Там младата девойка беше по-щастлива, сърцето й там беше по-весело. Тя беше тъй млада още! С тоя дом, бащиния й дом, здраво я свързваше една дълбока, макар и невесела, дори мъчителна обич, свързваха я спомени и тая обич, тия спомени и най-много тия мили люде държаха сърцето й като в плен. Майка, баща, сестри и братя — тяхната съдба й беше тъй близка, тя ги обичаше и в сърцето си нямаше да им изневери никога, но това младо сърце копнееше за свобода и радост. На село то беше по-свободно и по-радостно. Там, в планината, бяха нейните ученици, там беше и Велко, от когото струеше бодра, жива сила, там беше най-сетне и Добра, която със своята дързост предизвикваше в душата й сладостен смут и можеше да я научи Да вижда по-ясно някои важни неща, да вижда и в себе си по-ясно.

„За Георгьовден ще донеса на татко още четири лири — побърза да се откупи тя, да се оправдае пред своите близки: — И четиридесет лири да взема — всичките ще му ги дам… Ще работя за тех, ще им помагам, никога нема да ги изоставя… милите. На село ми е по-леко, по-весело, но то нищо не значи за тех, то е само за мене…“

Тя не усети как заспа.

През нощта срещу Ивановден започна да вали сняг, валя и през целия ден — гъст и ситен, като да го сееше някой от ниско надвесеното небе с копринено сито. Спря едва привечер и небето се отвори откъм запад, но слънцето бе залязло и нататък светлееше само една тясна и мътна оранжева ивица. Времето беше тихо, снежно време. Снегът беше сух и пухкав, тоя път като че ли всичко покри и затисна — надигнаха се от планината заоблени купчини и хълмища, едва, едва обагрени от гаснещия залез.

Стрико Даме лежеше край огнището със схванат кръст. Тая сутрин той едвам се върна от църква и веднага легна. През целия ден гледа през малките прозорчета гъстия облак от ситни снежни мушици, които се сипеха и сипеха, и когато най-сетне снегът престана, той като че ли тъкмо това бе чакал, рече:

— Време е да се връща учителката. Ама кой ще я доведе… ето аз се схванах и кой знай колко дни…

— Наистина — съживи се и стрина Ордена. — Време е, ами… Тя нели каза: веднага след Ивановден. Виж, къщата ни като глуха стои без нея — прибави старата жена.

Те млъкнаха, а и двамата мислеха едно и също нещо: би могъл да отиде да я доведе Велко, но не беше сгодно — двама такива млади люде да пътуват, речи си, цял ден из планината. Мълчеше и Велко, седнал на сандъка в ъгъла в празнично безделие. Даме Скорнев продължи:

— След тоя снег може да хванат големи студове. Иди, Велко, иди, сине, поразпитай из село дали нема да пътува некой за града.

Велко мълчаливо стана и излезе. Смрачаваше се. Той слезе долу, в долината, и се изкачи насреща, по най-близките дворове. Та няма да ходи по цялото село в тъмното и по тоя сняг! Върна се по някое време и каза:

— Ще ходи утре в града стрико Неделко Бачев.

Неделко Бачев беше братовчед на Даме Скорнев, по-стар от него с десетина години.

— Къде ще ходи в тоя снег, вещерът му с вещер! — стисна презрително устни Даме, но веднага додаде:

— Е, харно, харно… Каза ли му ти, синко, за учителката?

— Казах му. Ама и аз ще вървя с него. Не мога, вели, аз да я водя, може сичко да се случи, женска челяд е, градско дете, не знай да язди, ни… Ела, вели, и ти с мене.

„Е, добре — мислят си старците, — така може. С Неделко Бачев може.“ Стрико Даме гласно казва:

— Може. Натовари мулето и кончетата с дърва и върви. Лесно ще продадеш дървата по тоя снег. Ще нощувате в града и на другия ден пак назад. Но ти обади се на учителката още щом пристигнете. Да знай. Да се приготви.

— Може и да те поканят да нощуваш у них — рече Скорневица.

— Хм — изръмжа глухо Велко и завъртя плещи цяла порта.

Сутринта той скочи от леглото далеч преди да се раздени, сякаш цяла нощ не бе спал.

— Не бързай, има време — мърмореше майка му, докато палеше огъня. — Пък кажи на учителката добре да се облече, зимно време е. Вземи си ямурлука, че кожухчето ти е късо. Вземи и ямурлука на татко ти, може да се намери там за учителката, да се наметне…

Велко се нахрани добре, нахрани добичетата, напои ги с вода. И още не беше се разденило, когато тръгна. Навлезе в гората, доста навътре, където още преди Божик бяха секли дърва със стария и бяха ги натрупали там да бъдат готови за Продан. Тежката му секира беше надяната на лявата ръка и широкото й острие меко проблясваше в предутринния здрач. В широкия му червен пояс лежеше на топло лъскав револвер. Не се боеше Велко ни от вълци, ни от мечки в гората и газеше до колена в снега. Той натовари бързо добичетата — какво беше за него да натовари три добичета с готови нарязани дърва? Скоро след това кучетата из Бачевата махала започнаха да лаят.

— Хайде, стрико Неделко, хайде, тръгваме! — завика още отдалеко Велко.

Излезе самият Неделко Бачев и — ту наляво погледне, ту надясно, ту към небето присвие очи, а през мустаките му се процежда бяла пара:

— А бре, внучко Веле, аз… премислих. Голем снег, много е студено тая сутрин… Аз нема да отивам в града.

— Ами нели… — започна Велко, но веднага отсече: — Щом не щеш — здраве да е. Хайде сбогом!

Велко знаеше пътя и сам. Като слизаше от Бачева махала към пътя за града и снегът шушкаше и пръскаше като ситен бял пясък в нозете му, Велко трябваше да мине край двора на Добра Лозанова. Той погледна изпод вежди към ниската къща, затънала сякаш до пояс в снега, и личеше, макар всичко да беше затрупано в сняг, че това беше двор без стопанин. Вратата на празната плевня зееше отворена, пусто и тихо беше из целия двор, не се чуваше мъж да подвикне, да изпсува. Ала на четирите прозорчета, които бяха обърнати насам, имаше шарени басмени завески. Видяла Добра в града, та и тя сложила завески на прозорците!! А в тоя двор нямаше и кучета. Всеки по-млад мъж в Рожден знаеше, че Добра не държи кучета в двора си. Или поне бе мислил за това, па макар и да не се решаваше да влезе в двора й. Велко пак погледна нататък и вече отминаваше, когато чу зад себе си познат женски глас — тих, сподавен в снежната утрина, не ясен и още по-нежен, по-сладък за ухото:

— Добрутро, Веле! Къде така рано-рано!

— В града отивам — отговори Велко, без да се обърне.

— Аха… Почакай де, почакай малко!

Велко се спря и се обърна. Малко по-нататък спрЯха и добичетата. Добра като че ли се плъзна по снега и се изправи пред него. Нали току-що бе излязла от топлото — да я пипне човек, сигурно е още топла. Велко попита:

— Що има?

Тя го погледна учудена. Я го гледай ти, как се възгордял! До вчера, като срещнеше погледа й, червенина заиграваше по бузите му. Колко пъти бе обикалял нейния двор и той — виждала бе сянката му нощем, по месечина. И бе мислила да му отвори. В Рожден нямаше друг такъв млад човек — няма да тръгне по селото да се хвали. А сега какво? Аха! Учителката е влязла в главата му. Хм, ще видим…

— Слушай… — започна тя и леко притвори очи но после отеднаж се усмихна, обърна приказката: — Донеси ми от града локум с ядки, прияло ми се, Колкото чини, ще си платя.

Велко не издържа, обори очи, а тя продължи тържествуваща в сърцето си, очите й святкаха лукаво:

— Ще дойда у вас да си го взема. Що, сърдиш ли се? Аха, ти би искал сам да дойдеш да ми го донесеш некоя вечер, а?

Младият момък рязко се обърна и като нямаше с какво друго, безмилостно удари с дръжката на секирата си едно от кончетата. Изненадано от удара, добичето присви задницата си и припна в снега нататък, бутайки другите две добичета. Добра гледаше младия човек цяла засмяна, снегът се отразяваше в зъбите й. Но тя изеднаж се досети и хитрата й усмивка угасна: — Та той отива в града, за да доведе учителката!

— Слушай, Веле… Веле!… — викна тя след него, а той се отдалечаваше с широки стъпки и още един път замахна с дръжката на секирата. — Веле, Велко… Той не се обърна. Кръвта шумеше в ушите му, но той ясно чу сладкия глас, прозвучал като песен, която кара да премалява младото сърце, гласпесен, който зове и обещава. Не, Велко не се обърна.