— Не мога да помогна с нищо, ходжа ефенди. Мене ми е чудно какво иска от нас хюкюматът. Нас християните падишахът и за аскер не ни събира. Не иска той нашата помощ, не му е нужна.

Ходжите поведоха колата по-нататък. Виждаше се, и те бяха тръгнали без сърце по тая унизителна за турския дьовлет просия. В колата леко подскачаше само един чифт нови йемении — дал ги бе някой от папукчиите поради преголям страх от турците. Същата кола се спря и пред брашнарницата на Таки Брашнаров. Стана той от мястото си, разпореди се важно и калфите му хвърлиха в колата две врещи от черното брашно. Видяха всички наоколо двете врещи и се пръсна из цялата чаршия мълва за дара на чорбаджията:

— Много бре! Две врещи…

— Много… Той може и двайсет да даде.

Друга от колите се спря пред магазина на Георги Баболев. Той покани с теманета ходжите в стъклената си стаичка, наброи им пет лири. Отидоха си ходжите. Късно следобед прибраха се една след друга и трите коли в двора на хюкюматския конак. Излезе да ги види каймакаминът. Видя той двете врещи, видя и йемениите, казаха му ходжите за петте лири. Поогледа той още еднаж трите коли, после обърна презрителен поглед към чаршията и рече през зъби:

— Пие миллет33…

Същия ден надвечер в дюкяна на Лазара влезе Георги Баболев. Отдавна не беше влизал търговецът в празния житарски дюкян, а и Лазар не се зарадва много на своя гост. Баболев почна отдалеко, но най-сетне каза:

— Дадох аз днеска пет лири. Ти знайш, бачо Лазаре: аз не мога да кажа немам.

Лазар не го и погледна. После, загледан някъде през вратата на дюкяна си, той промълви неохотно:

— Твоя си работа, Георги…

— Не искам да помагам на турците, но как да откажа?

Обърна лице към него Лазар, поприсви очи:

— Само вие с Таки Брашнаров в целата чаршия… Видех там и едни йемении. Като откажеш — какво: насила ли ще ти вземат? Ама вие с Таки защо ще се карате с турците? Когото го боли, той ще търси лек за болката си. Вас нищо не ви боли, вам нищо не ви липсва.

— И аз съм патриот, бачо Лазаре — дигна вежди Баболев в скръбно недоумение.

Лазар мълчаливо присви рамена.

Гърците бяха бити в Тесалия, но на Турция бе наложено примирие, започнаха се и преговори за мир.

— Такава е работата на агаларите — присмиваха се людете по преспанската чаршия: — Уж те бият, пък…

Аскерът започна да се връща от Тесалия. По пътищата пълзяха безкрайни обози. Турците спираха селяните, измъкваха от обозните коли гръцки пушки и патрони:

— Вземи бре, продавам. Дай един лира бре!

Отбиваха се аскери и по селата, надигали по няколко гръцки пушки. Спираха людете и по градските пазарища, влизаха да предлагат гръцки пушки и по дюкяните:

— Вземи бре! Евтино… Дай тютюн за нея, шекер, обувки…

Всеки можеше да си купи гръцка пушка „Гра“ на евтина цена. Но селяните нямаха пари, нямаха много пари и градските люде. По една златна лира за пушка, а някои по-лакоми от аскера искаха и по две, по три лири. Явиха се и търговци — купуваха на по-евтина цена от аскера, а продаваха на по-скъпа цена. Но пушки имаше — добри пушки, пълнеха се с по един патрон. Имаше и мнозина жадни за оръжие.

Събраха се една нощ всички от преспанския комитет в стаичката на Райко Кутрев, дойдоха и петимата стотници. Лазар Глаушев, председателят, отвори заседание и още първите му думи бяха за гръцките пушки:

— Пушки се намират много, сега е време да понабавим оружие за народа. Сметам аз да затворим сичките комитетски пари за пушки. Кажи, брате Катранов, колко пари имаме в комитетската каса?

Той знаеше колко са парите, но сега трябваше да чуят всички. И учителят Наум Катранов рече с тихия си глас:

— Сто двадесет и шест турски лири, осемдесет и два наполеона и по-дребни пари за хиляда и деветдесет и седем гроша.

Лазар Глаушев поклати глава:

— Толкова са, ама не ще можем да вземем много гръцки пушки с них, колкото и да са евтини пушките Йоан Сърчар, който беше отскоро член на комитета, рече благоразумно:

— Като имаме толкова пари, за толкова и ще купим. — Той наближаваше петдесетте, беше спокоен човек и в погледа му като че ли все се таеше някаква грижа; беше търговец стъклар и виден човек в чаршията, макар търговията му да не беше голяма. Сам пожела да влезе в Организацията, от добра съвест, а после го избраха за член на комитета, като жив пример за ония по-средна ръка граждани, и по възраст, и по състояние, които бяха прекалено предпазливи и гледаха все с недоверие на комитетските работи. Сърчар имаше работа и с много селяни от околията, които се допитваха и съветваха с него за всяко нещо. Сега той добави: — Не се намират често толкова много пушки за купуване. А от некои наши люде ще си вземем парите назад, като им дадем пушка, пък може и повеке да им искаме и пак за в полза на народната каса.

Реши се той да вземе комитетските пари и да ръководи покупката на пушки. Лазар Глаушев се обърна към Катранов:

— Ще имаш добрината, учителю, да предадеш утре на Йоана сичките народни пари, а ти ще получиш от него разписка.

Наум Катранов мълчаливо кимна и без нужда по-приглади редките си мустаки. От известно време той беше още по-тих, по-мълчалив — по-голямото му дете, Надежда, беше все болнаво, все слабееше, а не се знаеше каква болка имаше в него.

Като че ли бе чакал всичко да свърши докрай, всички да се изкажат. Райко Кутрев едва сега заговори. Всички се обърнаха към него, дори и Катранов, както беше умислен, се поизвърна, нададе ухо — Райко Кутрев никога не говореше празни думи. Той каза:

— Парите ни са малко. А ето сега имаме удобен случай да се снабдим с повече пушки. Требва да намерим и повече пари. Ние чакаме като епитропите на пангара: кой колкото пусне, кой колкото даде по своя воля. Сега пък ще поискаме, ще отидем и сами да вземем.

— Как я мислиш ти тая работа? — попита Лазар угрижен. — Нашите люде не обичат да им надзърташ в кесията. Досега винаги тъй: кой колкото даде по своя воля.

Младите очи на Кутрев светлееха остро и някак предизвикателно. Той продължи:

— Ще искаме от по-богатйте. Ще почнем най-напред от Георги Баболев и от Таки Брашнаров. — Чуха се изеднаж гласове на неодобрение и недоволство; някой махна отчаяно с ръка, дори и Катранов приподигна рамена в недоумение. Кутрев повиши тон, очите му заблестяха още по-силно: — Ще искаме и… ако не дават… ще се научим и сами да вземаме.

Обади се пак Йоан Сърчарот с равния си глас:

— Нашите по-богати люде по-харно за гушата да ги уловиш, нежели за кесията. Май и сички сме такива като е за пари. Ако вземем да искаме и сами да… както велиш ти, Райко, мнозина ще дигнем срещу себе си. Ами Таки Брашнаров и в хюкюмата ще отиде.

— И наистина ще отиде — продължи след него Лазар Глаушев умислен, загледан пред себе си. После той изеднаж сложи ръце на колената си с извити навън лакти, обхвана с поглед всички наоколо: — Но нам ни требват пари. Повеке пари, много. Най-напред за оружие и за какво ли не още. Ако искаме тоя наш народ да се дигне един ден со сила, секиму требва да дадем по една пушка. Колцина ще могат сами да си купят! Баболев, Брашнаров… Те сами могат да въоружат целия град. Ама да видим как ще ги накараме да ни дадат макар и по петдесет лири. Брашнаров наистина може и в конака да отиде.

— С него аз ще се разправям — рече Кутрев и не сваляше очи от Лазара, като че ли очакваше възражения.

— Е, харно — кимна рязко Лазар и продължи с предупредителен тон, дори помръдна и с пръст: — Но с него добре ще внимаваш, Райко. И за сички тия люде, от които ще искаме пари, добре ще требва да помислим, за секиго според човека. Ти, Райко, иди, щом така си решил, иди при Брашнаров; аз при него не мога да ида. Аз ще ида при Георги Баболев. Бех еднаж при него, ще отида още еднаж.

— По сто лири ще им искаме.

— Много са по сто, Райко. Ще се уплашат. А тоя, Баболев, нели даде еднаж десет лири. По-нататък пак ще им поискаме и много пъти ще им искаме. Те друго нема да дадат за нашата работа: само пари могат да дадат. Но ти внимавай с Брашнаров.