Наведе се към една от бойниците и зяпна, ококорил очи. Точно срещу него двама аскери с пушки в ръка, приведени и проточили вратове, в тоя миг прекрачваха оградата, а и други неколцина се надигаха вече иззад ниската порутена ограда; турците бяха усетили, че отсамната страна на кулата бе останала без защита, и бързаха да прекосят опасното поле пред отсамните бойници. На един разтег до стените вече не беше опасно и можеше да се стреля през самите бойници срещу стрелящите отвътре. Китан Щъркот изви тъничък гласец и изруга грубо, по селски майчичката на дръзките турци. Провря цевта на пушката през бойницата, прицели се, както го бяха учили, и току го блъсна тя като жива в рамото, ушите му писнаха, а самия изстрел той като че ли не чу. Ама това ли било? Няма да го ритне тя, пущината, втори път. И той стисна здраво пушката. Сетне погледна пак през бойницата си и се ухили с цялото си лице: пред самата ограда насреща лежеше неподвижен единият от турците, а другите бяха изчезнали. Случайно той бе улучил още с първия си изстрел. Те така! Сега той знаеше кое как трябва…
Турците бяха съсредоточили огъня по бойниците. При утринната светлина се виждаха отдалеко тесните прорези в каменните стени на кулата и турците се мъчеха да улучат в тях. Четниците усещаха отвътре как се сипеха и чукаха около бойниците им цели рояци куршуми. Те се местеха от една на друга бойница — на всяка страна имаше по няколко, — макар това местене да беше безполезно. Зловещо, страшно беше тъпото почукване по стените отвън, бързо и непрекъснато, стотици куршуми се сплескваха по камъните, гъсто около бойниците, но трябваше да се стои там, срещу тая грозна градушка.
Дрезгавият глас отвън се чуваше все по-често през, стрелбата, дочуваха се и други някакви гласове. Турците проявяваха нетърпение или тия гласове бяха команди на офицерите им, които ги подканяха към посмели действия. И тук или там все по-често се надигаха аскери, готови да се хвърлят напред, но писъкът на комитските куршуми все още ги караше бързо да се скриват зад своите пусии; тук или там, доста често, някои от тия по-смели турци се отпущаха улучени, преди да направят една стъпка напред, и оставаха да лежат там или другарите им ги издърпваха назад. Сега четниците стреляха непрекъснато, цевите на пушките им бързо се нагорещяваха. Все по-често ръката, която машинално посягаше към патронташите за нови патрони, попадаше на празни места по кожените колани и бараше с трескаво бързи пръсти по кръста, по гърдите, докато попадне на останали там патрони. И през тялото на четника минаваше бърз трепет: свършват ли се вече патроните!…
Но всичко се свърши по-бързо, отколкото всеки един от обсадените комити очакваше.
Слънцето се показа на изток и Фидан присви очи от първите му огнени стрели — той пазеше откъм източната страна на кулата. Отдръпна се, свали пушката от рамото си да си поеме дъх издълбоко; при появяването на слънцето, след тая страшна нощ, сякаш обръч стегна гърдите му. Нека стрелят мръсните презглава! Няма да мисли за тях поне една минутка. Младият момък се изви назад да погледне другарите си, доколкото се виждаха иззад хамбарите. Ето Щърко — как се е вдал в стрелбата и цял се е облегнал на пушката си, протегнал врат от широката яка на селската си риза, като да беше готов да подаде и главата си през бойницата. Мераклия човек — нали сега почва! И младият момък едва-едва се усмихна, горд със своята опитност. Там, зад стълбата, бяха войводата и Димко; той вижда циганското лице на Димко. Само той, Димко, не се уморява… Фидан сведе очи към пода. Две малки, тесни слънчеви петна бяха грейнали в праха, около тях трептеше едвам доловимо сияние. Той се помръдна и друго едно, също такова тясно, мъничко слънчево прозорче се отвори в миг на отсрещната стена, в протегналия се слънчев лъч трептяха и блестяха безброй прашинки. Но какво се е зазяпал Фидан, време ли е сега?… И тъкмо се обърна към бойницата и понечи да притисне отново приклада на пушката към рамото си, един куршум го шибна ниско в основата на голата му шия. От гърдите му се изтръгна вик, но се спря в гърлото му, заклокочи. Кръв бликаше обилно от шията му, от устата му, той залитна назад и не изпусна пушката си, сетне падна заедно с нея. До рамото му на пръстения под бързо се образува голяма локва кръв. Усетиха падането му едновременно и войводата, и Димко. Войводата дръпна веднага пушката си от бойницата, обърса с ръкав обилната пот по челото си, по цялото си лице. И тъй през дигнатия си лакът гледаше един миг падналия четник. Димко едва се поизви нататък, сякаш колкото да установи станалото, и отново се приведе над пушката си, съсредоточен в стрелбата си, усърден.
Церски пристъпи към падналия си другар, отпусна се на колена, остави пушката си на пода. Фидан още не беше мъртъв. Войводата провря ръка под главата му, наведе се към него и срещна очите му. Той подигна младата глава и дългите коси, зацапани с кръв, увиснаха до земята. Войводата виждаше ясно лицето на ранения, виждаше как гасне по него светлината на живота; по ръката му под натежалата глава пълзеше гъста, лепкава струя кръв. Очите на ранения бяха втренчени в неговите очи и само в тях още гореше жив сяй. Те го гледаха живи, млади и хубави, жадни, уплашени, Докато плувнаха в сълзи. Той се приведе и притисна нежно към гърдите си тая отпусната глава — та Фидан беше още дете… Когато войводата отново погледна лиЦето му, очите бяха вече угаснали, но все тъй плувнали в сълзи. Той сложи главата му на пода, изправи се. Пушката на младия четник лежеше там, до отпуснатата му ръка. Церски плъзна по нея поглед — сега тя не беше нужна никому. Наведе се бързо, взе своята пушка и се върна при вратата. Димко каза, без да го погледне:
— Готвят се да ни притиснат…
Церски въздъхна мълчаливо, издълбоко и наново провря манлихерата си в бойницата.
Стрелбата отвън клокочеше непрекъснато, засилваше се и се усещаше повече по глухия тропот на куршумите, които се изсипваха върху стените на кулата на гъсти рояци. Четиримата мъже отвътре виждаха през процепите на бойниците как все по-често и от всички страни наоколо се надигаха гърбове, лакти, задници, надничаха глави и те се бавеха за миг или два къде по-скоро да насочат пушките си. Ала техните смъртоносни куршуми, които държаха приковани към земята тия раздвижили се тела, губеха власт над тях. Срещу каменните стени на кулата се надигаше все по-дръзко струпалото се наоколо човешко множество, докато изеднаж, като по даден знак, наскачаха от всички страни по двайсетина или тридесет турци и се втурнаха с диви крясъци към кулата, приведени, с насочени пушки. Веднага скочиха и други след първите, сега като че ли всички се надпреварваха. В нозете им се търкулнаха неколцина от комитите, но вече мнозина се бяха прилепили към стените на кулата, където четнишките куршуми не можеха да стигнат. Един едър турчин от башибозука бе грабнал секирата и я заби във вратата. Димко го уби с един куршум в главата почти от упор през бойницата си. Ала сега турците провираха своите пушки през бойниците и стреляха навътре в кулата. Щъркот бе уловил една турска пушка, но не можеше да я спре да стреля и я изпусна още след първия изстрел. Той, Щъркот, сякаш пръв усети колко опасно беше сега за четниците да стоят на долния кат и пръв се втурна към стълбата. Сетне се чу и гласът на войводата:
— Качвайте се горе… горе!
Щъркот едва ли не прескочи тях двамата с Димко с дългите си нозе и хукна по две стъпала нагоре. Изкачиха се след него и те двамата, зададе се и Нове, Горе, на втория кат, сякаш беше по-тихо, пък и найстина стрелбата вън бе оредяла. Две стаи с широк чардак зееха тук голи и празни, без врати, разкъртенй прозорци, тук-там по очуканите стени, по разкривения прогнил под блестяха някак не на мястото си широки слънчеви петна. Долу се чуваше възбудена врява, някой от турците наново бе взел секирата и блъскаше вратата. Войводата и Димко се спогледаха и Церски мълчаливо посочи в шепата си една пачка патрони — последната; сетне дръпна затвора и сложи пачката в манлихерата си. А Димко каза:
