— Ха, Доне — зарадва се Борис Глаушев и тихо продължи:

— Ето, Доне, господинът е мой приятел, ще може ли да прекара един или два дни у вас? Но да не го безпокоят децата и никой да не го безпокои… ти кажи само на тетка Неда, друг никой да не знае.

Дали се досещаше девойката какъв беше тоя приятел на Борис Глаушев? Тя отговори:

— Разбирам, бате Борисе. Може, може. В моята стая никой нема да го безпокои, аз отдавна съм станала и помагам на татко. Ето и мама…

Излезе и Неда Крайчева, братовчедката на Лазар Глаушев.

— Що има, Борисе? — попита тя уплашена, но бързо добави: — Ами влезте де…

Влязоха и четиримата през едно тясно ходниче в малката стаичка на момичето.

— Ти разбиращ, тетко Недо — започна Борис и препоръча по същия начин Делчев и на своята тетка.

— Разбирам, Борисе, разбирам — поклати тя глава усърдно. — Ти бъди спокоен.

В това време момичето раздига своето легло и донесе други покривки и завивки — най-новите в тоя беден дом, които се пазеха само за гости.

— Но ти, Доне, още ли си в Преспа? — попита Борис. — Не си ли заминала за Битоля?

— Аз вече свърших в Битоля четвърти клас. Повече там нема за момичета.

— И сега? Какво мислиш да правиш?

— Искам да стана учителка. Некъде по селата, то се знае.

— Вие сте храбро момиче — каза Делчев. — Къде искате да станете учителка? В кое село?

— Не знам. Където и да е най-сетне.

— Аз ще се опитам да ви помогна.

— Е, хайде, господине, и ти, Борисе, помогнете — завайка се Неда Крайчева. — Исках да дойда при баща ти, Борисе, да го помоля… Нели пуста сиромашия…

— Хайде, мамо, да излезем ние — подръпна я леко Дона.

Двамата мъже останаха сами.

— Тук ще ви е най-добре — каза Борис. — Бедни люде, тихи. Бащата като че ли не знае и да говори, по цел ден шие. Не исках да чукаме по други порти по това време. Но да вървя и аз, докато е още тъмно…

Щом остана сам, Делчев побърза да си легне. Той мушна под възглавницата двата си револвера и се сви в леглото с колена чак до брадата, за да поуспокои болките в стомаха си, но и сънят бързо го надви.

В малката къща на шивача беше тихо.

— Знайш ли? — изшушка в ухото на щерка си Неда Крайчева. — Това е некой от ония… комитите.

— Щом го доведе бате Борис, който и да е…

— Ето, ще те условят за учителка. Дона мълчаливо подигна рамена.

Раздени се и по-малките деца на шивача наскачаха от общото си легло. Дона и тетка Неда ги усмиряваха, да не дигат врява. Но техният необикновен гост спеше дълбоко — не бе спал цели две нощи. За него знаеха само те, майката и дъщерята. Спирко Крайчев, шивачът, нищо не попита.

Доста късно следващата нощ в малката къща на шивача Крайчев влязоха трима мъже. Те бяха Борис Глаушев, Никола Нешев и Йоан Сърчарот — двамата секретари и председателят на местния комитет. Въведе ги през тясното ходниче пак Дона Крайчева. Апостолът ги посрещна бодър — беше си починал добре, болките му бяха минали. Седнаха и четиримата, а в малката стаичка като че ли нямаше вече място за други люде. Окачена беше и тук черга на прозореца, за да не прониква вън светлината на ламбата. Йоан Сърчарот извади голяма мукавена табакера да си свие цигара и Нешев го побутна с коляно:

— Много често… Нали пуши вън. Ще се задушим тук — огЛеда той стаичката.

Делчев посегна към табакерата:

— Дай, бай Йоане, да си свием и ние по една, та да ни е по-леко.

Сви си цигара най-сетне и Нешев.

Тая среща беше уговорена още предната вечер.

— Казвайте сега — подкани Делчев. Йоан Сърчарот погледна Нешева, който дигна ръка да обърше очите си — от пушъка на цигарата си или от смущение пред апостола. Сърчарот тихо рече:

— Само не викай, моля ти се. Оттатък има други люде, а и улицата е близу. Прощавай, даскале, но…

Нешев го прекъсна със сърдит поглед. И започна:

— Снощи не беше удобно… бехме много хора… и такава е работата… — Той се изкашля, но се виждаше как задържаше гласа си: — В нашия град, господин Делчев, имаме едно големо зло, един много опасен човек. Кътърката му казват. Панту Кътърката. Бил е неколко години в Сърбия и се върна посърбен. Не работи нищо, но се вижда, че има пари. Опасен е и с парите си, не ги жали, и е много смел. Проповедва, че ние сме сърби, ходи между хората, има и роднини, успел е да привлече неколцина и се готви да отваря сръбско училище в Преспа. Това не е най-страшното, нема да отиде далече. Но той е и много опасен шпионин. Турците го пазят, а той прониква навсекъде и донася в хюкюмата каквото научи за Организацията или за отделни нейни хора. Не му липсва смелост, а има и свои хора, подкупва ги, некои от тех знаем, а други може и да не знаем. Опасен човек, много опасен!

— Всичко това е доказано, разбира се — каза Делчев.

— О — махна с ръка Сърчарот. — Доказано е.

— Без никакво съмнение, целият град знае — намръщи чело Нешев. — Ние направихме пълно разследване. Но има и нещо друго: говори се из града, че той, още преди да замине за Сърбия, извършил големо предателство. Говори сег че той предал Райко Кутрев, който..

— Знам за Кутрев — кимна живо Делчев.

— Да — продължи Нешев. — Убиха го турците. Говори се, че Кътърката го предал. Той предал и други две наши момчета. Едното умряло в затвора от изтезания. Говори се също, че Кътърката убил един тукашен тежък чорбаджия. По това време изчезнал от града, забегнал в Сърбия.

Настана късо мълчание. Делчев погледна Нешева, сетне Сърчарот и рече:

— Изглежда, много грехове тежат на душата на тоя човек. Ще го убиете.

Едва сега погледна той Бориса. Лицето на младия човек побледня още повече, колкото и да беше бледо. Той гледаше апостола втренчено и не беше уплашен или изненадан, но чакаше, търсеше с погледа си някакъв отговор. Делчев продължи:

— Човешкият живот е най-големо благо, но още по-големо благо, неоценимо благо е свободата на един народ. Ето, ценностите все пак требва да се степенуват.

— Да — кимна едва-едва Борис. — Жестока логика. А не може човек да не я приеме. Да: за свободата. Само за нея, за нищо друго.

Апостолът се обърна пак към другите двама мъже:

— Но когато човек дига секира, за да удари, ударът му требва да бъде точен и правилен. Ударът със секира е опасен и следата му остава неизлечима. Искам да кажа, че когато се отнема животът на един човек, то требва да бъде заслужено и оправдано.

Йоан Сърчарот продума колебливо:

— Това ще е първото убийство в Преспа… първото на тукашен човек, извършено от нас…

— И дано бъде последно — рече Гоце. — Това е наказанието за един доказан, непоправим шпионин и враг на народното дело: смърт. Но вие проучете добре за тоя човек. И дали не сте се опитали да го вразумите некак?

— Това казвам и аз — обади се веднага Сърчарот. — Да опитаме, да се срещне некой с него, да му се поговори. Поне да се махне от Преспа, да си иде пак в Сърбия или където ще.

— Ние го предупреждаваме неколко пъти — подигна бързо рамена Нешев, — а той ни псува, а и се заканва. И за Кутрев ето…

Борис Глаушев гледаше пред себе си умислен, с посърнало лице. И каза:

— За Кутрев само се говори. Това не е достатъчно. Аз искам да отида при него… при Кътърката.

— Ха! — тръсна глава Нешев. — За да научи мерзавецът, че и ти си в комитета… И каква полза, че ще отидеш? Да се подиграва с тебе.

Борис отвърна:

— Аз нема да дам съгласието си за убийството му, докато не отида да поговоря с него. Да чуя от него…

— Ти… — наежи се цял Нешев, но Делчев го прекъсна:

— Добре, Глаушев. Иди при тоя човек. Кажи, че са те изпратили некакви хора, заповедали са ти да отидеш при него. Но не забравяй: македонският народ заслужава по-голема милост, отколкото един предател. — После той попита: — Вие сами ли ги решавате тия неща?

Никола Нешев се изчерви — той често се изчервяваше, отде се намираше толкова кръв в него? — и все избягваше погледа на апостола.

— Сега… докато още не сме решили окончателно…знаем само ние и още единдвама от комитета.