А сега ето какво се случи! Дошъл бе краят. Затворил се бе още жив в гроба си. Той стоеше на тясната каменна стълба пред бойницата вдясно до самата врата и дебнеше през тесния процеп в стената, а мисълта му — и тя се блъскаше като уловена птица. Стефо Церски дебнеше врага и сам се съдеше. Той доведе другарите си до тоя гроб и ги затвори в него! Четата се бе крила в тая запустяла кула няколко пъти, но защо трябваше да отива той в града? Само за да се кара с Началството! И всичко оттам започна. Още преди три месеца той щеше да погуби четата си заради двама шпиони.
Влезе посред бял ден в такова голямо село, с три турски чифлика в него, с три кули, а кехаите гледат от прозорците. Не можеше той сам да се надвие — колкото мразеше турците, сто пъти повече мразеше шпионите им и най-вече когато са от нашите люде, та отиде и сам закла тия двамата, измъкна ги от къщите им и ги закла пред цялото село. И турците гледаха, а той беше едва с четирима другари. Така човек сам върви към своята гибел. Нека върви сам, където си ще, но когато е войвода, той трябва да знае къде води другарите си. Отиде в града само за една кавга; на връщане взе за куриер едно невръстно дете. И все от тоя трън в нетърпеливото му сърце! После дойде и всичко друго: навехма си нога, довтаса отнякъде и полякът да каже, че вратата на кулата стои винаги отворена… Като направиш една грешка, другите сами ще дойдат. Обмислил ли бе той здраво и нападението срещу Рашид бея? Все тоя трън в сърцето — бодне те и те тласне, а ти, като сляп и безумен…
Стефо Церски не жалеше, че ще умре. Сега друг трън се бе забил в сърцето му, по-остър: той се бе показал като недостоен войвода. Тая мисъл го мъчеше сега и голяма беше мъката му — по-голяма сякаш от страха пред смъртта. Нека поне сега да се покаже… Да се покаже! А нямаше кураж да се обърне към другарите си да каже: — Прощавайте, братя…
Димко стоеше на другата страна на вратата. Той се обърна към войводата и уж искаше тихо да продума, пък гласът му се чу из цялата кула:
— Що се удрема бре, войводо? Спиш ли, а! Кажи Що да правим бре! Тука ли ще чакаме да ни избият?
Войводата не отговори веднага. Сетне каза:
— Нам само едно ни остава, Димко: да избием от них колкото можем повеке, докато се свърши и с нас. Какво друго можем да направим оттука? Се това е дали насреща имаш десет пушки, или сто. Покажеш ли се на вратата тука…
Димко се взираше към него в тъмнината и се чудеше на мекия му глух глас. Уплашен ли беше войводата? Никога не е бивал така кротък.
— Барем да се показва по некой от мръсните, да Дойдат пак да разбиват вратата. Скриха се вдън земя, без работа, ще изпозаспим — мърмореше бързо-бързо Димко и надзърташе през бойницата ту с едното, ту с другото си око.
Безгрижен човек! Нему всичко му е ясно и просто. Беше черен като циганин, целият опърлен като главня, брадата му, черна и твърда, чак до очите. И кожата му беше дори синкава, а устните съвсем модри. Все за това му се смееха всичките, а той се блещи с белите си зъби — пълна уста:
— Сбъркала е некоя от бабите ми с циганин, това е.
И все обичаше да се преправя на циганин, да разсмива другарите си. Когато беше гладен, търсеше по-скоро да се нахрани; когато му се спеше, лягаше къде да е и веднага заспиваше сладко. Лесен беше животът му и прост. Прости и ясни бяха мислите му за всяко нещо. Така стана той и комита — някак съвсем просто. И той беше селски човек, от Серско. Цял живот бе гледал как патят селските люде от зли аги и бейове, от чорбаджии изедници. После дойде чета в тяхното село, за пръв път. Събра се цялото село, там беше и Димко.
— Ами какво гледате, братя селяни — каза войводата. — Докога ще ви ограбват и убиват аги, кехаи и бейове? Немате ли ръце? Дигнете и вие оръжие.
Димко погледна ръцете си. Наистина, защо така? Дойдат зли турци, задигнат каквото искат от селото, пък и убият някого. Селяните в земята да се скрият или плачат и молят за милост. Защо така? Нямат ли те ръце?
Още тогава тръгна Димко с четата. Беше жив, любознателен човек и ходи с мнозина войводи. Ходил бе по Драмско, по Скопско, по Костурско и Воденско, ходил бе по Пирина с Яне. Така дойде той и в Преспанското поле. Не търсеше по-лесното, а по-трудното. И като го присърбеше да смени дружината, той казваше:
— Свет да видя. Нели съм си циганин… — И бързаше да добави: — Ама то насекъде сиромашия и мъка, и неправди по народа.
Не му пречеха много да се мести от чета на чета. Навсякъде беше добър четник, добър другар — весел, разговорлив. И трудно беше да се откаже на такъв човек. Познаваше цяла Македония и много люде от всички краища.
Не се лъжеше и Димко за клопката, в която бе попаднала четата. Но той не можеше да седи и да чака със скръстени ръце. Ето, смъртта беше вече неизбежна — нима ще излезе той да се предаде на турците? — но докато дойде тя, проклетата, да те улови за гушата, все си още жив и пушката е в ръцете ти. После, човек не бива никога да губи дух. Поне така само, колкото да не се срамува от себе си, да не се засрами и пред другарите си, като вземат да му тракат зъбите. То се знай, не е лесно да се изправи насреща ти архангел Михаил. Всеки си мисли, че за него няма да дойде такъв ред. О-хо! Никого няма да отмине, никого… А ние, като сме надигали пушки и с архангела се надпреварваме, души вземаме — не може той и до нас да не спре…
Оттатък, между изпочупените някогашни хамбари, Арсо кумановчето все си пееше. И от време на време като че ли от досада ще пусне по един куршум през бойницата си. Той имаше тих, но хубав глас и пееше от сърце. Като започне някоя тъжна песен, като че ли плаче, а и тия, които го слушат, започват да преглъщат. Пееше и весели песни, но не знаеше нито една песен докрай. Нему повече гласът на песните му харесваше и дето чуе по селата непозната песен, веднага я запомни. Отдалеко още може да се познае какво му е на сърцето — весел ли е, тъжен ли е, или пък за нищо не мисли. Но като иска, с песните си ще промени настроението на цялата чета, на всички, които са около него. Такъв беше гласът му — сила някаква имаше в него. Нямаше и сега за какво да го питат какво му беше на сърцето. Той започна с жални песни, плачливи — не пее, ами въздиша и оплаква. Себе си оплаква, живота си, младостта си, майка си, народа поробен оплаква и черната земя македонска. После бликна друга сила в сърцето му. Започна бойни, юнашки песни:
Ветър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня,… с тръба зове своите братя — сички на оръжие!
Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте, доста робство и тиранство, сички на оръжие! …
Пее и тупа с нога. Започна и по-често да стреля. А отвън турците чуваха песните му и все повече куршуми тупкаха по стената около неговата бойница. Като започна да пее „Жив е той, жив е…“, започна да бръмчи под носа си и Димко. Те двамата често биваха на един ум.
— Е-ха, момче Арсо! — се провикна по едно време на песните му Димко. — Еднаж човек се ражда, еднаж ще мре!
Престана да плаче и Нове, заслуша се и той; усмихваше се под пухкавите си мустачки и Фидан.
Над главите на войводата и на Димко се чу сподавеният глас на Китан Щърко; той, изглежда, бе легнал по корем на пода и се бе надвесил над откритата стълба.
— Войводо… ела да видиш двама турци — хе така са си легнали, цели се виждат отгоре, ама немам пушка…
— А бре ти, Щърко, жив ли си още? Забравихме те горе, мама му стара — дигна към него лице в тъмнината Димко. — Какво се вижда, казваш?
— Полечка се приближих до един прозорец, понадигнах се… гледам — цели се виждат. Двама един до друг. Ама немам пушка…
— Иди виж — рече тихо войводата, без да се обърне, и додаде: — Умната.
Димко това и чакаше. Той се изкачи горе и скоро след това се чуха два изстрела един след друг — дрезгави и тежки — от дългата му манлихера; само той и войводата имаха манлихери, та се познаваха изстрелите им. Зачестиха отеднаж изстрелите отвън чуваше се как падаше горе мазилка от тавана и от стените. Димко каза нещо горе, но не можеше да се разбере. После, в едно късо затишие, чу се гласът на Щърко:
