Вратата се отвори и влезе Ния Глаушева. Делчев скочи и бързо пристъпи към нея. Стана след него и Лазар Глаушев; той наблюдаваше с любопитство как жена му ще се срещне с Делчева — очакваше пак да се наслади в своето постоянно възхищение от нея. Тя се спря до вратата, с изправен гръб, здраво застанала на нозете си въпреки своите почти шестдесет години, приветлива усмивка озаряваше лицето й. Очите й, които едва-едва се бяха откроили, гледаха спокойно, мъдро, венец от сребърни коси изпод черна копринена кърпа обграждаше челото й, а лицето й, вече повехнало, с леки бръчки, беше необикновено чисто в своята старческа бледност. В тая чистота и яснота на това лице, със същите леко изпъкнали скули и същото благородно очертание на брадичката, личаха следи от някогашната му хубост. Делчев я гледаше с видима радост и когато му подаде тя ръката си, той я взе с двете си ръце. Той търсеше да й каже хубави думи, да я зарадва, да й покаже и своята радост.

— Добре сте дошли, господин Делчев — прозвуча гласът на старата жена, все същият глас на Ния Глаушева, но още по-омекнал и по-топъл.

— Благодаря ви, майко, че ме прибрахте във вашия дом — каза Делчев и не изпущаше от ръцете си ръката на старата жена. После той пусна ръката й, широка усмивка озари мургавото му лице: — Току-що приказвахме с дедо Глаушев за вас; аз очаквах да видя некоя плачлива бабичка.

— Ами и аз си поплаквам често, господин Делчев. Лека сянка мина по лицето на Делчев и се събра в очите му. Той каза:

— Отдавна вече не съм виждал аз своята стара майка…

Старата жена протегна ръка и погали тъмния кичур над челото му, очите й се напълниха със сълзи. Лазар Глаушев зад тях тихо изхлипа.

— Господ да те пази, синко… — продума Ния Глаушева. И продължи: — Ами да бехме слезли долу да вечеряме. Може и наш Борис да си дойде дотогава. Пък и нема да го чакаме толкова късно. Но той като че ли иде веке…

По дървената стълба вън се чуха бързи стъпки — някой вземаше стъпалата по две, по три наеднаж. Вратата широко се отвори. Влезе Борис Глаушев. Той беше задъхан, руменина се бе дигнала по бледите му едва загорели бузи. Сините му очи, два дълбоки извора, обливаха със светлина Делчева — лицето му, цялата му фигура. Още в първия миг той искаше да се хвърли към апостола, да го прегърне, да го стисне на гърдите си и колкото по-дълго го гледаше, толкова по-силно ставаше желанието му да го стисне в прегръдките си, но в същото време друго едно чувство — чувство на страх или на преголяма почит, го спираше там, до вратата, и само от очите му бликаше радостна светлина, озаряваше цялото му лице. Делчев се загледа в него само за миг, после засия радост и в неговия поглед, блеснаха и зъбите му под тъмните, леко извити нагоре мустаки, потрепна едва-едва гушката му, като да се готвеше той да избухне в радостен смях, подаде ръка, широко разтворена, а другата си ръка сложи върху рамото на младия момък:

— Борис, нали?

Борис Глаушев мълчаливо кимна. Делчев продължи:

— Аз вече те познавам. Говориха ми за тебе другари… ето и татко ти, но и сам виждам…

Борис веднага отговори и може би прекъсна Делчева:

— Същото е и с мене… За пръв път ви виждам, но вие сте същият. Както си мислех. Това се случва редко с човека.

Делчев се обърна към Ния Глаушева с престорено сериозно лице:

— Виждате ли го, майко, стария мъдрец: за човека разсъждава. А мустаките му — пух още, не се и вижДат под носа.

— Той все така — усмихна се едва-едва Ния Глаушева. — Като старец. Пък нема и двайсет години. Слабушко.

Гоце отново обгърна с поглед младия момък. Имаше в него и нещо, което не се виждаше отеднаж, но личеше в чистото му лице, в усмивката му, в погледа му, дори в движенията на бледите му ръце, в цялата му външност. Забеляза го и Делчев, макар че и той не би знаял! как да го нарече — дали доброта или чистота, ведрина, душевна сила. И той продума замислен:

— Милостивият…

— Чухте ли вече за моя прекор?

Апостолът кимна и рече:

— Забелязал съм, че когато нашите хора нарекат некого с некакво име, редко сбъркват. Като че ли капак слагат на гърнето. Така ли е, дедо Глаушев?

— Така е, да. Но нашите люде… повеке за присмех измислят имена.

Делчев пак погледна младия момък.

— Не. Тук нема присмех.

Ния Глаушева го гледаше със спокойната си усмивка, но се виждаше как чакаше, как се вслушваше във всяка негова дума за сина й.

— Майчице — побърза да прекъсне тоя разговор Борис Глаушев, — нема ли да вечеряме? Аз позакъснех тая вечер, а след вечеря ще ни дойдат гости.

— Сичко е готово, чедо. Хайде, повелете долу. Слязоха всички долу и тримата мъже влязоха в една от стаите. Сложена беше там маса с домашна покривка с бледи шарки на широки черти. Четири вилици блестяха на четирите страни на масата и по една кърпа стоеше там със същите шарки. Делчев отново каза:

— Аз не съм много гладен. Но ще хапна неколко залъка, пък и да поседя малко с вас на трапезата.

— Не ви се случва често тъй, нали… по домашному? — рече Борис и не сваляше очи от него.

Седнаха и тримата на масата. Влезе откъм готварницата Ния Глаушева с четири пията в широк поднос. Тя сложи първото пиято пред госта. После отиде и донесе пълна кана и четири чаши. Старият Глаушев каза:

— Тиквешко е виното ни.

— Ще изпием по една чаша — отвърна Гоце. — За обичая. Но аз не го обичам много. Не го понася стомахът ми.

Седна и Ния Глаушева. Домакинът се прекръсти:

— Повелете.

Гостите започнаха да идват, по един, по двама, преди още Глаушевци да привършат с вечерята. Борис ставаше да ги посреща и ги отпращаше горе, а те, виждаше се, не идваха за пръв път в тоя дом.

Събраха се горе, в същата стая със закритите прозорци, петнайсет души — всички членове на преспанския революционен комитет и някои от най-преданите люде на Организацията в града. Когато влезе апостолът в стаята, следван от двамата Глаушеви, станаха всички сбрани тук да го посрещнат. Настана голяма тишина, та се чу как остро изскърца случайно побутнат стол. Всички гледаха Гоце с притаен дъх, любопитни, нетърпеливи. Преди да влезе в града, той бе престоял два дни в едно близко село и вече се бе срещал с неколцина от тия люде. Стаята беше пълна с тютюнев пушък — мнозина тук държаха запалени цигари. Като се спираше за малко ту при един, ту при друг, Делчев влезе сред тях, подадоха му стол и той седна. При такава среща той винаги чувствуваше в сърцето си някакво смущение, но с нищо не го издаваше, само по лицето му се появяваше едвам доловима бледност за някое време. Гоце веднага подхващаше разговор, който бързо довеждаше до целта на срещата. И тук людете бяха едва ли не същите, както при всички подобни срещи из разните македонски градове, където бе ходил: учители, занаятчии, двама-трима търговци, един свещеник; и повечето бяха млади, но имаше и по-стари.

Като тласна разговора в нужната посока, Делчев остави да се изказват тукашните люде и те бързо се увлякоха в своите местни болки и грижи, а и те бяха същите, както и по другите места из Македония: липса на средства, липса на оръжие, понякога разногласия между отделни лица и групи, макар всяка от тия общи болки да носеше и по някакъв по-особен, местен белег.

— Преспа е голем и богат наш град — каза Делчев — и аз не очаквах, че и вие ще се оплачете от такава липса на пари, на оръжие.

Скочи пак учителят Никола Нешев, който сега беше секретар на околийския комитет и вече бе говорил няколко пъти. Той беше самотен ерген, сух и бледен, с тясно лице, с гъсти тъмни вежди и провиснати татарски мустаки над въздебели устни. Започваше все тъй, с тих, малко напевен глас, с видимо желание да говори спокойно, ала в същото време цял трепереше от възбудени нерви и след първите десетина думи гласът му се извишаваше и изтъняваше до скъсване. Така започна и сега:

— Да не ви е чудно, господин Делчев, че тук, в град: Преспа, немаме пари, немаме оръжие. Преспанци — тук вече гласът му отскочи високо нагоре, — преспанци, господин Делчев, са безподобни скъперници. Само да видите как се хранят, как се обличат, а мнозина от тех са богати и доста богати. Не си плащат вноските, не си плащат налозите. Отлагат. Молят се. Готови са да се обесят за един грош. Не дават пари, не си купуват и пушки. Ето, всички тук са преспанци. Да кажат честно: не е ли така? А градът, градът требва да помогне и на селата.