Изтича да го посрещне още в двора пак Дона, каквато си беше дребничка, тъничка и беше облечена в доста износена форма на битолската девическа гимназия Борис и каза:

— Ще те моля, Доне, да ми направиш още една ус луга. Тук, по-нагоре от вас, живеят Секуловци. Познаваш ли ги?

— Да, познавам ги. Нели сме в една махала…

— Можеш ли да отидеш у тех по една работа?

— Да, мога, защо не.

— Там, у тех, има един гост. Селянин. Ще кажеш; на Секулица, че искаш да го видиш и че аз те пращам. Кажи на тоя човек веднага да напусне града, щом се стъмни. Некой от Секуловците да го изведе. Само това ще му кажеш. И никому нито дума, Доне.

— Да, бате Борисе.

— Не бързай. Аз ще влеза у вас и ти тогава ще отидеш. Че може да ни наблюдава некой. Така ще го направиш, като че ли те наблюдава некой.

Той влезе в къщата на шивача, а девойката остана; някъде из двора. Върна се тя след доста време и Глаушев стана да си върви. Излезе да го изпрати пак тя, Дона.

— Казах му, бате Борисе.

— Добре, Доне. Ами ти чакаш ли да те назначат за учителка?

— Чакам.

— Готви се, Доне. Човекът, който обеща да ти помогне, нема да те излъже никога.

Дошъл бе един тревожен ден за Преспа. Раздвижиха се по тесните улички на чаршията смутени люде — или уплашени, или гневни — всеки според нрава си, влизаха в дюкяните, питаха, разпитваха, махаха ръце. Задържани бяха в затвора осемнадесет души и все познати люде, а някои предвиждаха и други да бъдат задържани. Но и в страха, и в гнева на преспанци имаше и друго едно чувство, общо може би за всички — силно и дълбоко, макар и неясно, караше сърцата да туптят по-бързо, беше като опиянение, та людете ставаха бъбриви, лекомислени, махаха ръце и не ги сдържаше на едно място. Единият съсед ще влезе в дюкяна на другия, после пък тоя, последният, ще побърза да му върне посещението и да повтори това, което вече са говорили.

— Затова дошъл тоя големец от Битоля. Сички евалла му правят — и каймакаминът, и миралаят, а башполицът като хрът кливка подир него. Бесилки ще дигат. И нашите, тукашните агалари, са се наежили.

— Ще дигат бесилки… Народът сега не е прост. Аз се чудя защо се дадоха така лесно нашите люде, даскалите, и… ето Нешев, какъв сербез човек е и лют.

— Какво искаш ти? Оружие да изтегли? Нешев знай по-добре какво да прави. Не му е дошло времето.

— То е дошло, ами… Не ще да трай народът повеке. Такива разговори се водеха из чаршията. Възбудата сред мъжете преливаше и по махалите — събираха се и жените там на купчини по портите и кръстопътищата Да разправят какво са видели и чули, да кълнат турската управия.

По едно време по улиците се зададоха близки на задържаните, по двама, по трима — бащи, братя, роднини, надигали постилки и завивки, сахани, пията, тенджерки, котлета с ядене, и всички бързат към затвора. Навред, където минаваха, надигаше се викот, разтичваха се жените и всяка ще изнесе хляб или плодове, или кравайчета, или друго нещо за ядене, каквото се е намерило в къщи, или ще изнесе поне китка цветя. И ще извика Развълнувана, с писклив глас ще заплаче:

— Ето, много здраве на Георгия! Чума да изтреби Душманите! За утре ще му източа баница, да дойдете Да я вземете.

Една женичка току се досети:

— Ами Нешев мори, сестри! Нели не е тукашен нели е самичък! Кой ще му занесе завивки, ядене…

Ала преди нея още бяха се сетили за Нешев хазаите му. Зададоха се и те, баща и син, с цял денк постилка и завивки, със сахани и котлета и от всичко повече, от колкото ако бяха го правили за свой човек.

— Как ще го забравяме, мори! — викаше старият хазаин на махленките, които се бяха разтичали за Нешева. А те се надпреварваха:

— На и това да му занесете! На и от нас! И много здраве, много здраве на учителя! Нема да го оставиме като той е самичък…

Което започна по махалите, продължи и в чаршията. Тук се даваше тютюн, захар, кафе, бутилки с ром и коняк. И приказките бяха по-други:

— Много здраве! Да не се плашат! Сички сме с них, целият народ!

Турчин не минаваше вече по улиците на чаршията толкова голямо беше раздвижването и възбудата сред раята. По няколкото турски дюкяна към горния край на чаршията бяха останали само чирачетата и неколцина старци, които смучеха дългите си чибуци и гледаха изпод вежди.

Стъмнило се бе вече, по улиците не се мяркаше жива душа, портите бяха здраво заключени и залостени, но по дворищата все още се чуваше людска врява, виждаха се светлини. Замлъкваха гласове и врява само гато се дочуеше пред портата тропотът на подкованите обуща на минаващо там деврие. А тая нощ бяха излезли повече девриета из гяурските махали. Едно или две заптиета или някой онбашия водеше по петима-шестима аскери и така сновяха те с пушки в ръце в тъмнината по пустите улици. По искане на юзбаши Юмер Али миралаят бе изпратил тая нощ цяла рота аскер да ходи из града.

Младият мюлязим78 Шефкет Гьокаслан водеше дванайсет аскери и цялото деврие тая нощ беше под неговата команда. Той беше напет офицер, спретнат и строг в службата си, та аскерите вървяха мълчаливо след него, подредени в две нестройни редици. Мюлязимът вървеше на десетина стъпки пред тях — беше пъргав и силен млад човек. Той обходи всички по-вътрешни улици на града, настигна и посрещна други от девриетата — да бъдат всички под окото му, да не би някои да налягат в някоя градина или по широките кепенци из чаршията. Сетне Шефкет Гьокаслан се отправи към покрайнините на града, следван от аскера си.

Тъкмо наближаваше мюлязимът да свие покрай един ъгъл, когато дочу бързи леки стъпки и сетне уплашен детски глас. Втурна се той изеднаж и излезе на другата улица. Нощта беше безлунна, но ясна, небето светлееше от звезди. Мюлязимът видя наблизу един мъж в селски дрехи — виждаше се бялата му риза в тъмнината, а още по-нататък вече изчезваше силуетът на някакво момче.

— Дур79 — викна мюлязимът с ръка на револвера си и се спусна към селянина, а отдире се чуваха ускорените стъпки на аскера.

Светна се и се чу силен гърмеж. Офицерът неволно примигна с очи, а селянинът вече бягаше нагоре по улицата. Гръмна два пъти с револвера си и Гьокаслан, тичайки подир селянина, който бързо се отдалечаваше.

— Бързо след мене! — викаше Шефкет Гьокаслан на войниците си. — Хванете улиците, хванете улиците!

И отново гръмна. Чуха се няколко изстрели и от съседните улици — обаждаше се друго деврие наблизу. Мюлязимът тичаше бързо с пъргавите си нозе и селянинът все още се мяркаше пред очите му, край някой ъгъл, по дължината на някоя улица. Тичаха след тях и войниците, но бързо изоставаха с тежките си обуща, сега те бяха станали до двайсетина души, към групата на мюлязима бяха се присъединили още две девриета. Той гръмна още еднаж, за да ги насочва по следите си Бялата риза на селянина се мярна към изхода на еДна улица, а оттам започваше полето.

Сега се виждаше по-ясно как бяга подгоненият селянин из откритото поле. Виждаха го и войниците, изсипали се от крайната улица. Шефкет Гьокаслан ги пръсна във верига и гонитбата продължи.

— Ние трябва да го заловим, жив трябва да го заловим! — викаше той. — Комита е, не виждате ли… С оръжие е… стреля…

Той пак изпревари аскера далеко напред и не изпущаше от очи селянина. Те тичаха дълго на еднакво разстояние, виждаше турчинът как селянинът прескачаше трапища и долчинки, понякога му се струваше за миг, че той изчезва, боеше се да не би да хване по някой по-дълъг дол и да се скрие. Изеднаж турчинът забеляза, че беглецът видимо изоставаше. Той дори се спря зад един нисък бряг, светна се там и се чу изстрел. Спрял се бе той, изглежда, за да си поеме дъх, искаше да спре и преследвача си. Ала турчинът не се спря и съкрати разстоянието, което ги разделяше, с още няколко стъпки. Той извика на турски:

— Стой бре! Няма да избягаш!

Уморили се бяха вече и двамата и неусетно забавяха стъпките си, та мюлязимът дочу как неколцина от аскера го настигаха. Тъкмо в това време селянинът отеднаж изчезна. Мюлязимът се втурна с последни сили. И малко остана да полети от един почти отвесен бряг. Спря се, струпаха се там и неколцина войници, тичаха далеко зад тях и други войници. Напразно се озърташе в тъмнината Шефкет Гьокаслан — селянинът бе изчезнал без следа. Довтасаха и другите войници. В тишината се чуваше само бързо хрипливо дишане. Някой от аскера тихо продума: