— До двесте души ще излезат, господин Даме, а може и повеке — отговори Кузман и веднага добави: — Но нема пушки за сички, нема оръжие….

— Това е обща болка. Но вие нема да прибирате всички мъже в четите. Младите само и които немат големи челяди. И които искат, които сами искат.

— Сички искат, господин Да ме — каза Кузман. — Кой ще ги спре?

Груев нищо не отговори. Сетне попита:

— Колко пари имате в касата?

— Седемдесет лири — отговори Банков, който пазеше комитетската каса.

— Съберете още — рече Груев и повтори: — Съберете още. Сега е време. Изпратете в България да ви купят пушки. Изпратете некого там. Идват насам чети от наши и тамошни люде, ще дойдат още и ще ви донесат пушките. Ами дали сте помислили как ще действувате в деня на въстанието.

— Ще вземем казармата — отговори Кузман.

— Ще изчистим и заптиите — допълни Йоле Ядрев.

— Това не е достатъчно за Дебрища — каза Груев. — Дебрища ще бъде крепост за Железник. Помислете и за това. Ще ви се изпрати и помощ, сами не ще можете. Ще ви помогне целият Железник.

Кузман попита:

— Ами нема ли да ударим Преспа?

— Не — поклати глава Груев. — Ние ще се дигнем и повече ще се отбраняваме. Да издържим по-дълго време и да не даваме излишни жертви. — Той побутна с ръка търкулнатия на пода топ: — Е, харно, на местото си е тук, в Дебрища, но да беше железен. Ех… немаме ние железни топове, немаме.

Всички се загледаха в дървения топ, който лежеше на пода като заспало чудовище с отворена уста. Кузман и другите трима местни мъже го гледаха с радостна гордост И с нескрити надежди, като че ли беше някакво въплъщение на утрешни победи. Кузман плесна с длан провъртения дънер и помръдна устни, сякаш предвкусваше сладостта на победата. Борис Глаушев гледаше топа с весели очи, като да беше някаква любопитна играчка. Мрачно се взираше в дънера Милош Банков, в това грозно оръдие на тиранията и насилието, на омразата между людете, ала и той се готвеше да бие султана с него. Спрял бе поглед върху топа и Даме Груев, ала мисълта му бе отлетяла далеко напред: въстанието беше решено, неговият ден наближаваше, но той виждаше може би поражението. Не се помрачи и сега неговият поглед.

Кузман се размърда, почеса без нужда брадата си и току попита:

— Господин Даме… а некой отвън дали ще ни помогне? България, дедо Иван?

Груев дигна към него очи:

— Говори се подобно нещо и навсекъде ме питат. А ние казахме още като започнахме: ще се осланяме на своите собствени сили преди всичко. Излизаме да се борим пред очите на целия свет за своето право и нека ни помогне всеки, който мисли за право и правда. С каквато и да е помощ.

Милош Банков замахна широко с ръка, преди да заговори, и рече:

— Не разчитайте на чужда помощ! Сами и каквото направим, ще си бъде за нас. Ако тръгне насам българската войска, ще тръгне и гръцката, ще тръгне и сръбската, а ще дойдат даже и арнаутските бейове да късат живи части от телото на Македония. Тук ще стане свободна македонска република и ще се обърнем ние към всички балкански народи: ето ви нашата братска ръка и нека живеем като братя! Така разбирам аз нашата македонска политика.

— Да — кимна с глава Даме Груев. — Това е нашата политика.

Кузман Велянов наведе очи. Той не получи ясен отговор. Груев сложи ръка на коляното му и се обърна към всички:

— Ние ще въстанем. И ще турим здраво начало на македонското освобождение. Кузман е — обърна се той към коларя: — Не знам докъде ще стигнем сега, но ние вървим по сигурен път към свободата на Македония. Нема да отиде напразно нито една капка наша кръв. Не стига ли това за нас с тебе, Кузмане? — разклати живо коляното на коларя Груев, после отправи очи и към другите трима местни люде.

— Стига и престига! — удари с юмрук коларят дървения топ, капки пот избиха по широкото му чело.

Груев се обърна към Милоша Банков с тих глас, като да размишляваше гласно:

— Велика е народната вера. В нея е винаги плодът на бъдещето. Тя събира копнежите на всички сърца и побеждава дори с такъв, дървен топ.

Борис Глаушев притисна ръка на сърцето си:

— Бих искал да погледна света еднаж с вашите очи, господин Груев…

Груев го погледна и се усмихна едва-едва на младешката му възгорженост — драго му беше негли да погледа лицето му, толкова младо още, макар и самият той да беше едва на тридесет и две години: твърде стар се чувствуваше вече той на своите тридесет и две години. Промъкваха се през малкия двор и тихо влизаха в стаята един по един още десетина-петнадесет души от най-верните люде на организацията в селото. Груев забелязваше всеки влязъл селянин и намираше сгода за всекиго да го подхване и увлече в общия разговор. По едно време Кузман се поогледа весело и рече:

— Сега, както сме се събрали тука, да дойде юзбашията с аскера си, отеднаж може да вземе главата на комитета в Дебрища. Това сме си ние тука. Тебе, господин Даме, нема да те закача. Ти си ни гост.

Избухна смях, но Груев заговори и пак всички утихнаха:

— Имате ли в селото турски мекерета? Чуха се гласове от няколко страни:

— Имаме. Как да нема… На първо место Анте Богев.

— Кой е тоя Анте Богев? — попита Груев.

— Селският ни чорбаджия — започна Кузман. — Ханджия е тука, близу е до моя дюкян. Той от проклетия пакост още не е направил, ама може и да направи. За него парата е сичко.

— Сложете му оглавник — каза Груев.

— Какъв оглавник — дигна рамена Кузман. — Рита като магаре.

— Такъв понекога е по-добре да го уловиш за кесията, отколкото да му вземеш и главата даже — каза Груев. — Наредете да не стъпва човек в хана му. Ще стане по-послушен, вервам.

— Още повеке ще го хване бесът — обади се йоле Ядрев. — Знам аз какво требва за него. Него само черната дупка ще го оправи. — И току се сопна Йоле на Кузмана: — Не искаше ли преди време да изпрати аскер в градската махала, а там беха двете чети?

— Тогава — рече Груев тихо, но гласът му се чу из цялата стая, — ако е такъв, може да мине и под нож.

По гърба на Борис Глаушев мина студена тръпка, но преди него се обади Ванков, непримиримият враг на селския чорбаджия:

— Не, не… Да опитаме първо с хана. Ще миряса, щом престанат да текат грошове в кесията му.

Груев нищо не каза. Не се опита да оправдае или смекчи страшните свои думи: „Да мине под нож.“ Те трябваше да запазят силата ой, да бъдат чути с всичката им сила. Той бе приел в сърцето си суровия, страшния закон на борбата, стремеше се да подчини и бе подчинил на него всичко в себе си и всичко вън от себе си. Оттам идеше неотразимата сила на погледа му, силата, която се чувствуваше във всяко негово движение, в звънкия му глас. Той не искаше нищо за себе си, а това беше друга сила в него. Това знаеха всички люде, които се срещаха с него — знаеха колко сдържан беше той във всички човешки склонности и слабости. Груев сега обикаляше всички райони на Битолския окръг, дето се очакваше да се развият предстоящите събития, и навсякъде даваше силен тласък на общата подготовка на въстанието с всяка своя дума. Простите люде по планинските села му вярваха и му се подчиняваха.

И Кузман Велянов, и Йоле Ядрев, и другите неколцина от ръководството в Дебрища, а с тях и Ванков, и Глаушев като че ли едва сега, след срещата им с Груев, виждаха селото и неговата околност, виждаха людете, които се събираха пазарен ден от целия Железник или минаваха оттук, за да идат, в града. Ами Дебрища наистина беше крепост на Железник! Кузман докара скришом още един дънер в старата си къща и започна да го провърта с по-големия си калфа, та Дебрища да има поне още един топ. Още първия неделен ден след срещата с Груев Кузман излезе да пообиколи нивиците си, тръгнаха с него и двамата учители на празнична разходка из околностите на селото. Пътят за Преспа, и за Битоля оттатък градската махала минаваше по широкия гръб на една височина и след това, отеднаж слизаше в една неголяма долинка край реката. Това беше местността „Надолец“. От двете страни насреща се издигаха каменисти стръмнини и тук можеше да се мине само по пътя и по реката. Тук трябваше да се затвори най-напред пътят. Един окоп ще се изкопае като преграда на самата височина, преди да хлътне пътят в долинката. Ала малко по-назад, откъм дясната страна, планинските височини се бяха дръпнали доста надалеко и се отваряше на югоизток широк простор, та, се виждаше далеко по Преспанското поле. Тук беше Разполе и цялата местност нататък беше хълмиста, неравна, пресечена с долове, но беше отворена откъм полето, виждаха се долу двете турски села Бегово и Раздел и други села нататък. Хълмищата, които се спущаха накъм полето, бяха голи, промити и разядени от дъждовете, а някога тук е ширила гънки стара гора, чак до Бегово и Раздел; турците от тия две села бяха опустошили гората и бяха я палили на два пъти.