Хубава си, моя горо, миришеш на младост, но вселяваш в сърцата ни само скръб и жалост.
Децата, нейните деца! Студено е в ранния утринен час, но Дона е застанала на скалата над дълбоката долина. Планината е покрита с дебел сняг и е цяла променена. Снегът е гладък и мек, планината сякаш е издялана от бял мрамор, ала тук и там по стръмнините се чернеят голи озъбени скали, между оголелите дървеса на гората се спотайват модри сенки. Слънчевият диск е омотан в гъсти валма сиви мъгли и пушъци, час по час ги прегаря и се показва сякаш къс нажежено желязо, но те бързо го затулват. И планината ту заблестява ослепително бяла, ту върху нея се раздиплят ефирни синкави була. И е толкова тихо, че сякаш се чува как размахва крила самотният гарван, който се вижда в далечината като черна дрипа. Реката долу е скована в лед. Затиснати са от дебелия сняг и къщите там и по-нататък. Не се виждат и пътеките из планината.
И все пак планината е жива. Над всяка къща отсреща се люлее и размотава синя лента чад. От гората излиза едър заек — колко ясно се вижда в прозрачния въздух! — и при всеки скок затъва до уши в дълбокия сняг. Стига да има време човек да стои тук и да следи, да гледа — планината е жива и будна.
Далеко там отеднаж се изсипват или може би изскачат от снега цяла редица, две по две, черни подвижни петна. Те се приближават насам и тогава Дона вижда и пътеката — едвам забележима синкава следа през поляните и край скалите, струпани на грамади. Черните петна нарастват, превръщат се в мънички човечета, които сякаш по колена пълзят насам по снега. Това са учениците й. Учителката се усмихва и едвам се въздържа да не извика:
— Хайде, хайде! Чакам ви, деца! Та ей ги насреща, съвсем ясно се виждат. Тя ги знае и по име. Пръв върви Апостол Сугарев, приведен, приклекнал едва-едва като стар дядо и широките му разкривени стъпки са смешни с неговите малки още нозе. Така ходят тук планинците, а и той като големите мъже. И винаги той, Апостол, води дружината от: по-далечната махала, той пръв пробива пътеките, щом падне сняг. Показват се деца и от друга посока и всички се стичат като в улей долу, в долината, после всички заедно, в дълга редица, пълзят нагоре, към площадката, към училището. И пак Апостол Сугарев ги води. Дона се връща и застава пред вратата на училището. След някое време отвъд, иззад ъгъла на църквата, се чува как хруптят и скърцат стъпки по снега. Апостол се подава пръв иззад ъгъла — червен и син от студа, ушите му пламтят. Както се полюлява на всяка стъпка, той бавно сваля малкото си плитко калпаче:
— Добрутро, учителке!
После се изсипват един след друг още и още звънки гласове:
— Добрутро, добрутро, учителке…
— Добрутро, деца!
Сърцето й прелива от радост, в очите й блестят сълзи. Колко много сърдечност и обич звучи в тия мили гласове! Докато стои тя да посрещне и последните от учениците си, тия, които са влезли в училищната стая, пеят:
Сняг се сипе на парцали веят бури, веят хали…
И сърцето на учителката пее:
Последни идват две момиченца, от най-малките, уловили са се за ръка и плачат от студ, тихо, без глас. О, милите!
— О, милите — казва учителката и пристъпва към тях. — Елате, елате по-скоро! Влезте вътре на топло.
Дона протяга към тях ръце. Те й се усмихват през своите едри, чисти детски сълзи…
После Дона си спомни как преди няколко седмици стрина Ордена я лекуваше от кашлица, поеше я с отвара от някакви горски билки. Горещият сок се разливаше по жилите й ведно с остър гъст аромат на горски цветя и лято.
— Гълтай, докато е топло — чува тя гласа на старата жена и гълта топлина и съживяващо благоухание. Лютивата болка в гърлото бързо изчезва, гърдите дишат леко и дълбоко…
— Отеднаж — пред нея застава пак Добра.
Младата девойка знаеше и преди това, че в мислите й ще дойде и Добра Лозанова. И без да мисли преди това, Дона я очакваше и не се учуди, като я видя сякаш жива в здрача на своята будна памет. Тя нямаше много спомени от нея — виждала я бе само един път, но ясен стоеше пред нея образът й. И най-вече това, което най-добре бе забелязала: горещите очи на Добра, алените й устни, особения израз на цялото й лице. Носията й трептеше от чистота с всичките си багри. В сърцето на девойката буйно нахлу също такъв смут, както при първата им среща. Но сега тоя смут лесно надви трепетния момински свян и бързо облада цялото й същество. Дона му се отдаде, отпусна се като в гореща, страстна прегръдка.
Добра беше сама жена, не се срамуваше от това и беше прекалено, до безсрамие пряма. Не бива една жена да показва по тоя начин своите интимни чувства и желания, но не бива да ги крие и от себе си, да се самозаблуждава, да затваря очи и уши пред това, което напира, буботи и гърми с гласа на кръвта в човешката душа и тяло. Невинността забулва, възспира и пази, но идва време, когато ръката сама напипва младата натежала гръд и запалва копнеж за милувка. Дошло бе това време и за Дона.
Със своята дръзка, предизвикателна външност, с хубавия си глас и с грубата си откровеност Добра пробуди младата девойка от моминския й унес. Сега Дона гледаше в себе си с отворени очи и разбираше какво значеше, откъде идеше всяка тръпка по тялото й. Така беше по-добре, макар че и сега бузите й горяха в огън. Сега тя познаваше себе си по-добре, сега беше по-свободна, по-мъдра.
А там, дето беше сега Добра в мислите й, там, съвсем наблизу, беше и Велко. Разделяше ги яка, плътна стена, но и той беше там наблизу. Добра непрестанно й припомняше с нещо за младия момък и когато Дона сега си спомнеше за него — Добра често-често се мярваше пред очите й като бърза сянка, или пък дочуваше тя хубавия й глас.
Случайно ли в своя летеж мисълта на младата девойка се спря и върху Велко? Не, не… През всичкото време, докато стоеше с отворени очи в тъмнината и си спомняше и размишляваше за своя живот — той беше там, с всичките й спомени и мисли. И сега, когато Добра го извика пред погледа й, Дона го виждаше ясно и в някаква особена светлина.
Виждаше всяка черта на лицето му, улавяше всяко движение на тялото му под грубите шаячни дрехи. Но; сега усещаше и силата на това младо тяло, и неговата; устойчивост, макар че тя досега да бе докоснала едва: едва само пръстите му. Рошавите му коси напомняха остри ежови бодли, но бяха буйни и — чувствуваше тЯ приятно прохладни; тя ще го накара да си купи розово гребенче, да тури в ред непокорната си грива. Устните му бяха твърди и топли — така рязко бяха изрязани и налени с кръв. А мустачките над тях, виждаше се, бяха като пух, но с време ще станат рошави — ами нали са такива на стрико Даме, баща му. Когато дойде някое от внучетата му, някое от децата на омъжените му щерки, стрико Даме го гъделичка и боцка с мустаките си под гушката. Такива ще станат и мустаките на Велко. И очите му са като на баща му — сиви, с черни зеници. Строги или хитри, присмехулни. Но сега Дона си спомня, че когато я поглеждаше напоследък, Велко се унасяше и сивите му очи потъмняваха като размътени кладенци. Той мисли нещо и го крие. То си е така, разбира се: тя не му е изповедник, та всичко да й казва! Какъв здрав и силен мъж е той! По врата му и по ръцете му се познава какви са опнати и набъбнали мускулите по цялото му тяло и се вижда, че са здрави като желязо, но са топли — нали е жив човек… Еднаж той едва ли не дигна на ръце едно от кончетата им, което бе паднало по леда, както бе натоварено с дърва. Такава голяма беше силата му — преди това и стрико Даме, и стрина Ордена се опитваха заедно да подигнат добичето, пък и тя, Дона, помагаше, но то бе паднало много лошо и лежеше като мъртво на леда ведно с тежкия товар. Притече се Велко и го дигна сам, с две ръце — отлепи го от леда и го изправи на нозе.
Дона метна ръце зад главата си и сладко се протегна в топлото меко легло. Печката все още бумтеше, около нея игриво трептяха и подскачаха светлинки, тъмнината в стаята не беше вече тъй враждебна, не криеше сенки и привидения. Изчезнали бяха и болките; в нозете на Дона от продължителната езда днес. Беше й леко, радостно на сърцето да си спомня за Велко, а какъв беше той, наистина — вече истински мъж и все още дете! Забавляваше я тая игра на мислите й — живи и тъй бързи, променчиви, — забавляваше се да извиква в паметта си забравени или отминати без внимание случки и впечатления, да си ги спомня сега и да издирва, да открива какво се криеше зад тях. Тя беше цяла на село в тоя час, с цялото си същество и къде остана радостта й, че се връща в родния дом, къде изчезнаха върналите се наново скърби и ядове за това, което бе оставила преди тук и сега го завари пак същото, непроменено? Едва бе дошла, спря се, огледа се, видя близките си люде, стисна ги в обятията си, влезе в някогашната си стаичка, а ето мисълта й като да беше чужда тук, сякаш се боеше, сякаш имаше опасност да остане завинаги затворена тук и побърза да се откъсне, да се освободи, да литне назад, да се върне към планината, към Рожден.
