— Добра, човешка дума те не са чували. Ти ще видиш какви ще станат след година или две… Те са нашата сила, Коле, селяците.

Всяка нощ тръгваха с тях по един или двама селяци, водеха ги в тъмнината по непознатите пътища, пазеха ги от лоши срещи и ги предаваха в следващото село в също тъй здрави, верни ръце. Двамата пътници не изостанаха никъде по дългия и опасен път, не останаха без залък хляб, без покрив. Делчев беше много радостен:

— Каналът, Коле, работи чудесно.

Пътниците преминаха незабелязано границата с българското княжество пак през една тъмна, мразовита нощ. Придружаваха ги двама селяни от крайграничните села, заведоха ги до първото село на българската територия и още същата нощ се върнаха в Турско. Два дни по-късно Делчев и Коле влязоха в София.

Двамата далечни пътници се настаниха в хотел „Батенберг“, дето Гоце Делчев и преди това бе отсядал много пъти. Тук също ги посрещнаха свои люде, дадоха им да се преоблекат в градски зимни дрехи. Делчев каза на другаря си:

— Тук ще нощуваме, тук ще се храним. Ти сега върви, разхождай се по София, пък аз ще видя какво ще свърша тия дни…

Не беше минал ни един час, откакто бе пристигнал в София, когато се запъти Делчев с бързи стъпки по улица „Витошка“ накъм казармата, която се намираше на горния край на същата улица. Той се спря пред широкия й вход и каза на часовоя — голобрадо, червендалесто войниче с уши и нос, посинели от студ:

— Вътре ли е подпоручик Глаушев?

Часовоят се изпъна, попритисна пушката към себе си и рече късо:

— Не знам.

Делчев присви вежди с досада:

— Виж, попитай другарите си. Гърся подпоручика по работа.

Откъм караулното помещение до вратата на казармата се дочуваха гласове. Часовоят се поизвърна нататък и викна:

— Хей бе, Йото… Излез бе!

От малката сграда излезе един подофицер и веднага след него — друго едно младо войниче. Часовоят се посепна, изглежда, не очакваше подофицера, изви бърз, смутен поглед към другия войник, но нищо не се реши да каже. Спря се там нерешително и другият войник. Подофицерът се загледа с внимателен поглед в непознатия гражданин пред вратата на казармата, пристъпи по-близу:

— Кого търсите?

— Подпоручик Стоян Глаушев — отговори Делчев.

— Не знам дали е свободен по това време — каза подофицерът. Той се извърна към войника зад себе си. — Я върви да видиш бе… — И после пак към Делчев: — За кого да каже… кой търси подпоручика?

— Делчев. Така му кажете: Делчев. Подофицерът изеднаж втренчи в него поглед, после бързо се обърна към войника зад себе си:

— Бягай веднага!

И току пристъпи още по-близу към Делчева, очите му блестяха от изненада и любопитство.

— Вие Гоце Делчев ли сте? От Македония?

— Да — кимна Делчев. Подофицерът протегна ръка.

— Да се запознаем. Георги Иванов се казвам, от Котленско съм аз. Временно съм тук, по служба.

Той беше спретнат войник в иначе доста похабен шинел, почти дребен на ръст, с тясно, много бледо лице и тънки, провиснали мустаки, погледът на светлите му очи беше съсредоточен и някак умислен. Виждаше се, че беше развълнуван от тая неочаквана среща, но се владееше. Изкашля се тихо, стеснително, ала попита със спокоен глас:

— Ще може ли да поприказваме с вас? Ако сте свободен… после…

Делчев го гледаше с жив, любопитен поглед, постоянната усмивка по въздебелите му устни се очерта по-ясно.

— Ами да, защо не — отговори той бързо. — Елате, докато дойде подпоручикът.

Те тръгнаха да се разхождат с бавни стъпки край оградата на казармата. Подофицерът Георги Иванов не се реши да заприказва веднага или пък търсеше по-подходящи думи, но изеднаж рече:

— Искам, и аз искам да работя за Македония. Гоце се спря, обърна се към него с приподигнати ръце, сякаш да го прегърне:

— Но… брате мой… Да, да… Щом искаш. Македония има нужда от братска помощ.

Подофицерът също се спря и продължи, загледан някъде встрани, с опнато и още по-бледо лице, а то беше от вълнение, което не искаше да издаде:

— Чувал съм за вас… зная ви по име. Ето случи се да ви срещна. За това нещо мисля всеки ден: да ида в Турско, да помагам там на брата роб… Както някога нашите народни хора. Все това ми е в ума. Мислех да поговоря с подпоручик Глаушев, той нали е македонец и се бърка в тия работи, но ето срещнах вас…

Делчев го остави да се изкаже свободно и не сваляше очи от него. Георги Иванов не беше много сладкодумен, но много по-ясно говореше вълнението, което се четеше по лицето му, трептеше в гласа му. Докато се ослушваше във всяка негова дума, Делчев си мислеше: „Рано или късно нам ще ни се наложи да създадем наша бойна сила… Ето човек, който…“ Той каза гласно и повтори:

— Македония има нужда от всека братска помощ и ще ви бъде много благодарна, но… — поспря се Делчев, а подофицерът се обърна към него с видима тревога в погледа. Гоце продължи и гледаше събеседника си право в очите: — Но вие там требва да станете член на Вътрешната организация, да приемете нейните закони. Така е с всички, които искат да работят за Македония там, вътре.

— Ами, разбира се… — започна Георги Иванов, но прекъсна мисълта си и добави, сочейки с глава: — Ето подпоручика, иде.

Делчев каза:

— Аз съм в хотел „Батенберг“, стая номер девет. Елате, елате тия дни да се видим, да си поговорим.

Подофицерът кимна:

— Ще ви потърся тия дни. — Той изеднаж притисна малка, жилеста ръка на гърдите си и продължи неочаквано живо, а в очите му заблестя влага: — Аз, господин Делчев, от сърце…

Делчев сграбчи с две ръце ръката му, стисна я силно, после я притисна на гърдите си:

— Вервам, братко, вервам…

Той усещаше в ръцете си ръката на Георги Иванов студена, леко потреперваща, виждаше влагата в очите му и притисна още по-силно тая ръка на гърдите си. До тях се изправи подпоручик Стоян Глаушев — вече възмъжал и още по-едър в дългия си шинел; изпод накривената му фуражка се подаваше златисторус перчем, сините му очи блестяха живо, гласът му прозвуча силен и бодър:

— Здравей, Делчев! Ти пак си прелетял, посред зима.

Подофицерът Георги Иванов се отдръпна почтително, после се обърна и се отправи към караулното помещение до казармената врата. Подпоручик Глаушев го проследи с бърз поглед и отново се обърна към Делчев:

— Отличен подофицер. Милее много за Македония. Ако прескочим границата и тая пролет, ще го взема със себе си.

Делчев се загледа в младото му румено лице и не отговори веднага. Сетне продума и в гласа му потрепна тъга:

— Вие пак ли се готвите да прескачате границата? Това не е нужно. Ако искате да ни помогнете, дайте ни пушки. Или елате вътре с нас. Ела вътре, стани учител като мене или поведи чета. Но там, братко, там. Отвън всичко изглежда по-иначе.

Подпоручикът подръпна единия си мустак, после другия и каза:

— Не е за пръв път… тия приказки. Слушай, брате Гоце — продължи той припряно: — Не можете вие сами. Войската ще освободи Македония, българската войска. Да, ние пак се готвим да прескочим границата.

— Ще подпалите чергата ни и пак ще се приберете тук — сви вежди Делчев, тръсна глава: — И пак ще бъде по некаква команда, която не иска и да ни знае нас вътре, Глаушев, ние не искаме да бъдем играчка в тия или ония ръце.

— Кой ви пита…

Делчев побутна с рязко движение каскета си назад:

— Ние сме там и по-добре знаем болките на Македония, нейните нужди. Нужни са хора, които да служат само на нея. Или дайте ни поне оръжие. Затова съм дошъл аз тук посред зима. И требва да ни разберете добре всички вие, които наистина искате да помогнете на Македония.

— Как да не искаме! — изпъна гърди младият офицер. — Аз мога да задигна целия оръжеен склад оттук — посочи той с глава казармата и продължи: — За една нощ ще го дигна с такива като Георги Иванов, щом е за Македония. Да вървим в града, искаш ли…

Те тръгнаха заедно към града и подпоручикът пак започна:

— Добре е да се видиш ти с генерала… новия председател на Върховния комитет. Той не е като Трайко Китанчев… мекушав и… Генерал Николаев направо с княза говори. Той…