Откъм градината се зададе по-младата му снаха, след нея и двамата му по-стари братя; работили бяха те и на днешния празничен ден, прибираха се за обед. Снаха му се засмя отдалеко:

— Що си застанал там самичък, бате Райко… Ами стига си ходил веке самичък.

Усмихваха се под мустак и братята му. Най-старият, Никола, беше с по-весел нрав, та не се сдържа и той:

— Море по-добре му е нему самичък. Що му требва къпина в нозете… Ергенлък, бабам, пашалък!

Домашните му люде често го задяваха за ергенлъка му, но сега той си помисли: „Те днес всички са се наговорили…“

На обеда се събраха цяла трапеза люде, стари и млади, човек до човек, а и в скутовете на Ацевица и на по-старата снаха имаше по едно малко детенце. Аце Кутрев и Ацевица отдавна бяха напуснали родното си село, единия от синовете си бяха изучили за учител, но все още селски дух владееше в техния дом. Може би защото и те, и двамата им по-стари синове, и снахите им все още се бореха със земята, от нея вадеха хляба си. Те обработваха градината до къщата им, наели бяха още една градина оттатък реката. Селският им произход личеше и по външността им, и по реда в къщата. Бяха все здрави, широки люде, с големи ръце; само по-младата снаха дойде слабичка, бледа гражданка, но след като роди първото си дете, заякна и тя, наедря, разхубави се.

Днес домашните на Райко сякаш наистина се бяха наговорили да го закачат за дружбата му с Мария Кузманова. Подхвърляха му шеги и на трапезата, весело беше на всички, че бяха узнали любовната му тайна.

— Нема що, Райко… Рекли са да те оженят, да те вържат и тебе — обади се и Аце Кутрев със светнали очи изпод рунтавите му побелели вежди. Колкото повече старееше, той ставаше все по-сдържан и по-мълчалив, но ето и на него му беше весело, че и най-младият син ще му доведе снаха.

Като свършиха с обеда, Кутревци се пръснаха из къщата и по двора — никой не отиде да спи и да се излежава, макар да беше празник и лятната горещина да омаломощаваше човека. Само старата Кутревица се затвори в една от стаите, да приспи там двете си най-малки внучета. Райко настигна по-младата си снаха, която се бе запътила пак към градината с малка мотичка в ръка, спря я там на пътеката:

— Кажи, Ленче, кажи какво си чула, какво се говори за мене и за Марето Кузманова.

Младата жена се засмя гласно, оправи без нужда кърпата на главата си:

— Женят ви, какво.. — После тя присви вежди, проточи устни и добави някак тайнствено: — Видели са ви нощем заедно… там, в нихната градина.

Младият учител кимна мълчаливо и се отдалечи.

Малко по-късно той бутна вратника на вдовицата Вета Кузманова и влезе в двора. Едва бе направил няколко стъпки по пътеката за малката къщурка на вдовицата, когато оттам се зададе Марето, като че ли бе го чакала да се покаже на техния вратник. Те се спряха един срещу друг на тясната пътека, а високо над главите им пламтеше лятното слънце. Момичето стоеше облечено в светла лятна дреха, гологлаво и цялото беше светло, като да беше от слънчев блясък, със светлорусите си бухнали коси, със сините си очи и бялата чиста кожа на лицето, на тънката си стройна шия; то бе приподигнало малките си ръце, та и те като че ли светеха на слънцето необикновено бели, нежни и чисти. Райко Кутрев влизаше за пръв път тук посред бял ден. Ала девойката сякаш не бе изненадана от неочакваното му появяване, стоеше срещу него, радостна, че го вижда, и някак цяла разтворена — и с очите си, каквито бяха светли, прозрачно чисти и дълбоки, и с едва отлепените устни, алени, изпръхнали, и с приподигнатите златисти вежди с необикновено широкото чело над тях, та и с ръцете си, дигнати сякаш да приемат прегръдка.

В радостта си от неочакваната среща Марето не се усмихваше, а цяла светеше и най-вече ясните сини дълбини на очите й. Не се усмихваше и Райко. Той гледаше девойката със съсредоточен поглед и решаваше в ума си своята и нейната съдба: „Ние нема да се крием вече от людете.“ Забеляза, че лявата й буза беше много зачервена, но още по-зачервено беше лявото й ухо, мъничко и нежно закръглено. Като че ли това беше най-важното сега, той посочи, едващо не докосна с върха на пръстите си моминската буза:

— Защо ти е червено тук…

Марето се сепна и дори се попридръпна, но рече с ясния си глас:

— Мама ми удари плесница. Сега… като се затичах да те посрещна.

Райко я гледаше със същия съсредоточен поглед и нищо не отговори. Девойката наведе глава и пред погледа на младия човек заблестяха светлорусите й коси, белият пътец, който разделяше на две едрите златни къдри. Той каза:

— Да влезем вътре.

Марето се отдръпна от пътеката, после тръгна след него.

Когато влезе Райко в предната стая на малката къща, срещу него неочаквано се изправи Панту Кътърката. „Роднини — мина през ума на младия учител. — Приличат си, да…“ Но той гледаше Кътърката със студен, остър поглед, чакаше го да си отиде. Колкото беше Кътърката рус и бял дори и с клепачите си, сега по лицето му бе избила гъста червенина, погледът на избелялосивкавите му очи беше мътен и колеблив. „Какъв е противен… макар че…“ — помисли си Райко Кутрев. Кътърката промърмори нещо смутено и се измъкна вън. Кутрев премести погледа си върху Вета Кузманова, майката на Марето.

Вдовицата беше към петдесетгодишна, изпод черната й кърпа се виждаха пепеливо избелели коси, които, очевидно, някога са били руси. Тя беше доста висока, суха, с хлътнали страни и без вежди, та зениците й отдалеко се тъмнееха като две неподвижни точки, втренчени в неочаквания гост.

— Добър ден — поздрави учителят.

— Добър ден — едва помръдна вдовицата в отговор тънките си възсинкави устни.

Марето пристъпи към майка си и очите й бяха пълни с молба, после изеднаж плувнаха във влага, но тя не се решаваше да продума. Вдовицата продължаваше да стои неподвижна и строга, втренчила в младия момък остър, враждебен поглед, но, види се, и тя не знаеше какви думи да му отправи. Райко не я дочака и рече с равен, дори студен глас:

— Требва да поговоря с тебе, стрино Вето.

— Повели, седни — посочи му вдовицата един дървен стол, без да промени израза на лицето си. После се обърна към щерка си и рече строго: — Ти върви оттатък.

— Не, не — протегна ръка учителят. — Нека остане и Мария тук.

Вета Кузманова седна с каменно лице на друг един стол край отсрещната стена. Райко Кутрев продължи: — — Аз искам да се оженя за Мария. Разбира се, ако и тя е съгласна.

По лицето на вдовицата се появи бледа руменина, но погледът й остана строг и враждебен. Тя продума остро:

— Вие не сте ли се съгласили досега? Ами там, край оградата, нощно време? Целият град говори.

— Мамо… — тихо продума Мария и гласът й трепереше.

— Ние с нея никога не сме говорили за женитба — едва-едва повиши глас Райко. — Но аз винаги съм мислил. Как иначе! Искам да й дам дума, ето и пред тебе, стрино Вето.

Настана мълчание. Вдовицата почака една минутка, сетне попита някак предизвикателно:

— Само това ли? — Тя отеднаж се съживи, размаха едната си ръка, после другата: — Ти мене, даскале, ще ми пратиш стройници за моята щерка. Така, да влезнат во вратата ми, та сички да ги видят и чуят, Аз съм жена вдовица, секи е готов да се поругай с такива като мене.

— Добре, добре — отвърна Райко. — Вие с моята майка ще наредите тая работа, както е нужно.

Следващия неделен ден Марето и Райко Кутрев отпразнуваха своя годеж. И младият учител вече влизаше всеки ден и по два пъти на ден в къщата на Вета Кузманова. Запъти се той и днес там, едващо бе започнало да се смрачава. Марето изтича да го посрещне! още щом се показа на вратника. Очите и по цял ден бяха обърнати все към вратника — да види годеника си още като се мерне там. Излезе да го посрещне и Кузманица. Седнаха и тримата вън, на двора, в прохладата на лятната вечер. Оттук се виждаше съседният двор и друга една малка къщурка, в която живееше по-млада сестра на Кузманица; там, при другата своя тетка, живееше и Кътърката. Райко попита: