— Това таме, трябва да е село, а?

Нещо се чернееше нататък в тъмнината като гъста сянка, легнала сред полето. Шефкет Гьокаслан знаеше, че нататък има някакво гяурско село, и премисляше: беглецът там ще се скрие; няма да тича все из полето и докога ще тича, ще капне от умора; най-сигурно е за него в селото и там ще побърза да се скрие, ще изчезне като игла в купа сено. Мюлязимът въздъхна разочарован — изплъзна му се гяуринът комита. Войниците зад него помръдваха нетърпеливо, шушнеха нещо помежду си — искат да се връщат калпазаните. А мюлязимът не можеше да откъсне очи от селото. Сърцето му туптеше все още бързо, ноздрите му потрепваха от ловджийска страст. Селото не беше далеко, а не бяха се отдалечили и от града. Внезапно нататък се показа някаква светлина — светна за минутка прозорец или врата и пак угасна. Тая светлина като че ли дръпна нататък младия офицер: я да видим какво става там! И той гласно рече: — Вървете след мене!

Спусна се по пети по стръмния бряг. Чу се шум от сринала се пръст, от ронещи се камъчета, замириса на прах. Долу се оказа доста широчка пътека и мюлязимът тръгна по нея насърчен, следван от аскера. Пътеката се насочи към селото, но по едно време изчезна или пък турците неусетно се бяха отклонили от нея. Минаха през една поляна, през някакви храсталаци, навлязоха в изорана нива. Войниците се бяха проточили в безредие и някои роптаеха глухо. Къде ги водеше тоя полудял мюлязим!

А селото се оказа по-близу, отколкото изглеждаше в тъмнината. Отеднаж се показаха в здрача ниски къщи, белееше се там, изглежда, селската църква — и тя ниска, притисната към земята, а на отсамния край на селото и доста настрана от селските къщи се издигаше друга една сграда на два ката, с бели стени на горния кат. Не беше и тя голяма сграда, но тъкмо тя привлече вниманието на младия мюлязим и той се насочи нататък. Мина през една порутена ограда, минаха след него и войниците му. Дворът на сградата изглеждаше пуст и оставен; няколко дръвчета се чернееха на единия му край. Но Шефкет Гьокаслан ясно дочу човешки глас навътре в сградата, бърз говор и после всичко утихна. Той се спря, струпаха се зад него и войниците му. Издигаха се насреща голи стени, а на горния кат зееха редица прозорци — черни, празни, без рамки и стъкла. Лек, хладен трепет премина през тялото на младия мюлязим. Какво се криеше зад тия стени? Шефкет Гьокаслан пристъпи нататък и се спря пред вратата на сградата, побутна я; беше здраво затворена, не помръдна. Той се обърна към един от войниците зад него:

— Чукай!

Войникът заблъска с приклада на пушката си. После пак. Глухо кънтяха силните удари; вратата беше От здрави, дебели дъски, но беше тясна и ниска, вградена в дебела каменна стена.

Никой не се обаждаше.

Неочаквано отдире се чу глас и някой попита на тУрски:

— Какво има, кардашлар, какво търсите тук? Приближи се турчин, облечен в дънести бечви и чепкен, с пушка в ръце. Беше селският поляк. Войниците му направиха път и той се изправи срещу мюлязима, прикладът на пушката му тупна на земята.

— Каква е тая къща, кой живее тук? — попита Шефкет Гьокаслан.

— Никой не живее в нея. Пуста е. Това е кула на Расим бей, но той умря отдавна и се затри целият му род. Отдавна никой не е влизал тук; боят се людете да влизат, вампир имало вътре. — Той пристъпи, побутна вратата с ръка и викна учуден: — Я! Ами тя, вратата, стои все отворена. Кой ли я е затворил?

Мюлязимът пак заповяда:

— Чукайте! Чукайте силно!

И пак никой не се обаждаше.

— Трябва да видим какво има вътре — каза Шефкет Гьокаслан. — Я скоро една или две секири!

Полякът отиде някъде и се върна с една секира. Един от войниците предаде пушката на другаря си, плю шумно в дланите си и дигна секирата; всички се поотдръпнаха, а той заби с трясък секирата в дървената врата. Удари още един път и още един път.

Тогава се чу изстрел и мюлязимът падна на земята, без да охне. Веднага се чуха и други два изстрела, паднаха двама от войниците, а другите бързо се разбягаха наоколо. Някой стреляше иззад стените на запустялата кула и продължаваше да стреля. Един онбашия от аскера пръв се окопити и нададе вик:

— Лягай!

Войниците се пръснаха наоколо, налягаха кой де свари на по-скрито място и повечето зад порутената ограда. Оттатък, пред затворената врата на кулата, лежаха трите трупа на убитите турци, чернееше се там захвърлена и секирата. Развика се пак същият онбашия:

— Стреляйте бре! Какво чакате! Комити има вътре…

Започна се сражение. Аскерът обгради кулата от всички страни. Онбашията изпрати един от войниците да съобщи в града. Залегна там, зад един голям камък, и полякът. След първото избухване стрелбата и от двете страни започна да стихва, разреди се, та кучешкият лай, който бе се надигнал из цялото село, сякаш я заглушаваше. Войниците не виждаха врага и стрелЯха напосоки или по прозорците на горния кат, а тия отвътре пестяха, изглежда, всеки куршум.

Скрити зад порутената стена около бейската кула, двама аскери надзъртаха предпазливо оттам, пущаха по един куршум срещу невидимия враг и час по час подхващаха разговор тихо зад стената:

— Виж каква излезе тая работа…

— Като се затича насам мюлязимът… Инат човек.

— Смъртта го теглеше насам. Смъртта си търсеше той.

— Писано му било.

— Мераклия беше в службата.

— Те всички са мераклии за нишани80, за чинове.

В кулата беше цялата чета на Стефо Церски; там беше и Китан Щъркот.

Церски не бе намерил пушка за своя нов четник, но реши веднага да напусне града, както го бе предупредил и Борис Глаушев чрез Дона Крайчева. Той бе дошъл всъщност да се кара с Началството, а и сам виждаше, че ставаше опасно в града за люде като него; очакваха се и други арести, обиски по къщите. Щом се стъмни и улиците затихнаха, той напусна къщата на своите роднини, пак облечен като селянин; водеше го едно от роднинските му деца — дванайсетгодишно момче, което и само изненадано, не можа навреме да го предупреди за деврието. Къщата на роднините му беше на края на града и Церски си мислеше, че лесно ще се измъкне. Забави се той и стреля, за да позадържи деврието една минутка, докато се поотдалечи детето, което го придружаваше.

Той беше силен мъж и бягаше бързо, но не по-малко беше бърз и Шефкет Гьокаслан. Случи се после и Друга несполука с войводата: когато се спусна той от стръмния бряг, навехна си дясната нога и стотина стъпки по-нататък вече едвам се влачеше от силни болки. Той се спотаи в един трап и беше щастие за него, че мюлязимът го загуби от погледа си и турците се бяха спрели на високия бряг. Той не ги виждаше и си помисли, че са се отказали да го преследват.

Едва сега реши да се отправи към кулата — иначе бе намислил да се скрие някъде из полето, за да не заведе турците при четата си в изоставената кула. Влачейки дясната си нога, вече наближаваше кулата, когато видя и той светлинната някъде из селото и се уплаши да не би; тя да привлече отново преследвачите му, както и стана. Току-що успя той да влезе в кулата и Щъркот, който му отвори, веднага залости вратата — турците довтасаха. Двама от четниците, Нов е и Фидан, бяха заспали и когато ги събудиха поради турците, Нове изломоти нещо и тъкмо неговият глас бе дочул мюлязимът. После бе дошъл вън и полякът, започнаха турците да разбиват вратата.

Безшумно в тъмнината войводата подреди людете си: от всички страни на долния кат на кулата имаше тесни бойници и той постави по един човек на всяка страна, а те двамата с Димко застанаха при вратата. Той остави Китана Щърко още преди това горе, на горния кат — да пази Китан с револвера си да не би да се покатери някой ага там или да не би турците да хвърлят огън през изпочупените прозорци. Не можа да се сдържи Китан и прошепна не съвсем предпазливо в ухото на войводата:

— Ами сега аз… без пушка… Церски мълчаливо го блъсна с лакът и Щъркот остана сам горе.

Сражението започна.