Делчев отеднаж се спря, стисна подпоручика за лакътя, втренчи очи в очите му:

— Ето, виждаш ли, Глаушев! Ти това знаеш: генерала, княза. На тях си се клел да служиш. А Македония иска на нея да служим, само на нея.

— То е все едно…

— Не е все едно — прекъсна го Делчев. — Княз Фердинанд си има свои сметки и планове. Не виждате ли: той влиза в пазарлъци със султана, със сръбския крал…

— Това е политика,..

— Не, въпросът за Македония не е само политически. С Македония не могат да стават никакви пазарлъци. И още по-малко, без да питат нея самата…

Двамата млади мъже отново тръгнаха надолу по улица „Витошка“. Пресрещна ги силен, мразовит вятър.

Два дни по-късно Делчев влезе в кабинета на генерал Данаил Николаев, председател на Върховния македонски комитет. Генералът го посрещна прав, на две стъпки от вратата. Той беше плещест мъж с военна стойка, широка брада лежеше на гърдите му: поради рано оголелия му череп генералът изглеждаше по-възрастен, но и по брадата му проблясваха вече сребристи косми. Блестяха златни и генералски еполети на широките му рамена. Той гледаше младия си гост сърдито, нетърпеливо, по лицето му, по широкото му голо чело се бе разляла гъста руменина. Делчев сякаш и не се изненада, че виждаше генерала толкова близу до вратата. Той свали каскета си, пристъпи и затвори вратата, без да се обърне. Така Делчев се изправи съвсем близу до генерала и той се видя принуден да отстъпи една крачка. Двамата мъже се гледаха мълчаливо един дълъг миг. Макар в доста износено гражданско облекло, в дълго зимно палто, Делчев стоеше насреща също тъй напет, личеше стройната му фигура, широките му гърди, големите му тъмни очи блестяха силно, откритото мургаво лице беше строго и едва-едва побледняло.

— Искали сте… — продума генерал Николаев със загаснал, хриплив глас, но после бързо, сърдито се изкашля и продължи с рязък тон: — Искали сте да ме видите…

Делчев не отговори веднага, не се промени никак и изразът на лицето му.

Генералът беше видимо недоволен от тая среща; той и преди това бе се опитал да я отклони, но не бе устоял на любопитството си да види това даскалче „от вътре“, чието име се чуваше все по-често напоследък. Преди известно време генералът бе имал среща с друг един подобен даскал „от вътре“ — с Даме Груев. Той и в тоя миг си спомни с яд за тая среща — Груев се бе опитал да се подиграе с неговите „върховисти“.

— Да седнем, ако обичате, господин генерал — каза Делчев със спокоен глас.

Я виж ти! Генералът се видя за втори път принуден да отстъпи. Той посочи стол на госта и сам отиде зад писалището си, но остана прав. Делчев седна и почака една минута, гледайки генерала в очите, но тоя път генерал Николаев не искаше да отстъпи, не искаше да седне. Делчев преметна крак върху крак, намести се по-удобно на стола и сякаш искаше да каже: „Ваша воля, господин генерал.“ И започна направо, а младите му очи блестяха и не изпущаха ни едно движение, ни един поглед на сърдития генерал:

— С Трайко Китанчев бехме установили, че македонските дружества в България ще бъдат в помощ на Вътрешната македонска…

— Трайко Китанчев е вече покойник — прекъсна го генералът и нова, още по-гъста руменина пропълзя от врата му нагоре, разля се по цялото му лице.

Делчев веднага продължи със същия равен, спокоен глас:

— Китанчев беше първият председател на Върховния комитет и ако щете, негов създател. С него установихме, също и с други първи хора на комитета, че македонските дружества, които ръководи Върховният комитет, ще бъдат в помощ на Вътрешната организация и никаква друга роля нема да играят в македонското дело. Сега дочувам, че Върховният комитет иска да си присвои друга роля.

— Е… — надебели глас генерал Николаев. — Кажете да видим каква е най-напред тая ваша вътрешна организация и каква е според вас тая… тая роля.

Делчев нито се помръдна.

— Но седнете, господин генерал — рече той. — Да поговорим по-спокойно.

Генералът седна; за трети път отстъпи той, но иначе и не можеше да постъпи. Гоце Делчев продължи:

— Вътрешната македоно-одринска революционна организация е организация на тамошния народ, на народа в Македония и Одринско. Освобождението на тия области е и требва да бъде дело преди всичко на тамошния народ. Дочувам, че Върховният комитет иска да си присвои правото на ръководител на македонските работи. Това ние нема да позволим. Не е и справедливо, господин генерал. Ако вие тук искате да ни помогнете като наши братя, ние ще приемем с благодарност всека ваша помощ: нужно ни е оръжие, нужни ни са пари, нужна ни е литература, нужни ни са и хора, които биха дошли там. Но никакво вмешателство отвън нема да позволим, даже и когато се прави с най-добри намерения. Македония сама ще реди своите работи, своята съдба.

— Свършихте ли? — попита генерал Николаев.

— Ако не искате да слушате повече, тогава… свърших — отвърна Делчев, сключил строго тъмните си вежди. И продължи: — Дойдох при вас да се разберем, да премахнем всички недоразумения, а не за да се карам с вас. Аз мога и да си отида, господин генерал Николаев. Само, мисля си, от нашите разправии и недоразумения Македония нема да има полза.

— Добре де — сложи длани генералът върху писалището си. — Аз ви изслушах, разбрах. Сега вие ще ме изслушате. Вътрешна организация, а? Вие, значи, ще организирате тамошния народ за борба, за въстание и… такова… народът там самичък ще се освободи… Глупости говорите, млади човече! Един народ от роби…

— Те не са вече роби, генерал Николаев.

— Голи, боси и гладни роби на бейовете, нали зная. Освобождението на това робско население е наша работа… на… на Върховния комитет, а това население ще слуша само и ще помага, доколкото може да помага. Един ден аз ще вляза в Македония с десетина полка българска войска, тогава и населението там може да въстане. То само нищо не може да свърши. Вие си въобразявате… Македония е част, неделима част от България и нейното освобождение е наша грижа.

— Не, господин генерал. Освобождението на Македония е само нейна грижа.

— Вие там не сте ли българи бе! — приподигна се генералът.

— Българи сме, но това е друго нещо. Македония си има вече свой път…

— Не, не! — удари с ръка генералът по писалището си. — Вас ние няма да ви слушаме! Ако някой там вътре иска да работи за освобождението на Македония, ще може да работи само под наша команда. Ние тук ще направляваме и борбата вътре и като дойде време, ще дигнем цялото население в Македония и Одринско. Политиката на България…

— А политиката на Гърция и на Сърбия, господин генерал?

— Това е наша работа — политиката. Какво разбирате вие там, разни…

— Даскалчета…

— Точно тъй — даскалчета.

Делчев стана. Стана и генерал Николаев. Делчев пристъпи, сложи ръка на писалището:

— Вие не познавате истинското положение в Македония и Одринско. Спомняте ли си авантюрата с четите от миналото лето? Това беше престъпление спрямо поробена Македония, господин генерал Николаев. Ние от вас тук очакваме само братска помощ, но Македония сама ще решава своята съдба. Иначе вие само ще ни пакостите. Вътрешната революционна организация е дело на поробеното македонско население и всеки от нас се подчинява на нейната воля. Ние не признаваме никаква друга воля и команда.

— Ние пък, млади момко — поприведе се към него над писалището си генералът, — ние пък ще ви превием врата, ако стане нужда.

— Жалко… — стисна устни Делчев. Той се отдръпна стъпка назад и продължи: — Вие… А народът български никога нема да тръгне да ни превива врата. Вие… кои сте вие всъщност? Офицерите, правителството, князът? Или вие лично… Бъдете сигурен, че нема да успеете да ни превиете врата. За това, което вършите тук във връзка с Македония, за това ще ви държи сметка и тукашният народ. Да, господин председателю на Върховния комитет! — Делчев мина през стаята, сложи ръка на бравата на вратата и пак се обърна към генерала: — Аз разбрах всяка ваша дума; помъчете се и вие да ме разберете добре. Сбогом.