Също такава страшна вихрушка се бе извила и над окопа на Разполе. Въстаниците тук бяха повече и по-добре въоръжени, аскерът прескачаше през цели грамади свои, турски трупове, за да стигне до окопа. Наскачаха и тук въстаниците с щикове, ножове и секири. Скочил бе пред насипа и Велко Скорнев и мушкаше на всички страни с ножа на дългата си манлихера, Борис Глаушев не излезе от окопа, но стреляше едно след друго в турската маса, цевта на пушката пареше ръцете му. Той пак посегна към патронташа си, опипа го цял, но нямаше вече нито един патрон по широкия кожен колан. Борис сложи пушката върху насипа пред себе си. Навред около него, на две стъпки пред него се водеше свиреп ръкопашен бой. Той притвори очи, а нозете му сякаш сами се подигаха — да скочи вън, да избяга от тоя ужас, стига вече! Ала не помръдваше и само опря двете си ръце по края на окопа. И едва помръдваше устни:

— Да издържа… ето тук, докрай…

Не ставаше нищо с него в тия безкрайни мигове. Той пак отвори очи: право към гърдите му беше насочен един дълъг, едва-едва полъскващ щик — Борис ясно го виждаше. В същия миг щикът се наведе рязко надолу и се заби в насипа. Борис дигна очи: Велко Скорнев бе ударил с пушката си насочения турски щик и в следващия миг той прескочи отсам окопа. Наблизу се чу креслив глас, някой извика на турски:

— Хванете го жив! Той е някой от главатарите им.

Борис погледна нататък: един турски офицер го сочеше със сабята си. В същото време върху Бориса се нахвърлиха неколцина аскери. Извлякоха го от окопа и го поведоха към градския път, но скоро се спряха. Огромна тълпа аскер пълнеше всичко наоколо, течеше на широка струя по пътя накъм селото. Борис се ослуша: въпреки глъчката на турската тълпа беше нЯкак тихо наоколо, не се чуваше ни пукот, ни вик, престанали бяха да гърмят и топовете, не се чуваха вече стройните тъжни звуци на тръбите. Далеко някъде по пътя за към селото изпукаха няколко изстрела, после още няколко. А наоколо се чуваше глух тропот на множество стъпки, подрънквания на оръжие, бърза, неясна врява на чуждия език. Един аскерин се спусна към него между оградилите го турци, улови го за празния патронташ върху сетрето му, разтърси го цял и викна през стиснати зъби:

— Комита, а! Комита!

Тогава Борис видя на земята малко по-нататък трупа на Кузман Велянов. Лицето на мъртвия беше цяло в кръв, но Борис веднага го позна.

Жените и децата от Дебрища и колкото бяха останали мъже в селото започнаха да бягат към гората, към Летница, още преди да го запалят турците с топовете си. Дойдоха ранени въстаници още щом почна голямата битка и разказаха какво ставаше по въстаническите позиции. Проточи се върволица накъм Летница — жени, деца, мъже, дигнаха и ранените от селото. А като почнаха да падат снаряди и да се палят къщите, тръгнаха вече всички към гората. Изоставиха уплашените жени домовете си, изоставиха непогребани и свои близки, избити сега от турските снаряди. Селото започна да гори откъм горната махала, после се запали и градската махала, премина огънят и в чаршийската махала. Едва тогава излязоха да бягат Ружа и тетка й Бисера с децата. Ружа не даваше да бягат досега. Не се знаело какво ще стане — защо да бягат? Тя беше в училището — там имаше ранени въстаници, — тетка й ходи на няколко пъти да я моли да бягат. Но дотича Блаже Рилков в училището и каза:

— Началството заповеда сички жени и деца да бегат в гората!

Там бяха и четиримата управители на Дебрища, разпоредиха се те за ранените, а Ружа сега сама изтича в къщи.

Като излязоха двете жени на улицата с трите деца — дигнали бяха и по някоя дреха и малко нещо храна, — Ружа каза на тетка си:

— Ти върви с децата, аз ще ви настигна.

— Още ли ще се бавиш тука, не виждаш ли какво става? — промърмори сърдито тетката, но веднага тръгна накъм гората.

Ружа бе забелязала, че откъм позициите тичаха насам люде. Отиде тя и застана на моста. Чуваха се още гърмежи откъм въстаническите позиции и после по-насам. Скоро минаха край нея първите бегълци. След тях тичаха и други. Минаха и ранени въстаници; които не можеха да вървят сами, подкрепяха ги техни другари. Ружа все питаше познатите дебрищани:

— Къде е Борис? Къде е татко?

— Не знайме. Бегат веке сички. Свърши се.

А някои и не й отговаряха. Най-сетне един дебрищанец й каза:

— Татко ти убиха. Убиха Кузмана.

Ружа изхлипа без сълзи, но бързо се съвзе — не искаше, не можеше да повярва, че татко й е убит. Може и да не е видял добре тоя човек в голямата бъркотия. А Борис… къде ли беше Борис? Въстаниците, които идеха откъм напуснатите позиции, започнаха да се разредяват, пътят нататък бързо опустяваше. Не се чуваха и никакви гърмежи. Страхът тласкаше Ружа подир всички тия уплашени люде, които бягаха към гората, ала нозете й не се помръдваха. Тя се улови за разклатените перила на моста — да почака още малко, още един миг. По пътя тичаха още неколцина въстаници. Ружа ще почака и тях, ще попита и тях. Последни между бегълците бяха двама, които се движеха бавно и все повече изоставаха. Ружа скоро ги позна — бяха братовчедите Ченкови. Единият, по-старият, беше ранен и бавно влачеше нозе; другият, по-младият, бе прехвърлил едната му ръка през шията си и го подкрепяше, едва ли не го носеше по пътя. Те минаха последни по моста — пътят нататък беше вече пуст. Ружа пресрещна и тях.

— За татко… не знайте ли къде е той? А мъжът ми… Борис?

Те се спряха. По-младият се извърна надире — да погледне пътя, и рече:

— Кузман пред очите ми падна. А даскалът… той беше в окопа и после не го видех. Ама след нас нема веке никой… Ха да вървим.

По-старият Ченков, раненият, изохка и понечи да тръгне; той беше цял в кръв, но ранен беше и по-младият. Едната му ръка висеше като пречупена и ръкавът на ризата му беше също пропит с кръв. На рамото на здравата ръка висеше пушката му. Ружа понечи да помогне на ранените с побеляло лице и в същия миг от устата й се изтръгна пресекнал вик:

— Турци!

Далеко по пътя накъм въстаническите позиции се бяха показали неколцина аскери. След тях се показаха и други. По-младият Ченков се разбърза:

— Ами сега!… Хайде, по-скоро!… Ще ни настигнат…

По-старият едвам помръдна нозе; в праха, дето бе стоял, останаха тъмни, кървави петна. Той се движеше без сили и пак се спря. Братовчедът му сякаш се опитваше да го понесе на ръце. Тогава Ружа посегна и взе пушката от рамото на по-младия.

— Вие вървете нататък — рече тя задъхано. — Ще се опитам да ги задържа. Пълна ли е?

— Аха… пълна е — поклати глава по-младият Ченков.

Тя посегна пак, с пушката в другата си ръка, и извади няколко патрона от патронташа му, както беше опасан върху широкия му пояс.

— Ами, Руже — разтвори той очи, пълни с отчаяна надежда, — ти умейш ли с пушка?

— Нели се с пушки съм израсла… — отвърна Ружа и гласът й потрепера — тя пак си помисли сега за своя татко.

Двамата Ченкови отминаха. Ружа притича и се затули зад разкривения дънер на една върба край реката. Турците насреща се приближаваха. Тя сложи патроните в пояса си и дигна пушката. Насочи я, без да се прицелва, и гръмна. Първите неколцина аскери веднага се спряха и се заозъртаха, заприказваха нещо оживено. Ружа сложи нов патрон в пушката и отново гръмна по турците. Едва сега забелязаха те откъде се стреля по тях и някои се разбързаха, разтичаха се да търсят прикритие. По пътя прииждаха и други турци, но започнаха и те да се поспират, да се оглеждат. Ружа гръмна още еднаж и се извърна да види двамата братовчеди; те бяха прекосили площада нататък и наближаваха да завият по чаршийската улица. Младата жена сложи нов патрон в пушката. Турците бяха започнали отново да се примъкват насам плахо, предпазливо. Тя пак гръмна по тях и сложи в пушката последния патрон. Турците пак се спряха колебливо, но зад тях прииждаха вече цели тълпи. Не можеше да стои повече тук Ружа, с последния патрон в пушката си. Чуха се изстрели и откъм турците. Ружа гръмна за последен път. И отново се обърна след двамата братовчеди. Те бяха изчезнали.