Той я завари в стаята им на горния кат все тъй заета с тия тайнствени приготовления около предстоящото раждане. Тя шиеше или плетеше нещо, но винаги го скриваше и той не знаеше какво шиеше, какво плетеше тя по цели дни. Скри тя нещо и сега, като влезе Борис в стаята. Лицето й бе погрозняло, с подути устни и носът й се бе разширил, само очите й бяха си останали все тъй хубави. Борис не мислеше нищо за детето, което щеше да се роди, но като виждаше погрознялото лице на жена си, сърцето му се изпълваше с милост към нея — не съжаление или съчувствие, но някаква особена, дълбока обич. Как не бе помислил досега за нея и трябваше да го подсети Ничова? Той започна направо:
— Руже, тук може да станат некои работи, народът се готви.
— Знам.
И гласът й бе станал по-тих, по-дълбок, но и някак отпаднал.
— За тебе ще бъде по-добре да идеш при мама, в града.
Тя го погледна уплашена, попита:
— Ами ти къде ще бъдеш?
— Аз? Ще дойда и аз, но… Аз требва да бъда тук.
— Ще си бъдем заедно, тука ще си стоим — каза тя и колкото да беше тих и мек гласът й, Борис почувствува, че отговорът й беше решителен. Той се опита да я разубеждава:
— Тук ще бъде по-опасно, село е. В планината сме… Тя го прекъсна със същия тих глас и със същата решителност:
— Както ще бъде за целия народ, така ще бъде и за нас.
Това беше пак отговор на селянка. Тя вижда у своите люде най-сигурна опора и не иска да се дели от тях ни за добро, ни за зло. Борис вече не заговори с нея за града. Отиде само той за една седмица и пак се върна в Дебрища. Старите не се и опитаха да го спрат.
Като се върна, той не завари в селото Милош Ванков, който бе заминал за България по канала на Организацията с двеста и петдесет лири селски пари за пушки и патрони.
В тефтера на Кузман Велянов бяха записани само петдесет и осем лири, повечето от гурбетчиите, които се бяха върнали в селото тая пролет. Никой вече не влизаше да запише. Нямаше пари народът. Готови бяха мнозина да продадат едно или друго или нещо от живата си стока, но никой нищо не искаше да купува сега; не беше време за купуване и събиране на имот. Малко пари за оръжие се бяха събрали, а време за губене нямаше.
— Аз ще ги допълня до шейсет — каза Кузман. — Повеке не мога. Пушка аз си имам, имам и револвер, и сичко.
Всички бяха дали, колкото можаха. И преди бяха давали много пъти. В касата имаше и други седемдесет лири — къде чак в България за пушки със сто и тридесет лири? йоле Ядрев все това повтаряше:
— Ще влеза у ханджията.
Ала неочаквано сам Анте ханджията дойде в работилницата на Кузман. Започна да се кара, но и да се моли:
— Ето три пазара човек не е стъпил в хана ми и никакъв човек не стъпва ни в хана, ни в механата. Пазарджиите връзват добитъка си по дворищата наоколо, секи им отваря портата си. Ще ме погубите бре! Това е ваша работа, комитска, само вие можете да я наредите така. Е, кажете що искате от мене бре!
— Ще ти кажем, дедо Анте — отвърна Кузман. — Щом искаш, ще ти кажем. Най-напред ще си затвориш устата за нас и ще си гледаш работата. Чакай, чакай! Нели искаш да ти кажем що искаме. Искаме от тебе и сто лири. Иначе още сто години човек нема да стъпи в хана ти.
Кузман очакваше, че ханджията ще избухне, ще вика и ругае, но Анте Богев не избухна, само долната му устна увисна и започна да трепери, а гърдите му все си свиреха. И рече неочаквано тихо:
— Двайсет лири ви дадох. Нели ви дадох двайсет лири…
— Даде. Още сто ще дадеш.
Започнаха да треперят и дебелите провиснали бузи на ханджията, но той пак тихо каза през няколкото проядени зъба, които бяха останали още в устата му:
— Ще дам, ама преди това ще питам юзбашията горе, в казармата.
Обърна се да си излезе, но се спря на прага и дигна към Кузмана ръка с разперени пръсти:
— Само пет ще ви дам. За въже да си купите. Ни аспра повеке, чу ли? Ела да ги вземеш.
Кузман нищо не отговори. Ханджията си излезе. Минаха още два дни. Кузман Велянов вече съвсем затвори тефтера си. Дойде пак Иоле Ядрев и пак рече:
— Ще влеза у ханджията.
— Е па влез — отвърна тоя път Кузман. — Но да бехме попитали даскалите, да не сбъркаме нещо…
— Какво ще ги питаме — махна ръка Йоле. — То си е наша работа, селска.
Тоя ден околийската чета беше горе, в неговата кошара. Иоле едвам дочака да се стъмни. Войводата му даде четирима от четниците и Йоле ги поведе към селото, както бяха в комитското си облекло, с оръжието. Тъмно беше, но селото беше още будно, светеха прозорци по всички къщи, мяркаха се люде по дворовете, йоле мина с четниците по малкото мостче на реката и оттам веднага влезе в улицата, на която беше къщата на Анте Богев. Петимата мъже се движеха един след друг край стените и плетищата.
Портата на ханджията беше здраво затворена. Прескочи Йоле високата стена и отвори отвътре яката порта. Влязоха и четиримата четници, но един остана да пази в двора, а другите Йоле поведе към къщата на ханджията. Светеха и там прозорци на долния кат. Йоле отвори направо входната врата и четиримата мъже отеднаж изпълниха широката предна стая. Тук беше цялото семейство на ханджията. Никой нищо не продума, само снахата на ханджията тихо ахна.
Анте Богев седеше на едно столче до огнището. Там, в една широка тава, къкреше и дигаше мехури гъста каша. Пред огнището бе свила нозе старата ханджийка. Само тя се извърна назад и викна:
— Що е това, да види господ! Влизате в чужда къща като хайдуци.
Ханджията не се помръдна от мястото си и гледаше неканените гости изпод вежди, гърдите му свиреха равномерно и все по-остро. В ъгъла на един широк одър снахата на ханджията приспиваше най-малкото си дете, а и другите й две деца седяха там, на одъра, чакаха да се свари кашата.
Йоле каза:
— Може и хайдуци да сме, бабо, но ти не викай. Да не става нужда да ти запушвам гърлото. — Той пристъпи и се спря близу до ханджията. Стана прав и Анте Богев. Йоле приближи лице до лицето му: — Давай парите. Сто лири. Казано ти е.
— Немам бре… Как тъй сто лири, така ли лесно се намират!
Йоле посегна към пазвата си:
— Нема да те слушам. Не съм дошъл за кавга. Давай парите или жив човек тука нема да остане.
— И децата ли бре! — викна ханджията. „И-хиии!“ — свиреха гърдите му.
— И децата.
Старата жена се преви надве пред огнището и започна тихо да нарежда. Иоле бе сложил ръка на камата си и чакаше. Минаха няколко безкрайни мигове. Трите деца гледаха от одъра и не разбираха какво ставаше с големите, с тия страшни чужди люде, но в очите им се набираше ужас, най-голямото вече кривеше устни на плач. Старата ханджийка не преставаше да стене, да кълне и нарежда.
Снахата — дребна, все още млада жена — не можа да издържи повече. Тя каза с пресъхнало гърло, дори и гласът й сякаш проскърца:
— Дай им, татко, пари. Ще ни изколят. Не виждаш ли? Децата…
Ханджията не се помръдна от мястото си. Той гледаше Йолета с очи, помътени от страх и ярост, едрото му лице посиня и цяло трепереше, веждите и мустаките му изглеждаха по-бели, остро, пронизително свиреха гърдите му: „И-хиии!“ Но той продължаваше да стои на мястото си.
Тогава снахата мина през стаята и влезе в съседната стая; тихо проплака след нея най-малкото й дете. Ханджията изви бавно глава след нея и я чакаше да се върне. Младата жена скоро се показа отново. В ръцете си държеше нещо, завито в пъстра кърпа, и мълчаливо го подаде на йолета. Чу се тих, едва доловим и сух, металически шум. Старият наблюдаваше всичко това и сякаш не разбираше какво става, после викна:
— Какво правиш, мори! Сто и двайсет лири са вътре! Затова ли ти ги дадох да ги пазиш! Сто и двайсет са!
Младата жена се върна при децата, прегърна ги с двете си ръце. Йоле бързо развърза кърпата, погледна парите и пак я върза. Сложи я в пояса си. Ханджията повтори с по-тих глас:
— Сто и двайсет лири са…
— Не ги вземаме за себе си — рече Йоле. — Като се освободи Македония, ще ти ги върне. А сега, ако ви е мил животът, ни гък, ни мък! — Той се загледа в стария ханджия и добави: — Ти нещо не ми харесваш, дедо Анте.
