— Ти каза, чичко Лазаре: с такива хора… според човека — попримигна с едното си око Райко Кутрев и цялото му лице засия весело, младежки, обагрено едва-едва от чиста, здрава руменина.

Младият човек се радваше за предстоящата си работа — трудна беше тя и може би опасна, но такова беше лицето му, че и Лазар му се усмихна насреща, та и Йоан Сърчар помръдна едва-едва с мъдро стиснатите си устни.

Ваканция беше и учителят Наум Катранов нямаше защо да бърза, но тая сутрин той стана по-рано. Винаги беше нетърпелив, когато му предстоеше да върши някаква работа. Влезе още по риза в съседната стаичка, притвори внимателно вратата. Извади от скривалището под миндера комитетските пари и хартиите, на които бяха записани по особен негов таен начин, провери ги още еднаж грижливо: всичко беше записано, не липсваше ни една аспра. После той извади и възела със своите собствени пари; те сега бяха станали две лири и на половинка, все тъй събирани пара по пара, грош по грош. Развърза възела си Катранов, сложи и него до другите пари; неговите златни парички блестяха сякаш повече от другите. Гледаше учителят парите си, не можеше да откъсне очи от тях, поглади един път и два пъти доста разредените коси на темето си. Сега той още един път премисляше за тия свои три златни парички как ги бе събирал грош по грош и пак оживя сърцето му чувството на сигурност, на доволство, че тия пари бяха собствени негови. Мислеше той за своит нужди, мислеше и за народните нужди. И току улови с двете си ръце за две кранчета късчето платно, в което бяха собствените му пари, и бързо ги обърна върху другите, комитетските пари. Паднаха трите монети на учителя с тих звън върху общата купчина, той ги потърси с алчен поглед да ги познае между другите пари, но сякаш се боеше от нещо, захвърли късчето платно и бързо, с някакво настървение разбърка всичките пари. Без да чува собствения си глас, той промълви и повтори, разбърквайки парите:

— Хайде за пушки… Всичките за пушки… Гой прибра всичко около скривалището, та нищо да не се познава, върза парите и хартиите в една кърпа. Взе вързопчето и бързо излезе от стаичката. Беше му леко на сърцето, дори весело. Толкова пъти се бе мъчил и колебал за тия свои лири, а сега всичко се свърши отеднаж. Хайде, всичко на едно място… за пушки! Където и да помръднеше сега — не забравяше и малкия вързоп с парите. Излезе в трема да се умие, седна да позакуси набързо, а вързопчето — все до него, да го виждат очите му. Забеляза вързопчето и Надежда — умница беше тя и досетлива:

— Ами остави го, татко, некъде…

Погледна я учителят и усети как го парна направо по сърцето постоянната му грижа за това дете. Бледо беше лицето й, с изострена брадичка, а бе успяло малкото работно девойче да се умие, да се среши — подредени и чисти лъщяха косичките му, а побърза то и сега да сложи закуската на баща си. Той накара девойчето да седне да закусва с него. Надежда донесе паничката си. Надробиха си залъчета черен хляб, учителят взе шарената тенекиена кутия, в която пазеха кълцана захар, посипа залъчетата на Надежда с една лъжичка от захарта, посипа и своите с една лъжичка. После се усмихна на девойчето и сипа още една лъжичка захар в паничката му. Девойчето също му се усмихна и посегна за топла вода, да полее с топла вода и двете панички…

След закуската Катранов се запъти към чаршията, стиснал вързопа здраво под мишницата си. Влезе в дюкяна на Йоана Сърчар — празен беше в тоя ранен час стъкларският дюкян. Покани го Йоан да седне на миндерчето до него. Прегледаха те тихо и предпазливо сметката, преброиха парите, а през цялото време Йоан беше готов да ги покрие с кърпата, ако влезе чужд човек в дюкяна му. На края той каза:

— Но тука са две лири и половина повеке.

— Повече са — отвърна учителят с наведени очи. — Аз тия две лири и половина не съм записал в сметката, но и те са общи пари, народни.

Лазар мина през целия магазин на Георги Баболев и влезе в стъклената конторка на стопанина. Като го видя, Георги Баболев тоя път видимо се зарадва, по лицето му пропълзя бледа руменина, поизчерви се и оголялото му теме. Отново бе започнало да расте името на Лазара по Преспа и по цялата околия. Това беше поради участието му в Организацията — някои знаеха, че той е в комитета и дори че е председател на революционния комитет, а други пък не можеха и да допуснат каквато и да е народна работа без негово участие. Георги Баболев стана пръв да посрещне госта си:

— Повели, бачо Лазаре… Повели, седни.

Щом седнаха един до друг на миндерчето, Лазар пристъпи направо:

— Ти, Георги, веке знайш, започнато е ново народно дело. Изпратен съм во името на това дело да те помоля пак да помогнеш и ти според твоите възможности.

От лицето на Баболев изчезна всяка радост и приветливост, но той потисна всички тревожни мисли, които изеднаж нахлуха в ума му. И попита предпазливо, студено:

— Каква помощ се иска пак от мене? — После веднага сам взе думата: — Ти знайш, аз не вервам, че тукашният наш народ ще може да направи нещо. Нели го виждаш! Казвал съм ти и друг път, за тия работи е нужна войска, силна войска, нужно е държава да излезе насреща. Имаме си ние веке България, тя ще ни освободи.

— Най-напред, Гьорче, да гледа човек сам да си помогне и най-добре сам ще си помогне. Но аз не съм дошъл да споря с тебе…

— Нема да спорим, нема да спорим. — И търговецът си помисли: „Наистина, защо да споря? Тия неща могат и секак да се обърнат.“ Той гласно продължи: — Бачо Лазаре, и аз съм патриот, ти знайш. Кажи сега какво се иска от мене.

— Възложено ми е тоя път да поискам от тебе за народната каса педесет лири.

Баболев разпери ръце:

— Ама какво си мислите вие! Педесет лири… Аз не съм во состояние да отделя изеднаж толкова пари.

— Да не спорим и за това, Георги. Такъв налог ти е наложен и комитетът нема да прави пазарлък.

— Ти, бачо Лазаре… заплашваш ли ме? Аз сам ти дадох преди…

— Не те заплашвам — прекъсна го Лазар. — Преценило се, че ти можеш да дадеш педесет лири за народното дело, а в тия работи пазарлъци не стават.

Позамисли се Баболев и после рече:

— Сега, бачо Лазаре, ще ти дам двайсет и пет лири, а другите — ще видим, по-нататък. Сега немам на ръка повеке пари.

— Педесет лири ще ми дадеш, Георги. Комитетът и разписка ти е приготвил за такава сума.

— Не, не, не — подръпна се Баболев като уплашен. — Не искам никаква разписка, никаква разписка! И пак ще те помоля, бачо Лазаре: и тоя път само ние с тебе да знайме какво съм ти дал. Моля те, моето име да не се споменава.

— Работите на комитета, Гьорче, са тайни.

— Е, нема що — приподигна рамена Баболев. — Моят патриотизъм ми налага: ще дам педдесет лири. Но пак ще те помоля, бачо Лазаре, моето име нигде да несе споменава, нигде да не се записва. Ще дам педесет лири. Само от патриотизъм го правя.

Преди известно време, в същия ден, в който се даде актът в класното училище и тъкмо се бе върнал Райко Кутрев от училището, застарялата вече Митра Кутрева влезе в стаичката му. Тя изглеждаше угрижена, но погледна сина си с весели очи. И не бързаше да заговори, та Райко я подкани:

— Що има, майчице?

Тя започна отдалеко и все избягваше погледа на сина си, но изеднаж се обърна към него и рече:

— Ами това е, сине: казаха ми люде, че съм си имала веке още една снаха.

— Каква снаха, майко… нели…

— Е-е… Ти още не си я довел, ама си я намерил веке. Сички ми говорят. Щерката на Вета Кузманица, вдовицата…

Райко се загледа в лицето на майка си, но нищо не отговори. Сетне каза:

— Мене, майчице, още не ми е време за женене.

— Как да не ти е време, синко! — възрази живо майката. — От Малка Богородица влизаш в двайсет и гри; на другия ден те даде господ. И хлебът ти е веке в ръцете — добави тя вразумително.

Младият учител обхвана майка си с една ръка през рамената и каза неопределено:

— Добре, майко… Има време, има време… Те излязоха и двамата на малкия чардак. Кутревица се отправи по работата си — беше време за обед. Откъм двора полъхваше топлина, юнското слънце грееше право отгоре, сенките на дървесата бяха се събрали около самите им стъбла. Къщата на Аце Кутрев беше пълна с люде — отвсякъде се чуваха набързо речени думи, тропот, детска врява. Аце бе прилепил още две стаички към къщурката си, двамата му по-стари синове бяха женени, имаха и по няколко деца. Райко се спря край ниската ограда на чардака и като че ли сега за пръв път дочуваше тия шумове и гласове в бащината си къща. Вдаден в непрестанната си мисъл за народното дело, той се бе откъснал и отдалечил от всекидневния живот, небрежен беше към много неща дори и в собствения си живот. Марето… неговото девойче… През самото му сърце премина сякаш цяла струя от тая топла слънчева светлина вън, която го караше да присвива очи. Той и за Марето не беше премислил всичко.