— Не можем да оставим, града без стража! — викаше Етхем ефенди.

— Аз трябва да вървя там с людете си! — надвикваше го началникът на заптиетата. — Това там, с комитите, е моя работа.

Юмер Али сърдито прекъсна разпрата им:

— Защо не ми съобщихте, че са открити комити? — И не дочака отговор: — Едно отделение заптиета ще остане тук. Другите — с мене.

Влязоха в преддверието неколцина цивилни турци — всички въоръжени до зъби; между тях беше и Селим бей. Това бяха водачите на градския башибозук. Най-старият от тях рече, като не знаеше към кого от тия трима началници да се обърне:

— Кардашлар, ние сме готови.

И той кимна с глава по посока на вратата; дочуваше се отвън глуха врява — там чакаха събрани до петдесетина души от башибозука.

— Тръгвайте и вие — отсече Юмер Али и после се обърна към началника на заптиетата: — Да вървим, юзбаши ефенди.

Сега през града мина една проточила се пъстра тълпа от заптиета, които уж се бяха подредили по двама, и цивилни турци, надигали пушки, препасали силяхлъци. Водеха ги двамата юзбашии. Изстрелите откъм полето се чуваха по-ясно и се сипеха все по-гъсто.

Когато Юмер Али и ордата му излязоха от града, гърмежите се чуваха вече съвсем ясно, а по-нататък се откри и самото полесражение. Белееше се не много далеко обсадената кула и на едно доста широко пространство около нея трептяха една през друга едри искри, глухо клокочеха непрестанни пушечни гърмежи. Неколцина от башибозука, наперени бабаити, избързаха напред с тежки стъпки, размахвайки пушките си.

— Яллаа! — викаха те издебело и се спуснаха още по-бързо напред.

Втурна се след тях цялата тълпа на башибозука с излишно въодушевение и от агаларска, бабаитска солидарност. Заптиите останаха по-надире, те не разтуриха разкривените си редици и вървяха неохотно след двамата юзбашии — дотегнало им бе да се разправят с комити и разбунени кяури.

Като наближиха обсадената кула, башибозукът и заптиите бързо и предпазливо се вляха в широкия пояс на обсадата, налягаха, изпокриха се кой където свари — ту зад някой камък, ту в някой трап, разбъркаха се с аскера, който преди това бе обсадил кулата. Един от башибозука, докато тичаше насам-натам и търсеше в тъмнината сгодно място, за да хване пусия срещу комитите, отеднаж като че ли се спъна, залитна напред и се просна цял на съвсем открито място, а пушката му отскочи встрани. Пресрещнал го бе един от комитските куршуми, които час по час прелетяваха с бръмчене над налягалите турци около кулата и предизвикваха тяхната ярост. Началникът на заптиетата залегна заедно с тях, а Юмер Али пребяга по една долчинка и се потули зад най-близката селска къща. Там се бяха скрили и други от офицерите, които бяха довели аскера, а още по-нататък, в една впадина, бяха събрани и конете на кавалеристите и край тях се мяркаха сенките на войниците, които ги пазеха.

Около двеста души аскер, заптиета и башибозук бяха обсадили кулата сега от всички страни, пръснати наоколо, по един, по двама и трима, на цели редици, особено зад порутената стена, която ограждаше двора на изоставената кула. С прииждането на всяка нова вълна турци стрелбата се засилваше и от двете страни, но сетне бързо се разредяваше. При всяко прииждане на турци четниците успяваха да улучат през бойниците си по неколцина от тях или когато някой от турците се надигаше непредпазливо от пусията си; тук-там наоколо лежаха неподвижни тела, неколцина ранени охкаха тихо в един дол, а други се измъкваха накъм града. Времето минаваше бавно. Мнозина от аскера отдавна лежаха върху пушките си, унесени в мислите си, или пък въздишаха и поглеждаха звездите — няма ли да мине най-сетне тая нощ! Или пък тихо, с продължителни паузи разговаряха със съседите си, а на няколко места се дочуваше, между два изстрела, и похъркване. По-усърден в стрелбата беше башибозукът.

Офицерите зад близката къща бяха насядали и наклякали край стената кой където сварил, само бинбашията им седеше встрани на триножно столче; цигарите им непрекъснато святкаха в тъмнината. Те разменяха час по час по няколко думи и чакаха да мине най-сетне тая проклета безсънна нощ. Жандармерийският юзбашия Юмер Али бе посрещнат от колегите си пехотинци и кавалеристи като пребягала коза от чуждо стадо. Но той като че ли не забелязваше пренебрежението им. Едващо дошъл, попита:

— Бинбаши ефенди, какво смятате да предприемете? Бинбашията се извърна към него в тъмнината и рече:

— Нищо.

— Извинете, бинбаши ефенди, аз не случайно… Както знаете, аз съм изпратен от валията тъкмо заради тия комити. Те трябва да бъдат унищожени.

— Трябва — отвърна късо бинбашията.

— Да. Тогава… как мислите?

— Ех, утре ще видим. На светло.

Отговорът бе даден с такъв тон, че Юмер Али загуби охота да пита и разпитва по-нататък.

Борис Глаушев се разхождаше в стаята си на горния кат с везаните си чехли по килима, на тъмно. Още като се чу как премина в кариер кавалерията по близката улица и зачестилите изстрели не преставаха, майка му се качи горе и го помоли да угаси ламбата.

Сетне той чу как премина по същата улица и пехотата. А горе, в неговата стая, изстрелите се чуваха ясно. Не можеше да има никакво съмнение: някъде наблизу до града се водеше сражение. Изтича кавалерия, отиде и пехота. Това беше четата на Стефо Церски. Той каза, че я оставил в село Криводол. Тъкмо от тая страна идваха и гърмежите. Дали е напуснал града войводата? Четата му е открита и води сражение. Далечните гърмежи, тихи, но ясни, падаха като възбуждащи удари върху мозъка на Борис Глаушев.

Той си мислеше: в града има много люде, които са се клели в народното дело. Повечето са млади, силни мъже и мнозина от тях имат оръжие. Мнозина от тях сега чуват същите тия изстрели. Там, близу до града, техни другари, също люде на народното дело, водят сражение с врага. Неколцина мъже срещу стотици аскер — какъв тропот се бе дигнал по улицата!

— Ние трябва да им помогнем! — шепнеше Борис Глаушев и се мяташе безспир от ъгъл в ъгъл. — Нема ли да се намерят поне двайсет души в целия град да се притекат на помощ на другарите си? Двайсет души с пушки да се явят в гърба на аскера, да го смутят, да го забъркат и може би четата на Церски ще успее да се изтръгне по някакъв начин, да се отдалечи.

Той всичко премисли, стъпка по стъпка. Облече се, обу се.

Долу, под неговата стая, се дочуваше сподавен говор: старите бяха още будни. Борис слезе на долния кат. Почука на вратата на старите и влезе. Той не ги виждаше в тъмнината, но знаеше общото им легло в ъгъла и как те двамата лежаха там, както винаги отпреди близу четиридесет години.

— Ти ли си, Борко? — попита майка му.

— Да, мамо. — И после той каза; — Аз требва да, излеза.

Той усети как майка му скочи в леглото. И продума задъхана, с разтреперан, пресекнал глас:

— Що говориш, Борко… Как тъй ще излезеш по това време…

Лазар Глаушев мълчеше. После попита с привидно спокойствие, но и неговият глас беше поизтънял:

— Защо искаш да излезеш, синко? Нужно ли е сега?

— Да, татко. Требва да излеза. Вън, близу, некъде, се води сражение.

Лазар го разбра и рече:

— Безполезно е, синко.

Сега гласът му беше още по-напрегнат; старият човек се бореше със себе си.

— Не, татко. Требва. Ще събера неколцина другари. Требва да помогнем.

— Но ти не знайш какво става там. Кои се бият.

— Ние ще проверим, ще научим. Аз знам, че наблизу имаше наша чета.

— Ще се хвърлите в огъня, за да изгорите и вие. Ния Глаушева тихо проплака.

— Мамо, не ме спирай.

Старата жена нищо не каза. Тя чакаше да говори бащата — той ще каже каквото трябва, той ще запази детето им, ще го върне.

— Господ ни е дал разум, сине — започна отново Лазар Глаушев. — Ти помисли: ще излезете вън и ще ви нападнат, ще ви избият. Кому ще помогнете? Вън е аскер — нели чух, като мина, а вие ще излезете неколцина. Иди си горе, в стаята, чедо, и нека бог помага на тия, които са сега в беда. Кой друг може да им помогне?