— Кога се връща от работа вашият Панту?

— Кой го знай — стисна устни Вета Кузманова.

И добави: — Ами тъй като почне да се стъмва, а много пъти не го и виждаме кога си идва.

— Той веке не идва у нас — рече Марето. — Преди идваше секи ден. Той…

Майка й я погледна строго и побърза да я прекъсне:

— Той си е малко чуден. Още от дете си е такъв, Нели аз съм го отгледала… После, като израсна, отиде да живей у сестра ми. Майка му беше по-стара от нас двете. Като умря тя, Панту беше на девет години. Баща му на моите ръце го остави. Сега нека стои там, у другата си тетка, мене не ми е нужен.

— Исках да поговоря с него — каза Райко. — Все си мислех, че у вас ще го намеря.

Малко по-късно, вече се стъмваше, в съседния двор се показа Кътърката. Мария първа го видя и скочи:

— Да го извикам ли? Майка й също стана:

— Не, не! Ти си стой тука. Аз ще ида. — Тя пристъпи към ниската порутена ограда, която разделяше двата двора, и викна: — Хей бре, Панту! Ела, ела насам.

Кътърката се приближи мълчаливо, прескочи оградата.

Кузманица махна с ръка на дъщеря си:

— Хайде ти, Марушке… Прибери се вътре.

В двора останаха сами Райко Кутрев и Кътърката. Учителят посочи стола срещу себе си:

— Седни.

Кътърката седна с наведени очи, устата му беше полуотворена. Той беше развълнуван и дишаше трудно, ала бързо се съвзе и дигна поглед срещу учителя. Райко и до тоя миг се колебаеше — Кътърката изглеждаше опак и предизвикваше всякакви подозрения, но той беше също член на Организацията и бе дошло време тъкмо на него да възложи една задача. Спомни си той в тоя миг думи на Даме Груев, както се предаваха те от човек на човек сред работниците на Организацията: „В нашата работа не може без риск. Иначе, както сме в постоянна опасност, ние сами ще връзваме ръцете и нозете си…“ И Райко бързо рече:

— Требва да поговоря с твоя чорбаджия, с Брашнаров. Искам насаме. — Кътърката нищо не отговори и учителят продължи: — Не може ли в дюкяна му?

— Не може. Влизат, излизат разни люде.

— Не… Искам да сме съвсем сами с него. У дома му не може ли?

Кътърката изпръхтя, после изви глас като на присмех:

— Хе… Той може и да те изпъди! Ти не знайш какъв човек е той…

— Какъв е? — попита строго Райко Кутрев.

— Какъв… Чорбаджия!

Райко помълча малко и пак попита:

— Има ли той много пари, като е такъв чорбаджия?

— Пари има много. Цела фабрика работи за него. Река тече в дюкяна му…

Очите на Кътърката блестяха хитро в сгъстилия се мрак. Той си мислеше със злоба: „Сещам се аз какво кроиш, даскале… Парици искаш да пипнеш от чорбаджията. Нема да измъкнеш лесно пара от него…“ Чу се отново гласът на учителя:

— Ти си негов вътрешен човек. Кажи как ще мога Да го видя насаме. Имам много важен разговор с него.

Кътърката не отговори веднага. Райко чакаше търпеливо. Край тях трепна и се простря неподвижно светло петно: в къщата зад тях бяха запалили ламба.

— Аз мога да ти отворя портата му, когато искаш — започна Кътърката най-сетне с надебелял глас, а в същото време в ума му шумяха и други мисли. — Като затворим дюкяна вечер, отивам в къщи у него да занеса тефтерите му и ключовете, а сутрин отивам да ги взема и аз отварям дюкяна. Чорбаджията още спи по това време. Понекога там оставам до късно вечер. Циганката му, мръсницата ниедна, се гледа да ми намери некаква работа. — Той млъкна за миг и току обърна разговора: — Сега той събира пари и кой го знай колко ги има. Събира, трупа, нели наближава вършитба, ще закупуват жита с Баболев, както сека година, да има какво да меле мелницата им.

Той пак млъкна. Райко Кутрев се взираше в лицето му и си мислеше: „Досеща се дяволът…“ Лицето на Кътърката едвам се белееше в мрака. Те дълго мълчаха и двамата. После Кутрев се приведе към Кътърката и каза с позатихнал глас:

— Утре вечер ще се забавиш повече у чорбаджията в къщи. Ако циганката му не ти намери некаква работа, ти сам ще си намериш. Ще стоиш там, докато се стъмни добре и улиците позатихнат. Ще си отваряш ушите добре: като ти свирна три пъти едно след друго от улицата, ще ме пуснеш да влеза в двора му. Това искам от тебе. И ще си държиш езика, нели знаеш какво може да те сполети… Клетва си дал.

— Той понекога до късно не се прибира в къщи. Скита по жени.

— Е, ще видим утре вечер. Ти само гледай да се позастоиш там.

Учителят стана. Стана и Кътърката; той се обърна и мълчаливо се отдалечи към съседния двор. Райко го проследи с поглед, докато изчезна в тъмнината. Нататък светлееха две прозорчета. Той се загледа в бледата червеникава светлина и някаква смътна, неспокойна мисъл помръдна в съзнанието му. Но махна с ръка — все пак работата започваше добре. Зад него се чуха бързи, тихи стъпки. Той се обърна и в същия миг Марушка обви ръце около шията му. Райко свали ръцете й, по-отдръпна се и попита строго:

— Ти… Подслушваше ли? Как узна, че съм сам?

— Видех от прозореца… Се поглеждах… — промълви Марето и търсеше с тревожен поглед да види в тъмнината лицето му, строгите му очи.

Сега той я притегли към себе си, приведе се и тихо рече близу до мъничкото й ухо:

— Има работи, които ти не бива да знаеш, не бива и да питаш за тех. Мои работи, но ти не бива и да ме питаш за тех.

— Да, да… — И девойчето се сгуши в прегръдките му с разтреперано сърце.

Панту Кътърката се отдалечи в тъмнината накъм съседния двор, но щом прекрачи ниската ограда там, дочу тихите гласове зад себе си и веднага се обърна. При бледата червеникава светлина, която бе паднала на двора от един от прозорците на леля му Кузманица, той съгледа сенките на братовчедка си и на учителя. Той в миг се присви зад оградата и се спотаи там като звяр, който дебне. Видя как двамата годеници се прегръщаха…

Той не можа да заглуши съвсем един стон, който се откъсна с голяма болка от гърдите му, от самото му сърце и в усилията му да го спре, да го потисне се превърна в задавено хъркане, докато най-после затихна сякаш ведно с дъха му. Кътърката се задушаваше от болка, от ярост и всичко идеше от това, което виждаше в едва доловимия здрач насреща, но не сваляше поглед — всичко да види, да не би да пропусне нещо, макар че болката му и яростта му нарастваха с всеки нов миг. Кътърката не виждаше нищо друго, не чувствуваше нищо друго, изблещил безумни очи нататък, упойвайки се от собствената си мъка. В безсилната си ярост той захапа пръстите на едната си ръка и стисна зъби с все сила. Когато тая нова болка го прониза, той захапа ръкава на ризата си и започна да къса, да ръфа, като пъшкаше и стенеше глухо, сякаш се бореше за живота си с последни сили. Но колкото и да се бе загубил в своя бяс, той несъзнателно се пазеше да не се издаде и пак не откъсваше поглед от двете сенки, докато те сами изчезнаха в тъмнината. Кътърката ясно чу как тропна врата нататък — годениците бяха влезли в къщи. Тогава той се просна ничком край оградата и се разтърси от плач. Болката му едва-едва стихваше, като че ли се изцеждаше капка по капка от очите му.

Панту Кътърката любеше Марето, своята братовчедка.

Когато най-сетне мъката му се поуталожи и не останаха повече сълзи в очите му, той се приподигна и опря гръб на оградата. Огледа се — наоколо всичко бе се променило. Дървесата ширеха черни гранки към светналото небе, край тях по земята долу бяха се проточили черни сенки между начупени, назъбени, още бледи лунни петна — закъснялата месечина се подаваше цяла, блеснала иззад далечния хоризонт на изток. Кътърката сякаш се уплаши от тая изеднаж нахлула светлина в нощния мрак и скочи, да не би да го види някой как бе седнал край оградата с мокро от сълзи лице. Но той веднага се съвзе, извърна рязко глава към къщурката на тетка си Кузманица, скръцна със здравите си вълчи зъби. После бързо, едва ли не тичешком се спусна към другата къщурка насреща, като се криеше в сенките на дървесата.

Кътърката мразеше чорбаджията си и не го жалеше. Но той още повече мразеше младия учител. Сега той искаше да ги изправи един срещу друг. Нека се ударят, нека се унищожат! Той ще погледа отстрани…