— Ние можем да им помогнем, пък да сме макар само двайсет души. Като знам това, аз не мога да стоя горе по чехли и да изричам молитви. Ами това е всичко: наши другари може би са в смъртна опасност и ние требва да им се притечем на помощ. — Той пристъпи в тъмнината: — Майко, аз ще се пазя… — И се опита да се пошегува: — Нали знаеш, аз съм хитър.

Двамата стари люде мълчаха. Борис тихо излезе от стаята им. Те се ослушваха: синът им едва чуто отвори портата вън и я затвори след себе си. Ния Глаушева мълчаливо плачеше. След дълго мълчание Лазар Глаушев рече:

— Не можех да го спра.

Като излезе на улицата, Борис Глаушев внимателно се огледа в тъмнината и продължи нагоре, все покрай стените, с тихи стъпки. По близките улици наоколо лаеха кучета проточено и тревожно. Той не чуваше вече далечните гърмежи — може би ги заглушаваше тихият шум на стъпките му, ала като стигна до една напречна уличка, далеко откъм дъното й се дочу глуха врява и тропот на много стъпки; това беше башибозукът и заптиетата, които минаваха тъкмо по това време по главната улица. Борис усети как изстина сърцето му и цял потрепера — той долови отделни турски думи в далечната врява и неволно ускори стъпки. Турци — цяла тълпа. Страшно е да попадне човек в ръцете им… Той нямаше и оръжие.

Младият момък криволичеше бързо от улица в улица, но се спираше тук-там за минутка, да се ослуша, да не би да се натъкне на някое от девриетата или на Друга някаква нежелана среща. Свали феса си — влага хладнееше по челото му. Мина край разкривената ограда на Крайчеви, малкият двор тънееше в мрак и тишина. Нагоре улицата ставаше по-стръмна, той се задъхваше от бързия ход, а като се изкачваше все по-високо, гърмежите се чуваха по-ясно. Сега те се чуваха точно откъм Криводол.

Вратнята у роднините на Стефо Церски беше затворена. Борис погледна през ниската ограда в двора и не се решаваше да прескочи. Ами ако дебне отвътре войводата? Той се наведе и напипа по земята няколко камъчета. Хвърли едно във вратата отсреща. Още едно. Не чака дълго. Вратата тихо се открехна.

— Ела, ела за малко… — прошепна Борис и махна с ръка, по-скоро да го видят, отколкото да го чуят.

Вратата се отвори по-широко. Беше домакинът. Приближи се, но се виждаше, че още не може да познае нощния гост.

— Отиде ли си? — тихо попита Борис.

— Кой… кой да си отиде?… А, ти ли си Глаушев? Влез де — и той посегна да отвори вратнята.

— Не, нема да влизам. Отиде ли си човекът? Кога?

— Излезе с нашето момче. И тука, малко по-наго ре — деврие. Стрелял, а те по него. Не знам дали се отървал. Момчето ми лежи в огън. Ами какво става… Какви са тия гърмежи? Да не е той… Ами това — много нещо.

— Не знам, не знам — отвърна Борис. — Аз само за него… Лека нощ.

Той се върна по същата улица и кривна по друга. Сега всичко му беше ясно: турците са проследили войводата и са открили четата. Това беше и самата истина. Той дълго ходи и на два пъти щастливо избягна срещи с девриета. Спираше се пред портите и вратниците на най-преданите люде на Организацията, прескачаше огради, чукаше по врати и прозорци. Ходи да търси неарестуваните членове на околийския комитет, влезе в дворовете на неколцина от първите помощници на ръководното тяло, потърси най-възторжените, най-изпълнителните люде на народното дело. Чукаше, дето беше нужно, даваше знаци отвън, дето беше възможно, ходи дълго из целия град като бродник. Не тръгна с него нито един от всички тия люде, пред чиито врати се спря, и отговорът на всички беше един и същ:

— Невъзможно. Що говориш ти?

— Безполезно. Само ще се изложим и ние на смъртна опасност.

Само един или двама промърмориха нещо като да бяха съгласни, а някои се опитваха да се оправдават, да успокояват и него, и себе си:

— Нещо не съм добре тая вечер, Глаушев… Пък те, четата де, може и сами да се изплъзнат некак…

А две от вратите, пред които се спря, не се отвориха; преструваха се людете там на дълбоко заспали или дори на умрели.

Борис Глаушев се върна в бащиния си дом малко преди зори.

През тесните бойници и отгоре, през отвора на горния кат на обсадената бейска кула, бавно се процеждаше утринен здрач. Стрелбата отвън престана. Търпеливо чакаха турците да се раздени съвсем. Не стреляха и четниците — не спали цяла нощ в изтощително напрежение и като че ли искаха да използуват настъпилото затишие, за да си отдъхнат. Само Димко пулеше черни очи през бойницата си и дебнеше възбуден — няма ли зората, да разкрие някой недостатъчно предпазлив ага пред дулото на пушката му. Някакъв дрезгав, прехрипнал глас изрече вън неразбрани, отсечени думи и пак всичко утихна. Нигде наоколо не се мяркаше човек, само тук-там помръдваше насам насочена пушка и едва-едва проблясваше дългата й цев в светлеещата дрезгавина; виждаха се неколцина от убитите, легнали сякаш нехайно и предизвикателно; лежаха пред вратата на кулата убитият мюлязим Гьокаслан и убитите с него войници, а малко встрани от тях стоеше все тъй захвърлена секирата. Четниците мълчаха. Отдавна бе престанал с песните си Арсо, отдавна бяха пресъхнали сълзите на Нове. Бледи бяха брадясалите лица пред бойниците, очите искряха с трескав блясък. А вън ставаше светло. Разсейваше се и хладният здрач в затворения от всички страни долен кат на кулата. Виждаха се сега от двете страни разбитите, прогнили и разкъртени хамбари, широките проходи между тях. Фидан се огледа на няколко пъти сякаш учуден — съвсем по-иначе му изглеждаше сега вътрешността на кулата, тия разкъртени хамбари и като че ли едва сега усети влажната остра миризма на плъхове. Прилошаваше му.

Отвън пак се чу прегракналият глас и пак изрече няколко неразбрани думи. Стрелбата пак започна — издалеко, разпокъсано, после се надигна като вихрушка, кулата сякаш цяла се разтърси — куршумите безспир чукаха по стените й, а горе, между отворените прозорци от всички страни, свиреха късо и пронизително, ронеха, събаряха цели късове мазилка. В тоя изеднаж дигнал се вой и трясък четниците не усетиха как падна Арсо, улучен от един куршум в дясното око. Куршумът бе проникнал през бойницата му. Той падна, без да издаде никакъв звук, и пушката му тупна глухо на пръстения прашен под, пък и беше някак закрит зад ъгъла на един от хамбарите. Пръв го видя Фидан. Той отвори уста да извика, но гърлото му бе пресъхнало. Изкашля се сърдито, с всички сили и викна:

— Ама вижте там… Арсо, Арсо паднал!

Гласът му прозвуча глухо, като в някоя воденица с четири камъка, които се въртят шумно и водата бие по тях — такъв беше шумът и трясъкът в кулата под вихрената стрелба отвън. Войводата погледна младия четник с чужд някакъв поглед и като че ли едва сега разбра що викаше той. Погледна бързо през бойницата си и после се спусна, понакуцвайки, по широкия ходник между хамбарите, приведе се за минутка към падналия четник. Арсо беше мъртъв. И Церски веднага се върна на мястото си до вратата. Гръмна два пъти едно след друго. Гърмяха непрекъснато и Димко, и Нове, и Фидан. Турците се бяха раздвижили вън, за да стрелят, или се готвеха за нападение към кулата, ту тук, ту по-нататък се мярваше ръка, рамо, глава и дори някои в по-далечните редици пропълзяваха или прибягваха от една на друга позиция. Тъкмо сред тая засилена стрелба войводата се сети, че едната страна на кулата беше без защита след падането на Арсо. И той викна, дигнал глава нагоре:

— Слизай, Щърко, слизай! Има пушка и за тебе. Младият селянин се втурна отгоре с всичката си сила.

— Полека бре, ще ни сгазиш! — викна му Димко, без да се обръща.

Церски посочи с глава освободената позиция:

— Заставай там. Поотмести Арсо. Добре да се целиш. Можеш ли с пушка? Нели те учи Фидан с пушка…

Щъркот мина бързо зад него и се спря до убития. Издърпа го за нозете край един от хамбарите, грабна пушката му, както бе паднала край стената. Едрите му космати ръце трепереха, той стисна пушката, като да искаше някой да му я отнеме, не можеше да й се нагледа, той я отвори, вътре имаше патрон, погледна отблизу — да види по-добре — и пак я затвори. Погледна през бойницата пред него, после отиде и погледна през другата бойница по-нататък. Чуден му се видя оттук дворът на кулата, порутената ограда и полето нататък, доколкото се виждаше. По кого да стреля? Бяха го учили четниците да борави с пушка, особено Фидан всичко му показваше, но Китан не беше стрелял ни с пушка, ни с револвер. И беше още по-нетърпелив да гръмне сега, и то по живи турци, но де са те! Дори се обърна да погледне убития, негли той да му каже. Тогава видя по него патронташите му, ножа му, цялото му снаряжение. Подпря пушката на стената, погледна я да не би да падне. Свали от убития снаряжението му — обръщаше го ту на една, ту на друга страна, и започна да се препасва, нетърпелив, но и непохватен. После се огледа и пак грабна пушката.