— Де да видим сега, Коле — рече Гоце, — какво ще излезе от нашия разговор.
Те бяха сами в дюкянчето. Обущарят набиваше клечки усърдно, ала се виждаше, че умът му не беше в клечките. Делчев продължи и в гласа му нямаше ни следа от упрек или присмех:
— Ти сам кажи: може ли човек да си държи езика, щом хвърли две-три чашки? А комитетските работи искат уста да имаш, език да немаш. Пиенето най-сетне си е твоя работа, но ти сам кажи: как ще ти се довери комитетът, щом се напиваш? Това ти е казал и Груев: чашата и комитетската работа не могат да вървят заедно. Човек требва да се откаже или от едното, или от другото. Ти сам виж кое ти е по-мило. Комитетът иска всички да са с него, целият народ.
От челото на Коле, изпод кирливия му фес капеха едри капки пот, стичаха се по слепите мУ очи, та се виждаше мокра и косата му. Ударите на обущарския чук ставаха по-редки и колебливи. Най-сетне той хвърли чука на масичката пред себе си, въздъхна издълбоко — задушаваше се. Не стигна силата му да погледне учителя, но каза с голяма сила:
— Не ми е мене по-мила чашата. Ще се откажа от нея аз още днеска!
— Добре, Коле.
Обущарят почувствува, че учителят му повярва — така прозвуча гласът на Делчев. Те вече и не продумаха за чашка и за пиене — Делчев обърна разговора на друга посока. Поотпусна се и Коле, макар да не беше и по нрав много приказлив.
Коле няма да забрави никога тая своя среща с Делчев. И колко щастлив беше за него тоя ден — поръчаха му същия ден два чифта нови обуща, а такова нещо се случваше само пред Божик или Великден. Вечерта, тъкмо по времето, когато Коле обикновено бързаше да затвори дюкяна си, за да хлътне по-скоро в близката кръчма, на вратата на дюкяна се изправи пак Делчев. „Хм — помисли си обущарят не без огорчение, — дошъл е да ме пази, да ме проверява.“ Гоце попита:
— Ще затваряш ли скоро?
— Да.
— Добре. Ще те почакам. Ще излезем да се поразходим заедно.
Той не се и опитваше да скрие защо бе дошъл. Огорчението в сърцето на обущаря изчезна, сладка гордост изпълни това недоверчиво, честолюбиво сърце — учителят го канеше да излязат заедно. Коле нямаше да отиде тая вечер в кръчмата, но нека, нека го пази учителят. Когато малко по-късно те тръгнаха заедно по улицата, обущарят не знаеше де да стъпи от радостно смущение. Не, той никога няма да забрави тоя ден.
Гоце започна да идва всеки ден в дюкянчето му. Като се разхождаха почти всяка вечер заедно, Коле заведе еднаж учителя у дома си. Колевица, жена му, излезе да ги посрещне вън, в малкото тремче. Тя не отговори на поздрава им, а се наведе, сграбчи с двете си ръце ръката на учителя и я целуна. Делчев усети целувката и, усети как го парнаха по ръката няколко сълзи. Той не се учуди толкова на постъпката на младата жена, колкото се учуди на обущаря, като знаеше колко е честолюбив и рязък особено сега, когато се бореше със себе си, с лошата си слабост: жената се изправи с лице, обляно в сълзи, и приличаше на разплакана икона — такова беше рано застарялото й лице, изпито, измъчено, с големи очи, и те плувнали в сълзи, а Коле отеднаж се извърна и цял се разтърси от внезапно избухнало в гърдите му ридание, което бързо, в миг потисна, заглуши. После Колевица ги въведе в предната стая и едва след това приветствува госта:
— Повели, учителю… Сам господ влиза в къщата ни…
Чудото бе станало — от близу два месеца Коле не беше се връщал в къщи пиян. Ден по ден, час по час бе броила младата жена с трепет и страх и с преголяма радост, а тя знаеше кой бе обърнал сърцето на мъжа й.
Скоро след това Гоце закле обущаря в името на народното дело. Коле се закле да даде и кръвта си, ако стане нужда, да пази светите тайни на Организацията, да се подчинява на началниците си, но всичко това за него беше събрано в едно име: Гоце Делчев…
Сега близу пред него се тъмнееше широката напета фигура на учителя, той виждаше как равномерно и здраво стъпваха в снега младите му нозе и вървеше подире му — не би се уморил, не би се поколебал никога не би се спрял ни до края на света. Гласът на Делчев го събуди като от сън:
— Чуваш ли? Требва да са некъде много далеко… Коле се ослуша. Далеко някъде в студената късна нощ виеха вълци. Едвам доловим се надигаше далечният вой, самотен и тъжен, но и пълен с животинска ярост. Коле каза:
— Те сега ходят на големи глутници. — Той веднага продължи и се чувствуваше как се усмихва в тъмнината: — Сега те… Малък Сечко… събират се на сватби.
Усмихна се някъде пред себе си и Делчев:
— Хм… Сватби, но… и гощавка си търсят.
Коле неволно попипа с премръзналата си ръка широкия пояс, с който бе пристегнал кръста си, и в него тежаха револвер и дълга кама. Но той като че ли се уплаши да не би Делчев да забележи движението му и бързо дръпна ръката си — от вълци ли ще се уплаши!
Двамата самотни пътници вървяха вече близу два часа. Наоколо не се виждаше нищо освен снежната покривка по земята, която чезнеше недалеко там в непрогледен мрак, надвесил се ниско от беззвездното небе, изправил се от всички страни като черна стена. Двамата пътници сякаш не знаеха откъде бяха тръгнали и накъде вървяха, но Делчев все следеше с крайчеца на окото си ниския бряг, който ту се чернееше, ту изчезваше в снега — виждаше се как се точи по цялата дължина на пътя. С двамата самотни пътници непрекъснато беше и вятърът, който бе останал след нощната буря, и ту ги изпреварваше далеко напред, ту ги пресрещаше упорит и зъл. Той отнесе някъде в тъмнините и вълчия вой.
Пътниците неусетно навлязоха в някаква рядка гора. Наоколо стана по-тъмно. Стесни се кръгът на белеещия се сняг, тук-там в снежния зрак призрачно се тъмнееха дебели, голи дънери, а нощната тъмнина се сключи още по-ниско над главите им. Делчев забави стъпки, та обущарят вървеше току зад него. Не се виждаше сега никакъв път — движеха се те между дървесата по някакво смътно чувство за път и посока. И Гоце едващо не се спъна в някакъв човек с ямурлук, легнал там, притиснал се до един дънер.
— Гледай ти… — промълви Делчев. Легналият нито се помръдна. Делчев леко го побутна с крак. Той изеднаж скочи ведно с ямурлука си и се изправи пред двамата пътници едър мъж, качулката на ямурлука му подпираше нощното чернило над главите им. Той продума бързо-бързо:
— Ей сега поседнах тука, до дървото…
— Ха… поседнал си — чу се гласът на Делчев тих и строг. — Кой те знае кога си седнал и кога си заспал. Не знаеш ли… на такова време… Може да не се събудиш никога. Кой си ти, какъв човек си…
— Чакам — отвърна непознатият, после се поколеба за един миг и току изрече бавно, отчетливо, заучено: — Баба Бояна е болна.
— Яла е много боб — отвърна Делчев.
Това беше уговорена парола. Непознатият беше селянин от близкото село, изпратен беше от селския комитет да посрещне двамата нощни пътници и да ги въведе в селото.
— Е, добре… каза му Делчев. — Добре си запомнил. Но като тръгваш друг път на такава работа, нема да заспиваш. Можехме да се разминем. Ами и вълци може да те изедат бре!
— Аха… Чух ги как вият — отговори простодушно селянинът.
Те тръгнаха и тримата през гората. Влязоха неусетно в селото тъкмо преди да се раздени.
През тия няколко дни и нощи Коле беше в един постоянен, но тих, сдържан възторг, който гореше само в погледа му. Коле беше непрекъснато с Делчев, те се хранеха от една паница, спяха гръб до гръб по тъмните селски пондила25. Пътуваха нощем от село на село, в тъмните беззвездни зимни нощи, гонени от злия вятър, но вече не оставаха сами — придружаваха ги винаги по един или двама селяни и обущарят чувствуваше, че някъде наблизу има и други люде, мъже, жени, деца, все прости селски люде, които сякаш следяха всяка тяхна стъпка по заледените пътища, посрещаха ги край пламтящите огнища по задимените селски къщи, хранеха ги с топла чорбица и черен хляб, постилаха им вълнени черги за почивка и сън. Гоце Делчев събираше около себе си селяците, питаше ги за едно и друго, говореше им за техните собствени тегла и грижи, за общата народна надежда, а те се притискаха около него и с такива очи го гледаха, че Коле чувствуваше как люта ревност гризеше сърцето му. Все му идеше да се скара на тия груби люде, но Делчев, види се, бе доловил сърдитите му погледи и еднаж му каза:
