Дочул бе преди време той да се говори между другарите му, че Добра Лозанова пуща нощем гости в къщата си. Толкова ли е лесно да се отиде при нея? Запали се копнеж в душата му. Такава беше Добра: нямаше мъж, който да я погледне и да не я пожелае. Влизаше веднага в душата като жив огън. Познаваше я Велко — нали бяха, кажи го, съседи. Млад беше той, а тя, дето и да го срещне, все ще го спре, ще му се усмихне, ще го заприказва. Младият мъж загуби спокойния си сън. И стана една нощ, спусна се като пиян в Долината, прегази реката, но тъкмо до оградата на двора й се спря. Не се реши да прескочи ниската ограда. Беше август, това лято, нощта беше тиха, топла, лунната светлина се изливаше като млака вода. Изеднаж го хвана страх — сам не знаеше от що се уплаши, обърна се и тичешком се върна в къщи. На другия Ден сутринта Велко се срамуваше да погледне майка си, като че ли тя знаеше за лудостите му през нощта. Главата му се бе избистрила и сам се питаше как би се решил да влезе в къщата на една сама жена! Срамота! Ала настана втора нощ и още редица такива топли светли нощи, напоени с мириса на всички горски билки. Ходи Велко няколко пъти до оградата на Добриния двор. Като пиян, като луд. На другия де изтрезнял, той се укоряваше строго. И все пак Велкощеше да прескочи тая ограда някоя нощ, когато би бил достатъчно пиян и достатъчно луд, но го срещна сама Добра и се изкикоти право в лицето му, та ка с нож го преряза. Какъвто беше млад и неопитен, Велко не разбра смеха й — може би тя не искаше да подиграе, а да го предизвика, да го насърчи. Унизителна обида заседна като ледена грудка в гърдите му. Той избягваше всяка среща с Добра, не искаше дори да мисли за нея. После у тях дойде Дона, учителката. Ала ето и сега се размъти душата му, кипна и зашумя младата кръв от хубавия глас, от смелите думи на Добра Но Велко не се и обърна да я погледне поне още еднаж.

Учителката!… Какво би могъл да каже Велко за учителката? Винаги, когато биваше заедно с нея или си мислеше за нея, беше му радостно, сърцето му се радваше. Обичаше да я гледа, да я слуша, обичаше, просто, да бъде с нея. Понякога започваше нещо като пиянството по Добра, но не беше точно тъй, а беше само като леко, сладко замайване. О, достатъчно беше да бъде близу до нея. Сега отиваше да я вземе, да я доведе пак в бащината си къща — да имаше крила, би литнал като орел. Сърцето му трептеше, той цял потръпваше от радост. Веднага забрави срещата си с Добра и викна бодро на трите добичета:

— Хайде, дий! Какво преткате се на едно место!

Той слезе долу, на пътя за града. И тук първи неговите добичета правеха следи по снега. Реката бе занемяла, скована в лед, не се забелязваше и следа от нея под дебелия сняг. По-нататък, вече към края на долината, пътят започваше да се изкачва нагоре, по Три буки — един гол стръмен рид. Когато Велко се изкачи по рида, слънцето тъкмо се показваше иззад далечни снежни върхове — ослепително лъскава, тежка, златна пита върху снега и по-нагоре, върху студената синя коприна на небето. Младият момък подигна очи, огледа се: небето беше чисто от край до край в огромната рамка на начупените планински върхове, ясносиньо и дълбоко прозрачно. Синееше се и въздухът наоколо, неподвижен и студен, сякаш звънко чупливо стъкло. Още по-нагоре, вече на самото било на Три буки, тихо изсъска невидим и зъл ветрец, който преминаваше през дърво и камък. Добичетата заклатиха глави настръхнали и пръхтяха през цели вълма пара, която бързо изчезваше. Велко попридръпна ямурлука си и пак изви очи към слънцето:

— Ех… слънце зимно… кърваво… Преследван от вятъра по ридища и долища, после долу, по равното поле, Велко пристигна в града рано следобед модър, та черен от студ. Имаше един по-къс път — през турската махала, и макар пътниците да го избягваха поради заяжданията на лоши турци, Велко сега нямаше време да избира и удари по него. Може би агаларите са се изпокрили по къщите от лютия студ. И наистина, махалата беше пуста, само тук-там бяха преправени пътеки, с редки дълбоки стъпки в снега. Велко беше вече на края на турската махала и тъкмо да навлезе в чаршията, когато пред добичетата се изпречи един около тридесетгодишен турчин в доста овехтяло турско облекло, с посивяло лице, та и очите му сълзяха от студ.

— Стой… Карай насам — каза турчинът и посегна да улови първото конче за оглавника.

Наоколо нямаше жива душа. Велко се досети какво можеше да стане и отвърна:

— Къде, ага, къде да карам? Ами ти не питаш колко чинат дървата.

— Нема що да питам — продължи турчинът на развален преспански говор. — Какво ще те питам… Карай в мойто двор да разтовариш! Какво ще те питам… — И той задърпа кончето.

— Пусни добичето, ага. Не сме спазарили дървата.

— А бре, ти не разбираш ли, керата гяур? В мойто двор ще разтовариш! Пари нема, пари тебе не ти требват. Хайде, дий!

Велко нагази в снега, мина край добичетата и дръпна оглавника от ръката на турчина:

— Пусни ме да мина!

Турчинът не се помръдна и зяпнал от изненада и гняв, търсеше думи в бедния си преспански говор, за Да се нахвърли върху упорития селяк. Тогава Велко го бутна с лакът и поведе кончето си.

— Ах, куче, мръсен гяурин! Ах, твоята майка… — Ругаеше турчинът вече на своя език, нагазил с плитките си калеври в снега. Лицето му още повече посивя той стисна зъби и взе да бърка в широкия си шарен пояс.

Велко изпусна оглавника, хвърли бърз поглед на около, бъркайки и той в пояса си, и успя да изпревари турчина: в едрата му ръка лъсна револверът. Турчинът така и си остана насаден дълбоко в снега, със зяпнала уста, с ръка в пояса. Наоколо беше все тъй пусто само студеният зимен ветрец подсвирваше край ушите. Като не изпущаше турчина от погледа си, Велко прибра револвера в пояса, дръпна добичетата и продължи към чаршията.

Навлезе той в чаршията и се спря на един кръстопът да чака купувачи за дървата. Пусто беше и тук и глухо, всички се спотайваха по полузатворените си дюкяни, рядко ще пребяга някой бързо по улицата. Студено беше много. От целия снежен простор наоколо, та и от синьото високо небе полъхваше лют, сковаващ студ. Слънцето не топлеше, пък и скоро започна да клони към запад по своя къс зимен път.

Само вятърът подсвирваше и дращеше с остри нокти. Велко стоеше в снега, мушнал и двете си ръце в ръкавите на кожухчето си под ямурлука. Не се спираше купувач да попита за дървата. Пусти да останат! Трябваше Велко да ги продаде, сетне да иде да се обади на учителката, да намери място за нощуване. Погледът му се спря върху секирата, както беше закачена на единия самар. И оттам мисълта му се върна пак при турчина, който искаше да му вземе дървата без пари. „Той ще събере сега дружина и ще дойде да ме търси… Нема да ме остави злото куче. Ще иска да ми вземе и дървата, и револвера. Аз пък тук, сред чаршията, какво мога…“ И Велко пристъпи към едно от добичетата, огледа се и бързо скри в гнездото на самара револвера под бащиния си ямурлук, който носеше за учителката. Секирата откачи от самара и пак я надяна на ръката си. Да не бъде съвсем с голи ръце. Секирата е едно — револверът друго. Секирата всеки може да види и всеки селянин може да държи секира в ръцете си.

— Колко искаш за дървата? — чу Велко слаб скърцащ глас и се обърна: питаше един старец, цял скрит в кюрка си, лицето му завито с тесен дълъг шал, та Г гласът му през него се процежда, очите му сълзят: — Бребребре… какъв студ! Редко хваща такъв студ по нас, такова чудо. Казвай, че не мога да стоя!

— Три гроша товарът.

— А-аха! Три гроша! По два гроша. Карай след мене, близу живея.

— Не.

Старецът не може да стои на студа и отминава, мрънкайки нещо в шала си.

Велко стои в снега и обръща лице ту на една, ту на друга страна — да се скрие някак от вятъра. Нозете си не чувствува във вкочанените опинци. Остра болка пълзи по нозете му. Вятърът дере от лицето му ремъци. Трябва да продаде дървата. И само по три гроша товарът. Ни пара по-малко. Сетне трябва да се обади на учителката.

Изеднаж го обградиха трима турци, като че ли бяха го дебнали. И тримата бяха с дълги кюркове, ръцете им в пояса, стискат дръжките на ками и револвери. Срещу Велко стоеше същият турчин, който искаше да му заграби дървата. Без да продума нищо, турчинът посегна и взе да рови в пояса на Велко: