Делчев излезе и дръпна вратата след себе си.

Последният ден, който прекара Делчев в София, беше най-тежък. Може би защото през тия дни в сърцето му се бе набрала много мъка и гняв, но още повече за това, че нищо не беше успял да свърши докрай. В София той срещна голямо въодушевение, голяма обич към Македония, към брата роб, но това беше от страна на люде, местни българи или македонски преселници, които можеха да помогнат само със своето братско съчувствие или със своята готовност да сложат дори и главите си. Това засега не беше толкова нужно на поробените отвъд границата на България; засега бяха много повече нужни пари и оръжие. А тия, които можеха да помогнат тъкмо с най-нужното, особено людете около ръководството на Върховния комитет, искаха срещу тая помощ твърде скъпа цена — независимостта на македонското освободително движение вътре в поробената страна. Мнозина бяха и тия, до чиито сърца и никак не достигаше викът за помощ, който се надигаше отвъд границата. Мъка и гняв тежаха в сърцето на Делчев. О, да — набрала се бе и много радост в това сърце. Но ето, нищо не беше свършено докрай, а бе дошло време за обратен път. И тая сутрин Делчев се събуди още по тъмно. Събудиха го грижовните му мисли, но също и студът в хотелската стая. През ламаринената печка, която стоеше невидима в един от ъглите на стаята, сега подовирваше леденият нощен вятър. Делчев неволно се поприсви под тънката завивка. Край отсрещната стена беше леглото на Коле, който още спеше — Гоце дочу равномерното му дишане. Откъм улицата още не се чуваше никакъв шум. Делчев се опита да заспи отново, ала сънят вече не идваше. По едно време се чу тропот на файтон, който мина край самия хотел. Делчев отхвърли покривката и скочи от леглото. При здрача, който идеше от прозорците на стаята, той забеляза, че Коле се изправи в леглото си. Верният човек — готов беше едва ли не и в съня си да се притече, да изпълни всяка заповед на Гоце.

— Ти не бързай, Коле — чу се в тъмнината гласът на Делчев, ласкав и успокоителен. — Полежи. Да се топлиш под йоргана. Ти нема защо да бързаш. Аз пък ще потичам и днес, а утре… Утре си тръгваме назад за Щип.

— Е добре, учителю, добре… — Ти се радваш, а?

— Ами, да — усети се и в тъмното как се усмихна обущарят. После бързо додаде: — Но както кажеш ти, учителю. Ако е нужно да останем още в София, колкото искаш.

— Не, Коле — въздъхна Делчев. — Утре си отиваме. Ще има да ни дуят ветрищата по Осогово…

— Е, ако… Към дома по-бързо се върви.

Малко по-късно Делчев влезе в малкото кафене до самия хотел, изпи един чай и почака да се раздени добре. Щом започнаха да се отварят магазините по улицата вън, той дигна яката на горната си дреха, понатисна каскета над очите си и излезе от кафенето. Ранното февруарско утро беше мразовито и мъгливо. Вече многобройни минувачи бързаха нагоре-надолу, тропотеха и се плъзгаха по затъпкания мръсен сняг. Делчев излезе на „Мария Луиза“ и се запъти към площад „Света Неделя“. Той влезе в един оръжеен магазин и се насочи направо към дъното му, където се виждаше малка стаичка, осветлена и сега с газена ламба.

Магазинът беше още празен и двамата слуги изгледаха мълчаливо ранния посетител, но те вече го познаваха — през последните няколко дни той бе идвал три или четири пъти при собствениците на магазина братя Анови. Сега в стаичката беше само по-младият от братята, който се ровеше в някакви тефтери. Той не се изненада от ранното посещение на Делчев и побърза да му поднесе стол близу до малката ламаринена печка, която бумтеше, току-що запалена:

— Заповядайте, господин Делчев, седнете. Е сега ще се затопли тук… Времето и днес… Седнете, седнете.

Делчев отметна яката на горната си дреха и седна.

— Идвам за последен път — започна той веднага. — Вчера наши тукашни македонци ми предадоха петдесет и два наполеона… събрали ги помежду си за… „делото“, както се казва сега. От Македония донесох сто и деведесет лири. Виждате: аз всичко на открито. Ами вие, братя Анови, също сте от Македония и после аз не съм никакъв търговец, не купувам за печалба… Кажете ми сега последната си дума, кажете ми колко пушки и патрони с тех, разбира се, ще ми дадете за тия пари.

Под тъмните, леко завити нагоре мустачки на търговеца потрепна усмивка и Делчев веднага я забеляза. Търговецът не бързаше да отговори. Той извади изпод масата пред себе си една нова кама с ножница и я поДаде на Делчев. Камата беше добре направена, със здрава ръчка и неголямо стоманено острие. Делчев попита:

— Колко струва?

— Сега започнахме да ги правим. Отлично оръжие. Знаете ли: купете за тия пари ками. Ще въоръжите повече хора. Иначе, колко пушки ще вземете… Сега, на първо време, и камите ще могат да вършат работа.

Делчев гледаше мрачно пред себе си. Той сложи камата на масата и каза:

— Вие, Анов, по търговски ме учите. Но аз не съм дошъл ум да купувам, нито пък да прося милост за Македония. Кажете ми колко струват тия ками.

— По шест лева парчето.

— Направете засега сто. Ще дойдат хора да ги вземат. Тогава ще ги платят, когато ги вземат. Но за тия пари, които имам сега, искам да ми дадете кримки и по сто патрона за всяка една. Кажете последна дума: колко пушки ще дадете?

Търговецът взе молив и надраска нещо набързо по картона, с който беше покрита масата му. После дигна очи към Делчева:

— Вчера с моя брат ви казахме последната си дума. Но аз на своя глава ще отстъпя още по един лев на пушка. Най-сетне… за Македония… Друго нищо не мога да направя. Никому нема да ги дадем толкова евтино, с такава отстъпка.

— Вие сте вЗели тези пушки на нищожна цена сега, като се сменя оръжието на войската. Търсите голема печалба. Искам аз от печалбата си да отстъпите.

— Господин Делчев — помръдна с мустачките си търговецът. — Отстъпихме каквото можехме да отстъпим. И аз ето, на своя глава. Не можем повече. Не се прави търговия без печалби, господин Делчев. Без печалби нема да има ни търговия, ни търговец ще остане. Тогава и вие нема откъде да купувате пушки или каквото и да е.

Делчев го гледаше мълчаливо, без да мигне, в очите му се набра сянка на тъга и презрение. Той бръкна в пазвата си, извади не много голяма, но тежка кесия, тупна я на масата; чу се тъп, металически звук. Сложи там и снопче банкноти, после рече с равен глас:

— Пребройте ги. — Анов развърза кесията, изсипа на масата купчина златни монети и ловко, грижливо ги преброи два пъти, Преброи два пъти и книжните пари. Сетне каза:

— Точно.

— Кога ще бъдат готови пушките? — попита Делчев.

— Още тия дни. Докато ги опаковаме.

— Ще ги опаковате добре, нали… Надалеко ще пътуват. На по-малки пакети. Патроните — в по-малки сандъчета. Да бъде сгодно за всекакъв случай. Не само поради турците. И българските граничари ни дебнат. Такава е сега политиката горе, та и българските граничари пазят султана. — Делчев стана и додаде: — След неколко дни ще дойдат наши хора да ги вземат. Не забравяйте и камите.

На улицата, в студения, мъглив въздух, Гоце Делчев въздъхна издълбоко, с облекчение и тихо промърмори:

— Търговци… По дяволите! …

Той се отправи към кафене „Македония“, на площада срещу градската баня. Предстоеха му още редица срещи през тоя последен ден в София и все с тая постоянна грижа за оръжие, за пари, за книги и вестници, за живи люде, които са готови от сърце да, помогнат на поробения народ отвъд границата. Голямото софийско кафене беше сборище тъкмо на такива люде, които се увличаха в тогавашните обществени борби, игри и спекулации, вълнуваха се искрено или пък само шумяха около съдбата на брата роб, на такива също, които идваха тук да си поприказват, да погледат, да послушат. Кафенето беше пълно и по тия още ранни часове. Делчев влезе през широката, двукрила врата и веднага го удари топъл, тежък въздух, шумната врява по цялото кафене, плющенето на карти по масите, тракането на зарове и пулове по шарените дървени табли за игра. Той се намръщи от спарения, вонещ въздух, от разбърканата врява и шум. Още щом се показа на вратата, замахаха му от разни страни, някои се понадигнаха, завикаха го по име: