Дона Крайчева за пръв път виждаше четници. Та навлязоха единадесет души в стаята с огнището, ведно с тях нахлу студен въздух и някакъв остър свеж мирис на хвойна, на зимна гора, напълниха широката стая с шум и тропот на подковани опинци и оръжие, с бодра мъжка врява. Дадена беше команда „за почивка“, а четниците бяха свикнали по чужди къщи и веднага се разположиха като в свой дом. Някои започнаха да се изуват, наобиколили огнището, други, освободили се набързо от оръжието и от цялото войнско бреме, гласяха си легла, а един с дълъг врат и с големи уши, още с пушката си в ръка, ходеше из стаята и търсеше нещо. Някой от четниците каза:
— И тук Жадният търси стомната… Дайте му, дайте му да пие.
Но Жадният вече и сам бе набарал стомната с вода. Той беше ненаситен на вода, а постоянно от тялото му се изцеждаше обилна пот. Като изля в устата си едва ли не половината стомна, той също седна да се изува край огнището, без да обръща внимание на закачките на другарите си. Пък той имаше и най-голяма нужда от подсушаване.
Дона гледаше четниците с любопитство и бързаше да им услужи с едно или друго или помагаше на стрина Ордена, която бе захванала да готви вечеря за гостите. Учителката забеляза, че един от четниците също отправяше към нея любопитни погледи. Той беше слабичък, около тридесетгодишен мъж с рошава глава и рядка брада, оставена да расте на воля. Докато другарите му се оправяха и подреждаха — той бе оставил само пушката си в ъгъла и лежеше възнак още препасан, както беше дошъл, с ръце под главата си и щръкнали нагоре остри лакти. Види се, беше много уморен и нямаше повече сили да се погрижи за по-сгодна почивка. Дона улови на няколко пъти погледа му — съсредоточен и напрегнат, но може би беше в трескав огън от голяма умора. Тя не виждаше нищо познато в неговото бледо, обрасло с косми лице, но все пак…
— Вие учителка ли сте? — чу тя гласа му и сама извика:
— Господин Наумов, вие ли сте?!
Тя сега отеднаж позна учителя си по история в гимназията. Най-напред по гласа му, а сетне веднага изпъкна пред погледа й познатото лице, прибулено от попадалите на челото разбъркани коси, от рядката, вече доста дълга брада. Но това лице сега изглеждаше състарено, с хлътнали бледи страни и очи, които горяха в трескав огън. Тя не бе виждала учителя си отдавна, още от миналата пролет, когато Наумов престана да идва в гимназията и се загуби някъде. Той почака търпеливо да се съвземе младата девойка от изненадата и отново попита:
— Учителка, нали? Аз веднага те познах, Крайчева.
Гласът му бе станал малко глух и като че ли отекваше в гърдите му. Ето къде се загубил той — станал четник! Но колко е уморен — не ще да е лесно за него, толкова слабичък и нежен, да скита из планините… Наумов се усмихна сякаш на мислите й:
— Къде било писано да се видим… Откога си тук, Крайчева?
— От Димитровден… Трети месец вече…
— Завърши четвърти клас, нали? И не можа да продължиш.
— Не можах… А вие, господин Наумов?
Той не отговори веднага и я гледаше мълчаливо еДна минутка. Четниците наоколо млъкнаха и се ослушаха в разговора им. Наумов се приподигна на лакти и каза:
— Ето, Крайчева: ти не си могла да продължиш учението си, аз също требваше да напусна учителството! Ние сме като цветя, които растат без слънце. Ние сме деца на поробен народ, Крайчева, и труден е животът ни — живот без слънце. — Той пак млъкна и наведе очи, ала изеднаж се приподигна с неочаквана сила седна, като обхвана колена с дългите си бледи ръце: Ти вече си сред народа, Крайчева, дошла си да го учиш и ще видиш отблизу живота му и сама ще живееш като него. Да го учиш, но и той да те учи и повече ще учи. Стига да имаш очи и уши, Крайчева, и сърце. Наблюдавай какво става около тебе и мисли, разсъждавай върху това, което виждаш. Защо сме се дигнали ние с оръжие в ръка, срещу кого сме се дигнали? Борим се срещу потисниците на македонския народ, борим се за свободата на народа. И всеки народен син, всека народна дъщеря требва да вземе свой дял в борбата срещу кървавата тирания над Македония.
Като камбана звучеше в ушите на младата девойка гласът на нейния бивш учител — дума след дума, удар след удар. Като камбана ехтеше и собственото й сърце — удар след удар. Тя нищо не отговори — боеше се, стесняваше се да каже: „Да, учителю, знам. Знам, че съм дъщеря на поробения народ, знам за народните мъки, познавам народните потисници.“
Ала никога не бе и помислила, че и тя може да помогне, да влезе в борбата. Знаеше, че по планините ходят народни синове, знаеше, че целият народ се бори но това беше мъжка работа и най-малко работа на едно младо девойче. Тя бе крила в малката си стаичка в бащината си къща Гоце Делчев, грижила се бе за храната му, носила му бе вода и сега искаше да се похвали на учителя си за това, но премълча. Какво бе сторила тя? Борис Глаушев бе довел Делчев в къщата им и тя го посрещна като гост. И все пак… Сега, след думите на учителя и, тя отеднаж почувствува, че имаше някакъв мъничък дял в народната борба, че беше свързана с тая борба, макар и с една тъничка нишка. Нали братовчедът й Борис бе я изпратил у Секуловци! за оня селянин, а през нощта бе станала битката в Криводол… Дона изеднаж се видя твърде близу до народната борба. Ето сега учителят й, всички тия въоръжени мъже…
Нощта вън беше много студена. Огнището пламтеше непрестанно. Велко стоя на стража два часа, след това войводата изпрати да го смени Китан Щъркот, който беше в четата от няколко месеца. Така през цялата нощ — стражата се сменяваше през всеки два часа.
Четата остана тук и на другия ден. Велко излезе още рано сутринта — изпрати го някъде Марко Чендов — войводата. Четниците чистеха оръжието си, кърпеха се, миеха си главите с топла вода, но повече почиваха. Обядваха рано — доста рядка фасулева чорбица и черен селски хляб, а веднага след обеда стрина Ордена окачи на веригата в огнището големия котел с вода и каза:
— Хайде, момчета, който има по нещо за пране… давайте.
Събра се цяла купчина мръсни долни дрехи, кърпи.
— Ангел и Жадният ще помагат на стрина Ордена — рече Марко Чендов. — Нема да може тя сама толкова дрехи…
— Тъкмо работа за Жадния — обади се един от четниците и пръв прихна да се смее: — Да шляпа во водата като патка…
— Не — чу се неочаквано гласът на Дона, треперлив и несигурен от смущение: — Аз ще помогна на стрина Ордена. Нека си почиват людете. Бързо ще свършим.
Войводата спря върху нея поглед, мушна пръсти в гъстата си брада, както си имаше обичай, но нищо не отвърна. Той беше мълчалив човек, обрасъл с косми чак до очите и се виждаха вече по брадата и мустаките му бели жички. Дона знаеше, че я гледа и учителят й, но не се реши да се обърне да го погледне и тя, да му се усмихне, както се бе набрала сега в душата й голяма радост: „Ето, учителю, виж, аз ще пера дрехите на четниците, но то е съвсем дребна работа. Радвам се, че ще помогна, макар и с такава дребна работа.“
Дрехите бяха много мръсни, въшлясали. Двете жени Дълго праха вън, под трема, париха, носиха вода от извора долу, край пътеката за към долината. После проснаха изпраните дрехи да съхнат на вятъра. Дона поДухваше побелелите си подгизнали пръсти, премръзнали от студа, след като бяха киснали в топлата вода. Очите й неволно се бяха напълнили със сълзи от болка, но тя и сега би се усмихнала на учителя си. Та това ли нещо! Ей сега ще премине болката в нежните пръсти! и умората, която разкъсваше несвикналото слабичко тяло!
Щом се смрачи, Велко, който се прибра късно след обед, отиде и върза двете кучета, които бяха обикаляли наоколо през целия ден. Скоро след това започнаха да идват селяни по един, по двама и все по-възрастни юде, че повечето от по-младите бяха на гурбет по Влашко и България, в Цариград, та някои чак и в далечна Америка.
Четата бе устроила за тоя ден селско събрание да се разгледат и решат някои общи и частни въпроси! и оплаквания, да се постегне и ободри селската организация, а също да се приемат и двама нови членове на организацията — двама млади мъже, които тая есен бяха се върнали от гурбет. Последен дойде селският войвода Бабин, добре въоръжен и стегнат. Преди това той бе обиколил постовете наоколо, заети сега от селската чета — въоръжената стража на селото, която пазеше околийската чета и събранието. Селският войвода беше около четиридесетгодишен, здрав мъж, доста шумен и все навъсен. Щом влезе у Скорневци, той най-напред забеляза учителката и преди да седне рече строго:
