— Дай бре, моля ти се, един път барем да пукна с пушката…

— Пушка не се дава, момче — отвърна поучително Димко. — Като умра, вземи я, харизвам ти я. И къде ще се показваш сега на прозорците — веднага ще ти скъсат сенката. Лежи тука и си ги отваряй очите…

Чу се тежка въздишка и сетне пак гласът на Димко:

— Страх ли те е, а?

— Е, па, страх ми е… Да имах барем една пушка…

Димко слезе пак на мястото си при вратата. Познаваше се по гласа му, че се бе засмял с всичките си зъби:

— Отдолу не се виждат, зад стената, ама отгоре… Чернеят се в тъмнината като сомове в тиня. Един до друг, само главите и рамената скрити зад стената. Единият, с първия куршум, не мръдна. Другият цял се сви зад стената, скри се, за него не знам: може и да не съм го ударил добре. Нема да отидем сами при свети Петър. Ама тия, турците, по друга пътечка ще хванат, те яри Мохамеда.

Войводата нищо не отговори. След малко Димко изшушука:

— Чуваш ли?

— Чувам — отвърна Церски.

— Какво е това? — И сам си отговори: — Това са коне. Много. Кавалерия препуска. За нас ли?

— Ще видим що е… за кого е…

Над главите им се чу пак задъханият шепот на Щърко:

— Като облак… Аскер на коне. Ей ги сега дотърчаха, но се скриха там, зад къщите… Да имах барем една пушка…

— Защо им е кавалерия? — подигна рамена в тъмнината Димко.

Войводата, изглежда, се бе ослушал навън, залепил око на бойницата си. После каза:

— За да дойдат по-скоро. С коне.

Вън стрелбата се засили, сгъстяваше се от всички страни. Дочуваха се гласове. Стефо бързо притисна приклада на пушката, както беше провряна през бойницата; също и Димко. Изгърмяха и двамата с манлихерите си. Стреляха и другарите им. Вън се мяркаха сенки, прибягваха, залягаха около кулата. Току-що пристигналите аскери бяха оставили конете си негде зад селските къщи и сега тичаха да засилят обсадата. На няколко места около кулата, на откритото, както беше осветено едва-едва от зрака на ведрото звездно небе, тръшнаха се черни сенки — улучени аскери. Миг по-Късно един от тях, пред бойницата на Фидана, се наДигна и започна да пълзи назад — да избяга. Младият четник се прицели със стиснати зъби, гръмна. Раздвижилата се сянка легна пак на земята и вече не мръдна.

Някое време куршумите на турците чукаха по стените на кулата отвън като градушка. Четниците рядко отговаряха. Скоро започна да стихва и стрелбата на турците. Някой от четниците тихо попита, като че ли питаше самия себе си: — Кое ли време сме?… Не се чу и петел да пропей…

Никой не му отговори.

Някой в тъмнината надигна стомна; чу се как се разплиска водата в нея. Тая вечер, щом се стъмни, един верен човек от селото бе им донесъл две стомни с вода и няколко черни селски хляба с паничка извара. Яли бяха комитите сладко и бяха се смели да не би някой Да тикне в носа си изварата в тъмното.

Войводата се обърна сега навътре и попита:

— Има ли още вода?

— Има — отвърна Фидан задъхан; току-що бе пил. — Тая стомна до половината е пълна.

— И тука има… доста — обади се и Арсо. — Искаш ли?

— Не. Но да не останем без вода. И водата требва да се пести.

— Ех, дали ще успейме да я изпием сичката… — промърмори Нове.

Никой не отговори.

Войводата беше жаден не за вода, а за една цигара. Само той беше пушач в четата си — другите бяха селски люде, а малцина селяни пушеха тютюн. Само по-старите с пръстени лулички от време на време. И пушенето беше право сякаш само на агаларите. Не пушеше и Димко, макар да беше от тюгюнджийски край. Стефо Церски бе изтървал табакерата си, когато бе тичал насам тая вечер. И сега стискаше зъби, хапеше устни за една цигара. Навехнатата му нога не го измъчваше толкова — той само избягваше да я движи, но цялата му уста гореше за тютюнев дим. И това трябваше да се изтърпи.

Като се чуха изстрелите при преследването на Стефо Церски, целият град се спотаи. Тая махала беше на височко място, та няколкото изстрела екнаха надалеко. Заглъхна врявата по дворовете, ослушаха се мнозина в тревога, а по някои дворове дори угасиха ламбите и фенерите. Какво ли ставаше? Загива може би някоя християнска душа… Агаларите по турските махали оттатък, които също бяха дочули далечните гърмежи, наостриха уши: какво ли става пак? Не мирува вече раята, разбуни се, навсякъде шетат комити…

Юзбашията Юмер Али ефенди седеше сам в квартирата си, при чашка люта гроздова ракия, пушеше папироса след папироса и обмисляше следващите ходове в играта, която бе започнал, както си мислеше, така щастливо. Башкомитите в Преспа бяха в ръцете му; оставаше още да ги накара да проговорят. Предстоеше му още да се справи и с новата комитска чета в околията. За нея той още нищо не знаеше — освен за нападението й срещу Рашид бея. Задържаните комитаджии ще му кажат и за нея. Ще ги накара той да проговорят, ще ги накара. Юмер Али ефенди посръбваше с наслада от чашката си. Той предвкусваше и своите предстоящи успехи. Мисията му в Преспа се оказваше съдбоносна за неговата кариера като жандармерийски офицер и администратор. Каймакаминът се отнасяше към него с голяма почтителност, слушаше го внимателно и миралаят. Тая вечер миралаят веднага се съгласи да засили деврието из града. Забеляза се някакво раздвижване сред гяурите — толкова по-зле за тях! Нека изплюят отровата си, нека си покажат зъбите. Скоро ще мирясат те. Юмер Али пак сръбна от чашката си. В тоя миг той чу изстрелите откъм горния край на града. Стреля някое от девриетата. Нека — така гяурите ще почувствуват натиска по-добре.

След някое време се чуха из града и други гърмежи, сега далеко някъде из полето, носеха се като че ли из въздуха, тихи, но ясни. Ослуша се пак целият град. Които бяха чули гърмежите, викаха през стени и огради, през прозорчета и вратички съседите си, за да им кажат, и шепнеха в тревога. Какво ли става тая нощ? Дочуха ги някои и от агаларите, поклащаха глава и ръмжаха сърдито. Далечните гърмежи ту затихваха съвсем, ту пак започваха да се чуват, тихи и ясни, както ги донасяше отдалеко ветрецът в тихата нощ. Дочуваше ги и Юмер Али ефенди и неволно напрягаше слух с досада при своето тъй приятно настроение. В това време Шефкет Гьокаслан лежеше вече мъртъв пред затворената врата на изоставената бейска кула.

Мина още доста време, когато Юмер Али чу изненадан, че по една от близките улици препускаше кавалерия. Бързият тропот на конете по калдъръма се чуваше ясно в тихата нощ. Нима миралаят бе пуснал и кавалерийско деврие? Юмер Али помръдна устни присмехулно: поуплашил се е старият миралай… Кавалерията отмина; едва ли имаше повече от две отделения. Неясна тревога пропълзя и в мислите на Юмер Али. Скоро след това той чу, че по същата улица минаваше и пехота — ясно се чуваше глухият тропот на подкованите обуща на аскера, чуваха се подрънквания на оръжие, час по час и сърдити, остри гласове. Нямаше съмнение — по улицата бързо се движеше аскер. Юмер Али захвърли чехлите си и викна по вестовоя. Войникът, види се, бе заспал вън и юзбашията отиде сам да си вземе ботушите. След няколко минути, следван от сънливия си вестовой, той се отправи към казармата край града отвъд турската махала. Миралаят го посрещна хладно и като че ли беше учуден от нощното му посещение. Той каза на юзбашията намръщен:

— Открити са комити. Води се сражение. — И добави с издрезгавял глас: — Убит е най-добрият ми офицер.

— Къде са открити комитите, миралай ефенди?

— Вие нищо ли не знаете? Близу до града. Има там едно малко село.

— Мнозина ли са, миралай ефенди?

— Мнозина били. Така ми донесоха. В някаква кула.

— Може би са същите, които аз търся — не се сдържа и намекна Юмер Али за своята важна мисия.

— Аха… — погледна го миралаят, като че ли за пръв път го виждаше. — Ами вървете да видите дали са те, юзбаши ефенди!

— Ще ида, миралай ефенди — поизпъчи гърди Юмер Али.

Той отиде в конака и завари там бъркотия. Каймакаминът беше у дома си и бе обещал да дойде. В широкото преддверие на конака башполицът Етхем ефенди се караше с началника на стражата. Около тях се бяха струпали пеши и конни заптии и чакаха.