Когато говореше по-нататък, Делчев слагаше смело пръст върху всички отворени рани:
— Македония има вече своя собствена съдба.
И разясни:
— Македония има свои интереси и своя политика, тя принадлежи на всички македонци; който копнее, който работи да я присъедини към България или към Гърция, той може да се мисли за добър българин или добър грък, но не е добър македонец. Такъв българин или грък поддържа и вечния раздор между балканските народи, които требва да живеят в братска дружба, за да бъдат по-щастливи. Македония принадлежи на всички македонци, без разлика на религии, нации и езици, в утрешна свободна Македония и чрез нея ще се сдружат всички балкански народи. Бедният македонски народ Не се бори, за да смени едни господари с други, едни изедници с други, а се бори за свободата на Македония, за своя народна република.
Делчев се бе изправил над главите на всички събрани тук и те виждаха с очите си апостола, за когото само бяха чували. За пръв път идваше той по тия места. Те го слушаха със замрели сърца и не се насищаха да го гледат. Сега той нямаше крила на рамената си, както се говореше в легендите за него, нито беше исполин със свръхчовешка сила, но неговият поглед, гласът му, всяко негово слово проникваше до сърцата им, просветяваше умовете им; в светлината на неговия поглед, във всяка негова дума те виждаха истината за своята поробена земя, която те всички обичаха, но не умееха да обичат. Сърцата им туптяха свободно и в тия незабравими за тях мигове той им даваше да вкусят от сладостите на свободата, за която бленуваха и в името на която трябваше да се жертвуват. Ето Гоце Делчев, ето народния апостол — те няма да забравят вече никога озареното му лице, така близко и свое, очите му, пълни с обич и гняв, и мъдрост, тоя кичур коси на влажното му чело, дори и тоя тих шум, който се чуваше, когато вдишваше той жадно въздух с доста широките си ноздри.
Делчев седна и извади от джеба на шаячното си палто шарена селска кърпа да обърше потта от челото си. В стаята беше все още тихо. Някои бяха навели глави, като че ли да запазят в себе си звука на неговия глас, а други не можеха да откъснат очи от него и се чудеха на селската му кърпа. А с нея и със своето грубо облекло апостолът им ставаше по-близък, свой, като истината, която звучеше във всяко негово слово. Ето Гоце!
Като слушаха апостола, пред очите на тия люде се разтваряше широк простор и те виждаха не само своята Преспа, а виждаха цяла Македония, целия свят — не бяха те сами в своята мъка, не бяха сами в своята борба. Неясна, но голяма радост се вливаше в сърцата им, нова, голяма сила. Народите по света, всички народи, дори и турците — и нали виждаха те всеки ден; как живееха в Преспа бедните турци, и те във всекидневна неволя? Сърцата туптяха по-свободно — освободени от ненужна, сляпа омраза, преливащи от една нова, здрава сила.
Пръв след апостола заговори Йоан Сърчарот — сегашният председател на преспанския комитет. Той заговори тихо, загледан пред себе си, унесен в мислите си:
— Право е… Имам аз и турци добри приятели, идват в дюкяна ми. Добри, честни люде, знам ги аз. Сиромаси, борят се за залъка си. Не мислят зло никому, а лошите между нихните са лоши и за них…
Стана учителят Наум Катранов и мнозина го погледнаха изненадани — знаеха го мълчалив, тих чове: а тъкмо той ставаше да говори и очите му светеха широко отворени.
— Дойде за нас, братя, ново, чудно време. Не ще приспиш ти вече нашия народ, не ще го потиснеш, събуди се той от вековен сън. Намери си той пътя. При нас идва народът, пита, разпитва за народното дело, в четите влиза, пушки търси да купува. Не влиза вече в хюкюмата да се моли за милост и защита, не ходи да се съди при каймаками и кадии, за него сега всичко е комитетът, народният комитет. Надолу, хе там — по южните наши околии, и патриаршеските села влизат в Организацията, идват да помагат и мнозина от власите тук, при нас и по други места, сдружават се всички. Господин Делчев — обърна се той към апостола, но млъкна за миг в голямото си смущение и после отеднаж каза: — Прави са твоите думи и спасителни за целия народ.
Катранов седна пак на мястото си, но личеше колко развълнуван беше сега тоя смирен, сдържан човек. През останалата част на нощта бяха разрешени просто и ясно най-заплетените въпроси около местната революционна организация, за които тия люде бяха губили много време. Чудеха се на успеха си и се радваха. Тогава Делчев каза:
— Ето и у вас е същото, както по всички наши градове: малко са грижите ви за селата във вашата околия. А там е нашият народ, по селата. Срещайте се със селяни, отивайте по селата. Не пропущайте случай да им кажете две думи и когато влезат в дюкяна ви. Поучавайте ги, напътвайте ги братски, помагайте им да се изтръгват от ноктите на чифликчиите, на лихварите, на всекакви други изедници, помагайте им да се въоръжават.
— Господин Гоце — обади се пак Йоан Сърчар, — в дюкяна си аз имам работа и со селяни. Нашите полски села са повекето чифлигарски. Земята е на аги и бейове, селяните я работят на изполица, но агата им дава колкото намери за добре. Малцина от них имат своя земица. Много са бедни и планинските ни села. Бедни са горките сички и много са прости, уплашени…
— Да — отвърна веднага Делчев, — бедни са и прости. Бедни са, а земята е техна. Те, селяните, са истинските стопани на земята и в утрешна свободна Македония тя ще им бъде върната, за да се трудят над нея като свободни хора. Бедни са те сега и прости, но ето какви са още вашите селяни, а такива са и всички наши селяни: обиколих неколко от селата във вашата околия и от всички тия села ми се предадоха пари за пушки — по две, по три, по пет пушки за всеко село. Аз ще им изпратя, ако мога, и повече. Те са села от по двайсетина или триесет къщи. Хранят се не с хлеб, а с черна кал. Прости са и бедни нашите селяни, но и те могат да ни поучат. Имате ли вие тук, в Преспа, по две или три пушки на всеки двайсет или триесет къщи? Немате. Поучете се от простите селяни…
Ето на какви прости и ясни, но големи, важни истини учеше тия люде апостолът и трябваше да дойде той да отвори очите им, за да ги видят. И в това те чувствуваха силата на неговото слово — разкриваше той пРед тях един нов свят, широк и светъл, разрушаваше прегради, разпръсваше тъмнини и заблуди. И вдъхваше вяра и сила в сърцата — от своята вяра и от своята голяма сила.
Малко преди да се раздени, гостите в дома на Лазар Глаушев, пак по един или двама, си разотидоха. Сега беше най-сгодно време за такива нощни гости — щом наближаваше да се раздени, девриетата се прибираха в казармата. Прибра се в стаята си долу и Лазар Глаушев.
Делчев и Борис Глаушев останаха сами.
— Сега — каза Делчев — и мене ще ме заведеш в друга некоя къща. Преди да се раздени. В некоя по-затулена къща.
— Защо? — попита Борис учуден. Лицето на Делчев беше много бледо, посърнало и младият човек добави: — Не сте спали цела нощ. Тук ще можете да си починете спокойно.
Делчев се усмихна, но само с устните си, а лицето му остана все тъй бледо.
— Нали съм комита — каза той. — Избегвам да нощувам два пъти на едно и също место. Особено по градовете и след такива многолюдни събрания.
— Татко ще съжалява — промълви младият човек и не сваляше очи от лицето на апостола. После добави: — Вие не ми казвате всичко. Нещо ви мъчи. Боите ли се от нещо в нашата къща?
Сега Делчев наистина се засмя:
— Искам да бъда майстор в работата си. Това е. Нема ли да се намери друга некоя къща за мене в Преспа? Дали ме мъчи нещо, казваш? Стомахът пак ме гризе. Но това е стара история — махна с ръка апостолът.
Тъмно беше още, когато Делчев и Борис Глаушев прескочиха ниската ограда и влязоха в двора на Крайчеви. Борис реши да прескочат оградата, за да не чукат по портата им по това време. В дъното на двора се виждаше ниска къща и два от прозорците й светеха.
— Моят тетин е шивач — прошепна Борис. — Вече е станал да работи.
Те влязоха в трема пред къщата и Борис тихо почука на един от осветените прозорци. Излезе да отвори Дона Крайчева, около седемнаисетгодишно момиче, най-голямото дете на шивача. Тя отвори уста от изненада, като видя двамата ранни гости.
