Младата жена погледна пушката и току я захвърли в реката с две ръце. Спусна се да бяга през площада. Цялата тяхна улица нагоре към края на селото беше пълна с пушък; гореше работилницата на баща й, затвореният хан на Анте Богев и другите сгради. Тук, в тоя пушък, се луташе загубена и тихо стенеща баба Пауна. Спря се Ружа, улови я за ръката и я поведе като малко дете. А бабата не можеше да бърза. Ружа я изведе до края на селото и я пусна сама да върви — в пушъка някъде зад тях се чуваха гласове и стъпки. И Ружа не можа да отиде много далеко.

Настигнаха я трима аскери. Тук пътят беше доста стръмен, от едната му страна шумеше реката в дълбок дол, а от другата се издигаше стръмен рид. Нахвърлиха се върху младата жена и тримата турци. Тя се бореше с всички сили — дращеше с нокти, късаше със зъби. Най-сетне единият от турците се дръпна стъпка назад, цял издраскан по лицето, и промуши Ружа в гърдите с дългия щик. Тя падна. Просна се в праха, но и сега хубава, в смъртния си час. Отминаха нататък убийците. Само единият от тях се поизвърна да я погледне още еднаж и промърмори, без да се спира:

— Тюх, язък…

Още същия ден турците запалиха гората Летница. Бяха докарали топове чак горе, край Дебрища. Като видяха, че из гората се мяркат люде, започнаха да стрелят нататък с топовете, докато задимя гората на няколко места. Избиха те и тук много люде — и жени, и деца, а които дебрищани останаха живи, втурнаха се да бягат накъм Рожден и по другите села из Железник.

Дни наред не дойде в Рожден никаква вест от бойното поле. Настана затишие — съща лятна задуха, набираше се над селото, над планината, тежеше във въздуха. После се чуха топовните гърмежи откъм Дебрища, като въздишки и стенания на някакво чудовище изпод земята.

Рожден замря в тревога, та и цялата планина с него. По дворищата излизаха жени, ослушваха се, оглеждаха се, дигаха очи към скалата горе да видят стои ли там още часовоят. Той беше все там, с пушка, щръкнала високо над главата му. Успокояваха се уплашените жени и се прибираха по къщите си, подхващаха изоставената си работа — то се знай, водят се големи битки, не ще даде турчинът лесно царството си, но няма да изостави бог тъкмо сега своя християнски народ! Ала скоро след това жените пак излизаха една подир друга, подгонени от ехтежа на далечните топовни гърмежи. Започнаха да се връщат рано-рано в селото и тия, които бяха излезли тая сутрин по работата си из планината.

Раздвижиха се по селските улици все повече люде, най-вече жени. Дали бе дошъл някой и бе донесъл някаква вест, или вече дълго сдържаната тревога отеднаж бе избухнала? Селото приличаше на застрашен мравуняк — людете бързаха по тесните криви улички като уплашени мрави. Не се чуваше вик, не се чуваше тропот, рядко ще излае някое подплашено куче — тихо беше в горещия летен ден, смълчано.

Излезе вън и Дона да види какво става по селото. Мина край църквата и се приближи към часовоя на високата скала:

— Пазиш ли…

— Пазя, учителке. — И часовоят продължи, без да чака да го питат: — Не знам що става насреща… сички тъй, нагоре-надолу… — И той изеднаж протегна ръка: — Аха! Виж там, учителке… Какви са тия люде?

По пътя откъм Три буки се зададе дълга върволица от люде и се спусна надолу към селото. Виждаха се и други такива люде по Три буки, караха те и по някое добиче със себе си. Дона тихо продума:

— Това са дебрищани… Бегат.

Откъм училището се показа Бабин и викна отдалеко:

— Ама що е това по пътя… Какви са тия… Жени, деца, ето и други идват. И мъже се виждат. — Той застана на края на скалата, дигна ръка над очите си: — Ами те… това е от Дебрища.

— Да беше слезъл некой долу да види… — рече пак тихо Дона.

Бабин се обърна към училището и викна:

— Симоне! Я бре, Симоне!

Показа се около петдесетгодишен селянин, който бе започнал обеда си и дъвчеше вкусно с цялата си уста. Войводата продължи:

— Слезни долу, Симоне, виж какво става там, какви са тия люде.

Ала не стана нужда Симон да прекъсва обеда си. Часовоят викна със сподавен глас:

— Идат насам и нашите! Ей ги, е! Жени, деца… А-ха, насам идат.

Завчас се бе образувала и насреща върволица от жени и деца, началото й вече слизаше бързо в долината, сливаше се там с върволицата откъм Три буки и се насочваше към пътеката нагоре, за площадката. Жените бяха натоварени с вързопи и торби, а и децата край тях носеха разни вещи.

— Що правят пък тия жени, нашите! — въртеше ококорен очи Бабин.

След късо мълчание часовоят рече:

— Що… бегат и те. Насам бегат. И мъже има с них, сички бегат.

Дона погледа още някое време, сетне наведе глава и се отправи към къщи. Ставаше нещо, за което не бяха нужни думи.

Двете кучета, вързани в двора, започнаха да подрънкват със синджирите си и да ръмжат неспокойно. Те усещаха, че насам се приближават и други люде, а може би и те предчувствуваха опасност.

Дона влезе в къщи и се спря сред стаята с огнището. В ниската дървена люлка спеше малката й щерка. Тя бе и дала да бозае малко преди обед и детето бе заспало. Не знае то, малкото, нищо и за нищо не се тревожи. Дона се оглеждаше по стаята, като да търсеше нещо, сърцето й се бе свило, беше на възел вързано, и мислите й бяха разбъркани, неясни… Тя и преди си бе мислила много пъти какво ще стане, какво ще прави, ако нахлуят турци в селото, а сега нищо не можеше да измисли, да реши.

— Но чакай да видим що е — промълви тя със студени, засъхнали устни. — Те нема да паднат в селото като камък от небето… Ще чуем, ще видим…

Все пак тя търсеше с очи из къщата вещите, които бе наумила да вземе, ако станеше нужда да бяга: голямата вълнена пелена за детето и други пелени и дрешки за него, торба с брашно, сол… револвера — да и револвера; може да стане нужда… сама да тури край на живота си, може да падне в турски плен и какво тогава… смърт! Всичко това бе премисляла толкова пъти…

Двете кучета вън залаяха. Дона излезе. Не след дълго на площадката се показаха жени, натоварени с покъщнина, задъхани от умора, а по лицата им, погледите им, изкривени и размътени, се виждаше уплаха и отчаяние. Между тях кротко мигаше с очи някое конче, пръхтеше някое муле, виждаше се и някоя коза или овчица. Дона избърза срещу тия изплашени люде:

— Какво има, какво става?

— Ох, учителке! Загиваме си! Ох, учителке… — надигна се плач и вик.

Дона виждаше, че беше излишно да пита и разпитва. Между навалицата, която ставаше все по-голяма и прииждаше насам, тя видя и непознати жени, а това бяха дебрищанки. Приближи се към няколко от тия жени Дона и те сами започнаха, но, види се, не бе останал в тях ни глас, ни сълзи:

— Гори Дебрища… изгоре! И гората запалиха… Избиха мъжете! И аскер иде безброй, турци… Почерне нататък, по градския път… Целото село бега. Некои от нашите хванаха по горния път, а ние рекохме тука, в Рожден, ама те, аскерът, и тука ще дойде… Като облак иде връз нас!

— Е, може и да не дойдат турците чак тука… — опита се да отвърне Дона и повиши глас: — Недейте така, не се плашете толкова! Децата ви слушат, стегнете си сърцата!

Отдолу непрекъснато прииждаха жени, деца, виждаха се и мъже, около Дона се струпа цяла тълпа. И всички бяха вперили очи в нея, като че ли от нея очакваха спасение. Тя чувствуваше върху себе си тия погледи, пълни с няма молба, с нарастващ страх и отчаяние, и гърдите й бързо се освобождаваха от нейната собствена уплаха. Някоя от жените каза:

— Дойдохме тука, горе, учителке, в църквата да се скрием.

Дона рече:

— Не, не в църквата! Църквата нема да ни побере и нема да ни спаси. Аз ще ви кажа… Сега идете там, пред църквата, докато се съберат всички. Ето идат още люде.

— Що си намислила, учителке? — попита отдалеко Бабин.

— В гората ще идем — отговори Дона, но повече на струпалите се люде наоколо.

— В гората… в гората… — чуха се гласове като ехо. — В гората ще се скрием, учителката ще ни заведе…

Дона се запъти към къщи, да се приготви и тя, и всички тръгнаха след нея. Бабин се развика сърдито: