Той седна бързо, като да подкоси някой нозете му, и обърса с длан челото си. Чу се предупредителна кашлица. Точно срещу Делчев седеше с феса си на глава Илия Роглев и тъкмо той сега даваше знак с кашлицата си, че иска да говори. И започна:

— Прав е господин Нешев: ние, преспанци, стискаме здраво кесията, но, даскале — обърна се той неочаквано към Никола Нешев, — не от сребролюбие, както казваш ти. Преди близо година, господин Делчев, тука, в Преспа, имаше един касиер на комитета, да не му споменавам името, сички го знаят. Задигна той триста лири народни пари, а може да беха и повеке, сметка отдавна не беше дал, и избега в Солун, а оттам дявол го знай накъде отиде. Ето затова преспанци не дават сега пари, не за друго. Боят се, това е. Ама той, господин Нешев, като не е преспанец, не обича преспанци. Дойде тук за учител преди три или четири години и всека година се заканва, че ще напусне Преспа, и, току виж, пак останал, пак се условил и за другата година. Хехехе…

Чу се тих смях и другаде из стаята.

Изправи се насреща, близу до вратата, Любен Расков, цял пламнал от смущение, та извъртя глава, не се решаваше да погледне събраните в стаята. Той беше млад мъж, с тъмни къдрави коси и много смело подстригани мустаки, та се очертаваха ясно устните му, твърди и алени. Върнал се бе преди години от София, намери между обущарските калфи неколцина, по-работливи, по-отворени люде и заедно отвориха обущарски дюкян. Те работеха добре, водеха тефтер и всеки месец деляха дружески печалбите си. И така потръгна всичко в общата работилница, че се изредиха всички калфи от еснафа да търсят работа и те там.

— Е — дигаше рамена Любен Расков, — тук нема работа за всички. Но слушайте, момчета: организирайте се! И поискайте от майсторите си да ви плащат по-добре.

Работилницата се отваряше сутрин в определен час и се затваряше пак в определено време: в нея се работеше осем часа. През есента и зимата срещу големите празници това време не стигаше. И сами другарите на Расков отвориха дума:

— Не може така, Любене. Не успеваме. Нека сега да работим повеке, а летно време, като тръгнат людете боси, и ние ще си поспиваме повеке.

Тогава започнаха да водят тефтер и за работните часове. Те правеха обуща по някакъв нов, софийски калъп и младите люде в техния дюкян се трупаха; викаха Любен Расков и по къщите, да взема мярка за обуща на млади невести и моми. Против тая млада обущарска дружина ръмжаха всички майстори обущари, но имаше хляб и за тях: всички преспанци, които не можеха да се откажат от старите калеври и йемении, от обущата с ластици, пак при тях се обуваха.

— Само да не ни буни Расков калфите, дявол да го вземе! — викаха обущарите. — Цуцулист е той, безбожник!

Любен Расков не стъпваше в църква и ядеше блажно през всяко време на годината. Той четеше книжки и вестници нощно време и в говора си извърташе на книжовен език. Тия вестници и книжки Расков получаВаШе от София — пращаха му ги оттам работници като Него и скришом му ги донасяха в Преспа някои по-смели пътници. Той ги четеше жадно, четеше ги и ги тълкуваше и на другарите си в работилницата, когато бяха по-свободни, а викаха те често и други люде, повече от по-младите, да слушат и те какво четеше и говореше Расков за един нов живот, за партията на Димитър Благоев в България, за всички социалисти по света. Четеше Расков, говореше, а думите му падаха право в сърцето на людете около него. Той говореше за всички бедни като тях, говореше още за тяхната правда, за тяхната сила и те се споглеждаха със светнали очи — чувствуваха се по-силни тъй, събрани заедно, виждаха по-ясно потъпканата сиромашка правда. Една дружина от седем-осем човека, повечето калфи из чаршията, все се събираха около Расков, слушаха захласнати какво им четеше и говореше той, а започнаха и сами да четат книжките му, да говорят и те за това, което бяха прочели, разбрали и премислили. Работилницата на Любен Расков и на другарите му беше първото огнище на социализма в Преспа и ден след ден все по-нашироко се чувствуваше топлината и светлината му. Бедните в града — а колцина ли бяха по-богатите? — се вслушваха все повече в смелите думи на тия нови люде около Любен Расков.

Като се изправи сега младият обущар, Делчев забеляза много смелост по лицето му, макар обущарят да гледаше встрани от смущение. Най-сетне Расков се обърна право към него и започна:

— Аз съм от един месец в комитета. Младите ме искат повече, но старите никак не ме искат. Говори се из града, че съм влязъл в комитета, понеже всички учители си правят обуща в нашата работилница. Аз казах: ако е само за това, веднага ще се откажа. Борис Глаушев ме убеди, че не е за това. Сега и които не искат да ме слушат, ще требва да чуят и моето мнение, И аз отговарям пред народа.

— Ти се за народа… — подхвърли му Илия Роглев.

— Да, за народа — не го и погледна Расков и продължи: — Това никой от нас да не забравя: за народа! А сега ще кажа аз какво мисля. Е добре, пари са нужни, а пари немаме. Народът ни е беден, затова немаме и ние пари в касата. А богатите пък, колкото са, те пък не дават пари. Ако е въпрос, кой е скъперник, кои стиска кесията си да не му я вземе некои, това са богатите в Преспа. Не бедните. Кесията на бедните е празна. Пари требва да се търсят от по-богатите и ако не дават, да се намери начин да им се вземат за общото благо, за нуждите на народното дело. Това е.

Той седна и пак изви глава някъде встрани. Роглев разкърши сърдито рамена и се заозърта с големите си очи да търси съчувствие:

— Нему се богатите му са трън в очите! Любен Расков скочи отново:

— Аз имам един братовчед, изкарва по три-четири гроша на ден, а има четири дребни деца. Слушайте сега: преди една седмица идва в къщи и ми шепне: „Ето половин лира от мене, дай я в народната каса.“ Направи си ти сметка сега, Илия Роглев, колко требва да дадеш, щом тоя сиромах дава половин лира. А влиза и в градската чета. Такива мъже правят народното дело. А ти, Роглев, кажи нещо за твоите върховисти.

Той пак седна, а Роглев промърмори нещо под носа си, не посмя да дигне глас. Обади се от мястото си и свещеникът с примирителен тон и с видимо желание да изпълни и той своята длъжност:

— Ние, братя, сме един народ и не бива да се делим на бедни и богати в народното ни дело. Враговете ни ще се радват и ще ни държат во вечно подчинение. Силни и победоносни ще бъдем, като сме в братска дружба…

Всички изслушаха мълчаливо късото слово на отеца. Които станаха да говорят след това или се обаждаха от местата си, повтаряха все същото, което вече се каза и спомена, но всеки го повтори по свой начин и със свои думи. Да бяха тук сами тия люде, би избухнала може би безкрайна разпра, както и при други техни общи срещи. Но сега те бяха по-въздържани. А Гоце Делчев не чу нищо ново и тук, в Преспа, както и по всички други многобройни села и градове, в които бе ходил по един път, по два пъти и по много пъти, по цяла Македония и по Одринско. Той слушаше мълчаливо някое време, но нямаше какво да слуша повече и навлезе бързо в общия разговор. Всички замълчаха един след друг и се ослушаха в неговия глас, а някои и се поразместиХа за да бъдат по-близу до него. Започна той, като подхвърли тук и там по някоя шега, и сетне отеднаж каза:

— Ние ще извоюваме свободата си само ако сме достойни за нея.

Той продължи да говори и разясни тия свои думи! Посочи примера с бедния Расков братовчед, който жертвувал залъка на децата си и своя живот за народната свобода. „Той не е вече роб — каза Делчев, — той е човек със свободен дух. Не е достоен за свобода, който не е готов да се жертвува за нея.“

После апостолът рече:

— В нашата борба ние требва да разчитаме за всичко на себе си, на своите собствени сили.

И разясни, че който оре сам нивата си, ще я най-добре разоре и сам ще прибере плода й. Апостолът продължи:

— Но не сме ли ние прекалено самонадеяни, като разчитаме толкова на своите сили? Не сме ли прекалено самонадеяни. Турция е голема държава, цела империя! но тя е прогнила държава, нема ред и закон в нея, многобройните народи, които я населяват, се надигат един след друг срещу насилията и грабежите на паши и бейове. Даже и сам турският народ страда и тегли от всекакви свои големци и грабители, та и той ще се дигне срещу тех. Ние можем да разчитаме на съчувствието помощта и на всички други народи по света, които също страдат и също се борят за свобода и правда. А каква помощ можем да очакваме от християнските държави около нас? Не можем да очакваме от тех никаква помощ и подкрепа. Не мислят за доброто на Македония князете и кралете около нас, техните генерали и министри, а се дебнат помежду си и острят зъби за плячка Те мечтаят за велика България, за велика Сърбия, за велика Гърция и попоглеждат лакомо към Македония! всеки гледа да надхитри другия, всеки се готви да заграби по-голем дел от нашата земя. Но какво ще правим ние сами срещу тех, как ще се спасим от техната алчност? Като разчитаме най-напред на своите собствени сили, за да не вкараме вълци в своята кошара; ние разчитаме също и на братската помощ на другите народи. Утрешният свет ще бъде свет на свободните народи, а между тех ще бъде и нашият народ, свободен и той като тех.