Когато се разбягаха турците наоколо след първите изстрели, четниците почти прекъснаха стрелбата си. Тъмно беше вън, рядко ще се размърда иззад скривалището си някой аскерин непредпазливо, виждаше се и как святкат пушките на аскера, но не се виждаше сгоден прицел.
— Ние сме в капан — тихо промърмори Димко. Войводата мълчеше, излишно беше да се говори.
Димко пак се обади:
— Да бехме се опитали некак… да се измъкнем. Докато е тъмно. Малцина са вън мръсните. Ще довтасат и други. Ей го къде е градът.
Нямаше какво да се приказва — същото мислеше и войводата. Но как биха могли да разбият каменната стена на бейската кула? През вратата, толкова тясна, биха излизали по един или двама и точно срещу изстрелите на аскера; ето и сега се забиваха куршуми най-често в нея, пробиваха я, та те двамата трябваше да стоят все настрана. Да наскачат от прозорците ли на горния кат? Още по-лошо. Да имаха няколко бомби…
Войводата каза:
— Тука ще мрем.
Чуха и четиримата му другари. Отеднаж Арсо кумановчето изви откъм своята бойница хубавия си, малко тъжен глас:
Е-еей, Македонийооо!…
Това беше една проточена въздишка — Арсо не беше научил цялата песен и млъкна. Във вътрешността на кулата изтрещяха един след друг пет изстрела, запука по-живо отвън и аскерът.
Четниците изоставиха всяка предпазливост — излишно беше да се спотайват. Те се пазеха само от куршумите, които пробиваха вратата и често рикошираха по стъпалата на тясната каменна стълба за горния кат. Там горе беше Китан Щъркот с безполезния си револвер и следеше как съскаха турските куршуми, които проникваха през прозорците и се забиваха в тавана или пък тупкаха по стените отвън.
Застанал пред бойницата си с пушка, опряна в самия процеп в дебелата каменна стена, Нове плачеше без глас в тъмнината. Той оставяше сълзите да се търкалят по брадясалото му лице и ге падаха по патронташите на гърдите, на пояса или долу в праха, едри, тежки. Разплакало се бе сърцето му и не можеше да се устои на такъв плач, не можеш да го скриеш, да преглътнеш пороя от сълзи, но в същото време и като че ли с друго някое внимание той следеше през тясната бойница няма ли да се мерне вън някой от аскера. Нове имаше четири деца на село и сърцето му плачеше за тях. И най-много за Петко, най-голямото му дете — тъкмо сега на Димитровден ще навърши петнайсет гоДини. И четирите бяха сега пред очите му, но ясно стоеше там Петко с русия си перчем и малкото носле, цяло червено от слънцето и посипано с дребни жълти бенки. Много му беше мило това дете, той и не се питаше защо — родно дете му беше. Откакто се откъсна Нове от дома си, все за него мислеше и винаги, когато му се удадеше случай да се отбие в родното си село, бързаше най-напред да види него — Петко. А Петко все му се смееше насреща с редки големи зъби. Такова беше детето — все ти се смее насреща и все добра дума ще ти каже. Посягаше и към пушката му, въртеше я в ръцете си с мерак — пуста да остане тая пушка! Току до Петко стояха едно до друго останалите му деца и най-малкото там, с разкъсана антерийка, вижда му се голото коремче. Роди се то два месеца преди да забегне Нове, преди близу две години. Пуста да остане тая пушка и това желязо по него, куршум до куршум по тежките колани! Родното му село беше близу — на половин ден път оттук. Ще отлети Нове и за три-четири часа, но няма да мине вече той през тия каменни стени… Преди две години му бяха възложили да пренесе от града четири пушки в четири снопа ръженица — нали бе дал клетва да служи на народното дело. Натовари той магаренцето си със снопите и тръгна. Още в града заптии откриха какво носи в ръженицата, ала Нове успя да избяга. Магаренцето остана в ръцете на заптиите. Освободили са го те от товара и са го пуснали да върви. От малко още бе го отгледал Нове, вървяло то, стигнало до селото и влиза право в двора му. Турците пък — след него. Тогава забягна Нове с четата. Къде другаде ще иде — или в затвора за дълги години, или в България, или в четата. Нове влезе в четата — да бъде по-близу до своите, до децата. А който дигне оръжие, то се знай, може и от оръжие да загине. В седем сражения бе влизал досега той и бе убивал турци. Ето сега дойде и неговият час. Е, нищо, нищо… Жално му беше само за децата, за Петко. Човешкото сърце понякога почва само да плаче. Той дръпна пушката си, назърна през бойницата. Нищо не се виждаше вън — само разрушената ограда в тъмнината и няколко звезди горе. Той провря пушката си през бойницата и гръмна. Да знаят душманите, че е тук, на мястото си стои. Пред бойницата се светна два пъти — отговориха му с два изстрела.
А на съседната бойница, отляво, стоеше с пушката си Фидан. Той беше само на осемнайсет години, тъмен пух бе покарал под носа му и по краищата на брадата му, а тежаха гъсти, възкъдрави тъмни коси до рамената му, разделени на път. Ще разтърси лъскавата си тъмна грива и сам си прави смях:
— Не ми требва мене капела!
Дете. В четата беше отпреди шест месеца. Избяга от кехаите и поляците в родното си село мира му не даваха, хубав беше като момиче. Уби един от тях — най-дръзкия — и забягна в четата.
И сега му беше весело. А и той виждаше, че бе дошло време да мре. Попаднала бе цялата чета в каменен капан. В детинския си гняв, че не можеше да види някого от турците, особено като виждаше как святкаха пушките им при всеки изстрел, той дращеше с нокти влажната каменна стена, идеше му със зъби да загризе студения камък и крещеше с незакрепналия си глас:
— Един да ми се покаже! Пискюла му само да видя! Когато все пак студена тръпка пронизваше младото му весело сърце — нямаше да излязат те живи оттук, — нему като че ли му беше повече жал за войводата, отколкото за себе си. Фидан обичаше войводата и мечтаеше да стане като него храбър и лют. Той си мислеше, войводата не се бои ни от глад, ни от жажда, ни от куршум, ни от турци, ни от смърт. Преди около три месеца войводата закла с щика си двама селяни — турски шпиони. И докато прободе единия, другият плачеше и виеше с грозен глас. Войводата намушка и него. Тогава Фидан цял се бе разтреперал, а войводата спокойно избърса ножа си с хватка сено.
Такъв беше войводата. Учил бе Стефо Церски в Преспа шест години дърводелски занаят. После отвори и свой дюкян и беше добър майстор — търсеха го да прави врати, прозорци, корита, сандъци, но най-изкусно можеше да нашари касела81 за чеиз с кубелия капак и цялата с цветни тенекии и пирончета. Но не можа да потуши той един силен огън в сърцето си — голямата си омраза към турците. Не можеше да гледа спокойно и най-невинния турчин. Някога турци са убили негов чичо, по-малък брат на баща му. Стефо Церски не познаваше Убития си чичо, не бе го виждал, но баща му и целият мУ Род не можеше да прежали убития. Такъв човек бил той-непрежалим и загинал невинно. С майчиното си мляко сякаш бе всмукал в сърцето си Стефо Церски омразата към турците. Докато беше по-малък, ходеше на; към турските махали да дебне там да бие турнетата, но се връщаше и той често с разкървавена глава. Сетне започна да препасва ножове и пищови и ходеше пазарен ден из чаршията да следи дали някой от лошите турци не ограбва или не бие изплашените селяни. За сбивания с турци той бе на два пъти затварян в тъмница. Стефо беше между първите в Преспа, които влязоха в народната организация. После той уби турчина на вратата на дюкяна си и вече нямаше живот за него в Преспа. Забягна и се скри по селата, ходи две години и четник. Като се реши да се събере една малка чета за полските села в преспанската революционна околия, избраха за войвода Церски. Не беше лесно да ходи комита чета из полските села. Голо равно поле, няма сгодни скривалища, ни гори, ни скали и пещери, а нали селата бяха повечето турски чифлици — във всяко село по трима-четирима кехаи, поляци и бейове, все изедници. Но тъкмо затова прие с готовност Церски да стане войвода на полската чета, че из полето върлуваха повече турци, и то най-лоши насилници. Като поведе чета, той стана по-сдържан, не налиташе на всеки срещнат ага, пък и такава заповед бе получил от началството си. Наредено беше да се пазят четите от ненужни откривания и сблъсквания с турци и Стефо Церски пазеше своята малка чета, но така се случваше, че все той ще се открие и сблъска, та беше в постоянни разправии с Началството в града. Такъв опасен беше и районът му, а той самият беше такъв човек — стремеше се да бъде ловък, изкусен войвода, но не можеше да укроти съвсем сърцето си.
