Борис Глаушев сложи аления си фес и излезе на пътя. Той се отправи към града, а двете коли започнаха да се изкачват срещу него по височината и намалиха ход. Селим бей яздеше редом с първата кола и се виждаше как задържаше ата си, за да не избързва. В двете затворени ланда бяха трите жени на бея, децата му, а също и сестра му. Борис мина край бея и мълчаливо го поздрави, горделиво кимна на поздрава му Селим бей. Колите се движеха бавно по височината. Борис забеляза, че прозорчетата на първата кола бяха отворени, но бяха спуснати там завески. В колата не се чуваше никакъв човешки глас — вътре бяха, види се, жените на бея и вече се отегчаваха в затворената кола; до тях не биваше да стигне чуждо око, не се отделяше от тая кола и беят, пазеше зорко жените си. Ала още отдалеко се чуваше многогласа врява във втората кола. Затворена беше и тя, спуснати бяха завесите и на нейните прозорци, но в нея весело кънтяха детски гласове. Борис Глаушев вече се разминаваше с втората кола и се бе загледал в нея, привлечен от веселата детска глъчка. Когато беше точно срещу прозореца на колата, една малка бяла ръка отеднаж дръпна спуснатата завеса и се показа там лицето на млада девойка. Борис трепна изненадан. Какво видя той за няколко мига, докато колата отмина по пътя нагоре? Главата на младата туркиня и сега, в колата, беше покрита с тъмно фередже, но се виждаха още по-тъмни коси и в тая рамка грееше много бяло лице, блестяха две големи жадни очи, дебели черни вежди бяха извити над тях, тъмнееха се червени, едва притворени устни; върху тъмното фередже, което се спущаше и върху гърдите на туркинята, се очертаваше закръглена брадичка, малко по-долу на гърдите ясно се белееше ръка, сложена там и притисната в изненада, а с другата си ръка девойката държеше завесата. Колата отмина. Борис се извърна след нея, той дори и не помисли на каква опасност се излагаше, като се заглеждаше тъй в коли, в които се возеше харемът на един бей. Той свали пак феса си и въздъхна:

— Хубаво кадънче. Не ще да й е много весело в златната й клетка.

Той бе видял Лейла, по-младата сестра на Селим бей. Видя го и тя. Те се виждаха сега за втори път, но не помнеха първата си среща отпреди близо петнадесет години. Сама с децата на брата си в колата, младата девойка бе дръпнала завесата, за да го види. Зърнала го бе през полюляващата се завеса на малкия прозорец на ландото, на няколко стъпки срещу нея, цял огрян от ранното слънце — доста висок, строен и толкова млад. Изпод яркоаления му фес проблясваха златисторусите му коси, златисти се очертаваха и тънките мустачки над леко издутите му устни, ала неговата хубост беше в очите му: големи и сини, с много светлина в тях и тя озаряваше цялото му лице, което беше с доста широка, здрава долна челюст, с леко изпъкнали скули и необикновено чиста кожа. Сега, когато Борис бе възмъжал, ясно личеше, че бе наследил някои от чертите на майка си, но също и светлия цвят на дядо си Стоян Глаушев, неговата широка селска брада, а също и голямото изпъкнало чело на Глаушевци, което се очертаваше дори и под мекия ален фес…

Двете коли се отдалечиха бързо по шосето за Битоля. Когато стигнаха до междуселския път, които се отклоняваше по посока към Сърпец и Койнево, те свиха по него. И минаха по същия мост, дето няколко часа преди това четата на Стефо Церски бе нападнала Рашид бея. Сега четата бе се отдалечила оттук, макар да бе принудена да се движи денем из полето.

Едва когато пристигна в кулата си, Селим бей узна за станалото предната нощ. В едно от помещенията в предния двор на кулата умираше раненият кехая. Узна той и за нападението върху Рашид бей; казаха му и за четата, която бяха видели мнозина тоя ден. Уплаши се много Селим бей и даде на своите изполичари по няколко шиника зърно. За пръв път се случваше, кой знае от кое време, селянин да дигне ръка срещу турчин.

През есента на 1901 година в Преспа пристигна Гоце Делчев. От месец август той ходеше да ревизира четите и организационните райони оттатък Вардар. Когато се присъединяваше към някоя от четите, войводата й заставаше зад него. Така Делчев води и четите на своите стари другари Михаил Попето, Чернопеев, Андон Кьосето, облечен и той като тях в хайдушко рухо, с манлихера в ръка. През септември Делчев премина нощем десния бряг на Вардар и продължи своя път ту с четите по гори и планини, ту от село на село, от град на град и в непрестанна, опасност — султанът бе обещал хиляда лири — пет оки злато — за главата му.

Когато влезе Делчев в Преспа, беше вече тъмно и минувачите по улиците ставаха все по-редки, но девриетата още не бяха излезли из града. Водеше го верен човек, на десетина стъпки пред него, а по-далеко зад него вървяха други двама мъже на народното дело. Те тримата бяха местни люде и не знаеха кого водят и пазят. А и Гоце беше облечен в обикновени градски дрехи от кафяв шаяк, с фес на глава. Като стигна водачът до портата на Лазар Глаушев, наведе се пред самата порта да върже уж обувката си, както бе уговорено, и преди още да го настигне Делчев, върза я и отмина. А Делчев влезе в портата на Глаушеви. Отминаха и другите двама мъже. Улицата опустя.

Сам Лазар Глаушев посрещна нощния гост, тихо заключи портата и мълчаливо го поведе към къщата си. Качиха се на втория кат, в най-отдалечената стая, която беше обърната към двора. На една маса в ъгъла светеше газена ламба с бял стъклен глобус. Прозорците бяха закрити с плътни шарени черги. Лазар Глаушев каза:

— Тука сме сами, с жена ми и нашия син. Нема кой да ви безпокои, господин Делчев.

Гоце се усмихна, свали феса си, който, виждаше се, отдавна не бе „удрян“ на калъп. Кичур коси паднаха на широкото му чело и Гоце бавно ги прйподигна с ръка. И гологлав той изглеждаше по-възрастен, а нямаше още ни тридесет години.

— Вие нема да ме безпокоите никак, господин Глаушев — отвърна той. — Ами аз ще ви безпокоя… Прощавайте… такава е моята работа.

— Можем да вечеряме долу — каза Глаушев. — Пък можем да ви донесем и тука… Моят син още не се е прибрал, но нема да го чакаме.

— Не съм много гладен, господин Глаушев. Похапнах, преди да тръгнем, и не идвам отдалеко.

Седнаха и двамата. Лазар Глаушев гледаше своя гост и не се учудваше, че тоя млад мъж в тия простички, шаячни дрехи беше самият Гоце Делчев; не беше му чужд нему животът на народните люде. Те се гледаха един дълъг миг и като че ли не се срещаха за пръв път. Делчев се поприведе към стария човек и рече тихо:

— Това лято вие се върнахте от заточение… Как сте със здравето, господин Глаушев?

Лазар пак не се учуди, че Делчев знаеше за неговото заточение, и отговори не толкова за здравето си, а за неща по-важни:

— Посъвзех се веке, и дюкян пак отворих, но… Аз требва да знам местото си. За народните работи ми е думата. Не да спъвам, какъвто съм сега и стар, и болнав, а да помагам само колкото мога. Тук, в Преспа, има веке нови, млади люде. Ето Никола Нешев, учителят, и не само той.

Делчев попита:

— Борис Глаушев ваш син ли е?

Старият човек мълчаливо кимна, по лицето му се разля едвам доловима бледност. Делчев не сваляше очи от него и каза:

— Аз не съм го виждал, но вече чувах за него добри думи. Работил за народа от сърце.

Под белите мустаки на Лазар Глаушев потрепна бледа усмивка — горда, но и скръбна. Делчев посегна и улови ръката му, както бе я сложил той на коляното си.

— Дедо Глаушев — рече Гоце и в кафявите му очи тлееше тъга, — съдбата на Македония е наша обща съдба. — Той отдръпна ръката си и додаде, сякаш за да зарадва стария човек: — Чух, че го наричат Милостивия.

Лицето на Лазара Глаушев се проясни:

— Да. Така го наричат: Милостивия. — Но той не искаше нищо да скрие от апостола и рече: — Аз се боя! повеке заради майка му… Друго дете ние немаме.

Делчев се загледа в светлия глобус на ламбата:

— Майка му… нашите майки… Техният товар е най-тежък.

Лазар сякаш не го чу и продължи своята мисъл със закрепнал глас:

— Но аз нема да го спра, господин Делчев, нема да излеза на пътя му.