Когато на другия ден привечер Кътърката се бе запътил към къщата на Брашнаров, дигнал под мишница торбата с тежките му тефтери, подрънквайки с големите ключове на брашнарницата, неочаквано излезе иззад един ъгъл Райко Кутрев, мина край него и само това му каза, без да се спира:

— Да не би да си забравил…

— Не съм забравил — отвърна Кътърката.

Не беше трудно за него да си намери работа в чорбаджийския дом. Циганката на Таки Брашнаров беше винаги готова да остави и цялата си работа в ръцете му; караше го понякога дори и да й надроби кромида за вечерята на чорбаджията, да посбута главните в огнището, да сипе и сол в кипящата тенджера. Тя му се отплащаше по своему за тая негова помощ, особено когато чорбаджията я позабравяше и не влизаше в стаята й на долния кат. А за по-грубата къщна работа той бе уговорил с чорбаджията — Таки му плащаше годишно две лири повече, отколкото на другите двама калфи в брашнарницата си.

Тая вечер Кътърката се зае да нацепи повече дърва, сетне влезе в градината и се въртя там, докато се прибра и Брашнаров.

— Ти още ли си тука бре? — викна му чорбаджията отдалеко, едващо влязъл в двора.

Кътърката се приближи към него и каза със сподавен глас:

— Чакам те… Забравих да ти кажа: дочух, че лоши люде се тъкмят да ти влезат некоя нощ. За пари.

Брашнаров се попридръпна:

— Как си дочул… Кои са те… Комити ли?

— Знам ли ги! — приподигна съчувствено рамена Кътърката. — Не ще да са стока, щом искат насила да ти влезат.

Поизгледа го Брашнаров, какъвто беше висок, а Кътърката беше цял аршин по-нисък от него, поизгледа го и току измъкна изпод жилетката си един лъскав револвер, с къса, широка цев:

— Ще ми влезат, а? Виждаш ли тука! Кътърката гледаше револвера, но Таки не можеше да забележи злорадите му очи, скрити изпод тежките отпуснати клепки. Слагайки револвера отново в пояса си, Таки изръмжа:

— Да не си и ти с них, а!

Без да дочака отговор, той се обърна и влезе в къщи, стиснал презрително устни. Циганката се спусна да го посрещне, но Таки мина мълчаливо край нея и се качи в стаята си на горния кат, да чака там вечерята.

Вече се стъмваше и Кътърката едва сега се разтича да донесе вода за банята на чорбаджията; откакто бяха почнали летните горещини, всяка вечер преди лягане Брашнаров се поливаше с хладка вода в домашната си баня. После Кътърката влезе в готварницата и започна безкраен разговор с циганката; тя дори се учуди на необикновената му словоохотливост тая вечер — той беше мълчалив, надменен човек, макар да беше прост слуга. Циганката му сложи и да вечеря от яденето на чорбаджията:

— Седни да ядеш. Коджа работа ми свърши тая вечер.

Кътърката се зарадва, но не толкова на вкусната вечеря: помагаше му и дяволът тая вечер. Седна да вечеря по-близу до вратата на готварницата и вече все се ослушваше накъм улицата. Вечерната врява вън бързо стихваше. Циганката рече:

— Ха яж по-скоро. Късно става. Портата стои отворена. Ако види, чорбаджията ще се кара.

Той не бързаше и все подхващаше нови разговори. Най-после се чуха вън три последователни изсвирвания с уста. Кътърката се престори, че привършва с вечерята, и стана. Циганката пак продума нещо, но Кътърката не я дочу.

— Аз ей сега… — отвърна той напосоки и бързо излезе от готварницата.

Той прекоси двора и се приближи към портата. Срещу него се изправи Райко Кутрев; Кътърката веднага го позна в тъмното. Учителят попита едвам чуто:

— Къде е?

— Горе. В стаята си… Там, до самата стълба — отговори също тъй тихо Кътърката.

Той сега беше угоднически услужлив, в очакване на предстоящата среща, но минутка след това току затисна с шепа устата си — да спре вика на уплаха, който се надигна в гърлото му: през отворената порта нахълтаха в двора още двама мъже. Кътърката позна и тях при светлинката, която се процеждаше насам откън отворената входна врата на чорбаджийската къща; те бяха като него млади люде — Алексо Пачев и Ицо Наумов, и двамата работници на Организацията. „Свършено е с чорбаджията…“ — помисли си Кътърката. Долната му челюст трепереше неудържимо и той наново започна да обяснява угодливо, повишил непредпазливо глас от преголямо старание:

— Горе… Вратата до самата стълба…

— Шшшшт… — прекъсна го Кутрев и продължи; шепнешком: — Затвори веднага портата. И нема да мърдаш оттук!

Учителят поведе другарите си. Изкачиха се те и тримата по извитите в широк полукръг каменни стъпала пред входната врата и тихо влязоха в широкия трем. Циганката беше все още залисана около вечерята на господаря си в готварницата и нищо не забелязваше. Както беше преди това още уговорено, Алексо Пачев; се вмъкна бързо, с безшумни стъпки в готварницата; дигнал пръст към устата си, изблещил страшни очи да изпревари циганката:

— Шт! Ни гък!

Тя се бе извърнала към него с тенджера в ръце и го гледаше смаяна, после, като забеляза през отворената врата на готварницата сенките на другите двама непознати мъже, току се развика:

— Ама кои сте вие! Какво търсите! Панту! Кътърка бре!…

Алексо Пачев измъкна от пояса си дълга кама, за да я сплаши, и пискливият глас на циганката веднага заседна в гърлото й, но тя изпусна тенджерата, която падна с трясък на пода. В същото време Кутрев и Наумов се изкачваха по стълбата за горния кат. През вратата на готварницата проникваше бледа светлина, но Пачев затвори вратата и по стълбата стана тъмно. Изеднаж откъм горния край на стълбата се чу силен вик:

— Какво става там! Кои сте вие бре! Назад! Назад!…

Викаше Брашнаров. В същия миг трепна синкава светлина и се чу оглушителен изстрел. Още един път и още един път. Райко Кутрев усети тъп удар в лявата си ръка. Край него се чуха и други няколко изстрела — стреляше и Наумов. Откъм горния край на стълбата се чу глух стон.

— Ох… Изядоха ме!…

Райко Кутрев разпери ръце в тъмнината, за да спре другаря си, чу се острият му шепот:

— Връщай се! Скоро вън!

Като слизаха двамата пипнешком по стълбата, Наумов продума не много предпазливо:

— Ами да бехте му се качили горе… Нели затова… Райко го подръпна в тъмнината към изходната врата и подвикна със сподавен глас накъм готварницата:

— Остави циганката! Излизай! Излизай!

Портата беше отворена, Кътърката бе изчезнал. Тримата другари излязоха на улицата. Тихо беше навред, не се виждаше нигде и светлина. Само ведрото лятно небе светлееше високо горе. Откъм единия край на улицата се дочуха бързи, тежки стъпки — бързаше насам деврие. Кутрев поведе другарите си по противоположна посока. Когато се отдалечиха в тъмнината и завиха по друга улица, Наумов повтори глухо:

— Да бехме му се качили горе. Можехме да намерим нещо…

— Не — отвърна рязко учителят. Като отминаха още по-нататък, той продума: — Може да сме го убили… Не ща да каже некой, че сме го убили, за да го ограбим. Исках да му влезем. Да го накараме сам да даде….

Деврието видя отворената врата на чорбаджийската, къща и влезе в двора. Показа се и циганката. Качиха се горе със запалена ламба. Таки Брашнаров лежеше близу до стълбата; пренесоха го в стаята му, сложиха го в легло. Ранен беше в гърдите. Онбашията34, който водеше деврието, попита на турски:

— Какво е това, чорбаджи… Кой беше? Таки пое с мъка въздух и рече с хриплив, отпаднал, глас:

— Комити.

— Позна ли някого? Таки затвори очи. Дишаше тежко и сякаш не беше чул въпроса на онбашията. Той не беше познал никого от нападателите си. Помисли да каже за Лазара Глаушев — не, никой няма да повярва! Той ще ги издири. Кътърката сигурно ги е видял, той, разбойникът, сигурно ги познава. Таки Брашнаров няма да им прости!… Той попита:

— Къде е Кътърката…

— Нема го — отговори циганката. — Не знам къде се загуби. Уплашил се…

— Ами ти? — обърна се към нея онбашията. — Не ги ли позна кои бяха?

— Не! — разпери пръсти, ококори очи циганката. — Видех ги, ама откъде ще ги познавам! Трима видех…