли не като очевидци, сега пристъпваха смирено, с наведени очи, тихо дигаха кепенците на дюкяните си и все се маеха вътре, бояха се да ударят с чук, да завържат с трион. Ала чаршията пак се изпълни с всекидневния многоглас шум. Не се чуваха само викове и смях, не се подхвърляха закачки през тясната улица — всеки гледаше да стои в дюкяна и повече отвсякога беше зает с работата си. Редките подранили турци минаваха намръщени — сърдити бяха на всички гяури, двете турски кафенета бяха празни тая сутрин. Преспанци скришом, изпод вежди следяха агаларите — накъде ходят, подаваха глави след тях. Мина и башполицът-, но и той не подигна очи да поздрави някого от познатите си из чаршията.
