— Тука ни е слабото место — рече Кузман. — Пътя ще хванем, ама оттука могат да ни се качат горе и пет табура аскер. Тука ще сложим топовете, та ще бием чак Бегово и Раздел.
Село Дебрища беше добре запазено от всички други страни — нужно беше да се завардят с по три-четири пушки още няколко пътеки и долища из планината наоколо. Тримата стратези се върнаха доволни в селото: с няколко стотици пушки Дебрища ще се превърне в истинска крепост. Добри люде, добри мъже имаше, а нямаше пушки.
Още на другия ден на тезгяха на работилницата на Кузман Велянов се появи един малък тефтер от груба, грапава хартия и съшит с бял конец, а върху него беше сложен току-що наострен молив, отдалеко се белееше дървото му, грубо издялано. Пръв дойде стрико Евтим Търпев — кокалест як мъж с прошарени мустаки и румено широко лице; преди време в неговата къща бе гостувал Делчев и стрико Евтим бе му казал:
— Като те гледам, господин Гоце, какво ли ще се жаля аз?
— Стрико Евтиме — бе му отговорил апостолът, — който се е прежалил еднаж, може да дели мегдан и с небесните архангели.
Влезе стрико Евтим Търпев в работилницата и още от вратата бръкна в пазвата си, извади една кирлива платнена кесия, завързана с дълъг черен гайтан. И почна да я развързва. Кузман излезе напред да го посрещне, приближиха се двамата към тезгяха и стрико Евтим сложи там, до тефтера, шест златни лири:
— Пиши, Кузмане.
Кузман се наведе, наплюнчи молива, наплюнчи го още еднаж и писа: „стр. евт. търп. шест л.“ Те бяха някакви подобия на букви и само той, Кузман, можеше да прочете написаното. Стрико Евтим попита:
— Ще има ли за една? Маликерка…
— Е, може да има, Евтиме. Ще видим как ще ги вземем.
— Гледай да има. Пък може и да прибавя нещо. Ще намеря под камен, под дърво. Къщата ще си дам бре! Прежалил съм се веке аз.
Не след много време в работилницата влезе Блаже Рилков. Бос, гологлав, с разгърдена риза, и цялата кръпка до кръпка; млад човек беше, свенлив, имаше три дребни деца и по цял ден се бореше с планината — вадеше камък, печеше и вар. Той стискаше с шепата си, корава и грапава като керемида, две бели меджидии. И каза срамежливо на Кузмана — с тежкия си труд ценеше той парите:
— Ще може ли с тия пари, стрико КУзмане, един пищов за мене…
Коларят се загледа в него и рече: — Деца имаш бре, Блаже, дребни…
— Ако — тръсна глава Блаже Рилков.
Погледа го още някое време Кузман колебливо и току наплюнчи молива, записа: „бл. рил. две б. м.“ Изправи се коларят, погледна пак червеникавите рошави коси на бедния човек, който не смееше да подигне лице към него от сиромашки свян, сложи ръка на рамото му:
— Блаже… За тебе ще има пушка. Аз ще ти намеря. Ще отделим от общото. И това е много, дето си донесъл.
Очите на Блаже Рилков, сини и леко премрежени от тежък труд, се напълниха с влага, но и се смееха. За пушка той не бе посмял и да мечтае…
Същия ден в работилницата на Кузман Велянов влезе Гюрчин Пупев. Мушнал и двете си ръце в пояса, стои до тезгяха и мълчи. Кузман го попита:
— Какво ще кажеш, Гюрчине?
— Какво да кажа, като немам език…
Завъдил бе той овци и кози — с тях живееше. Отдалеко миришеше цял на съсирено мляко, дрехите му лъщяха по лактите и колената и поясът му отпред цял зацапан, мазен. Такава беше работата му, не щеше той от никого даром хляб за осемте си деца, и те с него в планината по цяло лято.
— Ти знайш, Гюрчине… — подкани го наново Кузман.
И Гюрчин отеднаж се реши:
— Знам аз, Кузмане, ама да видим ти какво ще речеш. Немам аз сега ни грош. Не може ли на вересия бре, брате? Или да има некой да купи неколко от овците ми… И аз искам да се запиша, Кузмане!
— Виж, Гюрчине, потърси колай. Тоя тефтер е народен. Не мога аз на своя глава… И това е: пари требват, пари.
Гюрчин Пупев въздъхна издълбоко, поогледа се и си отиде.
Късно следобед тоя ден в коларската работилница влезе стрина Злата Секулева. Малко преди това би клепалото за вечерня и стрина Злата, изглежда, бе тръгнала за в църква. Преди три години турци бяха убили единствения й син Дойчин по пътя за Преспа; други деца тя нямаше, беше и вдовица, та остана сам-сама на тоя свят. Колко й беше нужно да се прехрани и ходеше много по църкви и манастири — миналото лято бе ходила чак на „Свети Наум“ оттатък Охрид, а това лято се канеше да отиде на Трескавечкия манастир край Прилеп. Малко преди да влезе тя в работилницата, влязъл бе там Йоле Ядрев, та те двамата с Кузмана посрещнаха старата жена. Тя поздрави и току дръпна края на черната кърпа, с която беше пребрадена, развърза го, извади оттам една златна пара. Сложи я на тезгяха: беше турска лира. Навела очи, Злата Секулева каза и гласът й трепереше:
— Да беше жив мой Дойчин, и той сега би бил с вас, ама като го нема, рекох аз, майка му… Запишете тия пари на негово име: Дойчин Секулев. Рекох да ида до Трескавец тая година, но ще ида друг път.
Отиде си тъжната жена кротко и тихо. Кузман наплюнчи молива, за да запише името на Дойчин Секулев, а около него Йоле Ядрев място не може да си намери.
— Ето — викаше той — какви люде дават пари, от залъка си делят и от секакви свои нужди. И ако не взема аз от Анте Богев още сто лири, да не съм Иоле Ядрев на тоя свет. Или пък ще го скрия в черната, барем да не й тежи такава мърша.
Кузман се изправи, затвори тефтера и го скри в едно здраво сандъче там заедно с молива, да бъде подръка. Сетне каза:
— Ще му вземем още сто лири. Но нека мине некое време, да види как ще му е, като не стъпва човек в хана му.
Борис Глаушев минаваше по селския площад и го срещнаха съпрузите Ничови. Учебната година бе свършила, но те още не бяха си отишли в града, както винаги след изпитите. Борис ги поздрави и бързаше да ги отмине, но госпожа Ничова го засипа с думи и го спря:
— Какво, господин Глаушев, вие още ли сте тук? Защо се бавите, в града ви чака отворена къща, баща, майка, ще си отидете наготово и само си губите времето тук? Ние от четири дни се готвим и все не можем да тръгнем и само да знаете как се ядосвам, главата ми ще се пръсне и съня си загубих. Бехме дали още миналата година три агнета да ни ги гледа Гюрчин Пупев и станаха цели овци, остригахме ги и дадох на баба Мария Илова да ми преде от вълната за чорапи на Тома, по два чифта за него и за децата, а тя все не може да стигне. Какво прави тая баба и в къщи не се завърта, оттам идем сега…
Тома Ничов стоеше до нея и смирено слушаше. Той беше доста закръглен мъж, строг и важен, почиташе жена си точно според Писанието. Слушаше я смирено и Борис. Госпожа Ничова беше нисичка, дребна жена, махаше бързо-бързо късичките си ръце, лицето й с издути бузи цяло се движеше, дори и щръкналият й нос вземаше участие в бързия й говор. Най-сетне Борис използува една къса пауза и понечи да си тръгне, но учителката тоя път го хвана за ръкава, протегна към него лице с ококорени очи, тайнствено му зашепна:
— Какво чувате, господин Глаушев, тук се говорят страшни работи, затова съм болна чак, че не можем да си тръгнем. Ами вие защо се бавите още, имате млада жена, и то в положение, как я държите в тия страхотии. Всички говорят, че ще има въстание, не сте ли чули, целото село говори и поп Аргир каза. Да си вървим заедно, вие немате много багаж, ще можем да сместим с него и нашата вълна, много место заема, ние немаме къде, много покъщнина с децата, а вие не дръжте тук повече жена си, вие, мъжете, не знаете какво е това за всека жена, може да се уплаши от нещо и да се случи нещастие…
Най-сетне Борис успя да се измъкне от тоя словесен порой, чийто празен шум дълго звуча в ушите му и след като се раздели с двамата загрижени съпрузи. Но той се върна веднага в къщи. Ружа беше бременна в последните месеци, а те двамата никак не бяха говорили досега за нейното необикновено положение. Тя беше селянка и знаеше, че това си беше женска грижа, дори беше срамно да се говори и със собствения мъж за бременност и раждане. Така си мислеше и той, че това бяха женски грижи и женски тайни. Ала сега отеднаж се уплаши за Ружа.
