— Велко, сине…
— Тук съм, майко.
Само тия думи каза Велко, а сякаш изрече клетва пред мъртвото тяло на баща си.
След смъртта на стария Велко и Дона вече не продумаха за четата. Нямаше защо да се говори за нещо, което беше решено и казано, което се разбираше само по себе си. Прибраха от гората всички свои вещи, двете кози, кучето, препречиха с пръти и шума входа на колибата и отидоха да живеят горе, в малката каменна къща на площадката. Велко разглоби пушката си, изчисти я, колкото и да беше чиста, смаза я и пак я сглоби. Направи си нови опинци, подкова ги здраво, подшиха му жените и нови навуща. Двете кучета денонощно обикаляха около къщата и Велко ги държеше полугладни, за да бъдат все будни и зли. И той самият все бдеше — да не го изненадат в къщи. Дона не продумваше нищо, но старата Скорневица, като забеляза, че Велко се готви за някъде, изеднаж се разтревожи:
— Какво си наумил, синко?
— Нищо, майко. Ще отида некъде, докато ме позабрави Селим бей. Може в града да ида или може до Битоля да ида.
— Ами защо ти е пушката в града? Чистиш я, мажеш я…
— Нищо, майко. Нека си бъде готова пушката.
С майката е лесно. Можеш всякак да я излъжеш — тя всичко ще повярва, всичко ще понесе. Пък и за нея ще бъде по-добре така — да не знае… Ще си поплаче после, като узнае, и ще се примири.
Сега, през тия няколко дни, докато беше още в къщи, Велко непрекъснато мислеше за Дона. Някак лесно й каза, че ще отиде с четата, но сега, когато заминаването беше предстоящо, т се виждаше колко здрава беше връзката му с Дона. Как ще я остави сама, как Ще живее тя само със старата му майка? Кои ще я пази от бея, от всички опасности, на които е изложена тя тук, в планината, в тая самотна къщурка? Велко се заплиташе все по-здраво в тия въпроси, без да намери отговор. Сърцето му тежеше като камък.
Отговорът беше в тая необходимост да стане четник с пушка в ръка. Той беше принуден да тръгне по тоя път, и никакъв друг път не оставаше ни за него, ни за Нея, ни за старата му майка. Ами какво ще стане с Дона, с майка му, ако го заловят турците, ако го затворят или убият! Би било още по лошо. Ето отговора. Сърцето му тежеше от мъка, от грозни страхове за младата му жена, но друг отговор нямаше. И той се опитваше да облекчи поне донякъде и своето сърце, и нейното:
— Доне… аз ще бъда се негде наблизу… Пази се и ти добре и в случай на нужда бегай в гората… В скришната колиба. А това нещо нека да ти бъде другар… Се пак…
И той й даде револвера си — малък, с пет патрона и със седефена дръжка. Докато бяха в гората, той на няколко пъти я учи да стреля и с револвера, и с пушката. Дона взе оръжието и го сложи настрана.
— Тебе ще ти требва повече…
— Не, не! Аз ще си намеря друг.
— Добре. Нека остане в къщи. Може и да потребва. Но ти не бои се, Веле, за мене. Аз ще се пазя, добре ще се пазя. И ще знам, че си наблизу.
Тя наистина не се боеше, че ще остане сама. Страхуваше се само за него: животът на четниците беше винаги в смъртна опасност. Постоянно ставаха сражения с турците, падаха четници убити, ранени. Но Велко трябваше да замине. И Дона с нищо не издаваше мъката си, страховете си — нека замине той с по-весело сърце. Тя дори не му каза, че беше вече бременна. Подозираше от някое време насам, но сега беше сигурна. И премълча. Тъкмо сега ли ще му говори за това? В края на краищата това са женски грижи. Пак не от страх за себе си, а повече за да му покаже, че взема присърце съветите му и добре ще се пази, тя го помоли:
— Донеси, Веле, от гората две-три греди да си залостваме с майка по-здраво вратите нощем.
Още същия ден донесе той греди от гората. И не дочака четата да дойде в селото — сам отиде да я потърси из планината.
Дона остана сама. През първите няколко дни тя сякаш не вярваше, че Велко я остави, и очакваше всеки миг да го види на отворената врата да засени вратата с широките си плещи. После сълзите, сдържани дотогава, започнаха сами да текат. Сега тя можеше свободно да се отдаде на скръбта си. Но пак само нощем, в стаичката си — да не забележи нищо свекърва й, която знаеше, че Велко е заминал за Битоля.
Всичко, за което тъгуваше сега Дона, имаше само едно и също име: Велко. За това късо време — една непълна година, откакто беше тук, тя се отчужди тъй много от своите в града, че по цели дни не си спомняше за тях. Струваше й се, че се е разделила много отдавна с тях и негли почваше да ги забравя. Какъв живот беше предишният й живот? Немотия, непрестанни грижи и страхове, всеки ден приличаше на изминалия. Баща й сякаш беше издялан от дърво — така се шегуваха с него по-малките й сестричета и братчета. Той нито се сърдеше и караше като другите, чуждите бащи, нито пък беше весел и закачлив, не се смееше, не бяха го виждали да се напие, да дига шум, да вика: дървен човек! А майка й? Убита, премазана от грижи и страхове за утрешния ден. По-малките — децата, сигурно те в детските си залисии бяха забравили най-голямата си сестра. Когато жена се свърже с мъж, тя е узряло зърно, което се отделя от стръка, на които е израсло — само вече годно да даде нов корен и стрък. И още какво имаше в миналия й живот, преди да дойде в Рожден? Няколко бледи искри в спомените й, които сега не можеха да стоплят сърцето й. Спомняше си голямата радост преди години по една нова дрешка, спомняше си топлата привързаност на най-малкото си братче, спомняше си и неудържимата радост през дните, преди да замине за Битоля, деня, в които заминаваше, и после там, между новите си другарки, дошли от всички краища на Западна Македония. Ала тя не можа да продължи учението си. И малкото момченце — братчето и сигурно и то вече бе я забравило. Тук, тук започна нейният истински живот!
Тук тя вкуси от най-хубавата радост в живота на всяка жена — да обича и да бъде обичана. Тук тя позна сладости, трепетни вълнения, от които кръвта гори и не угасва. Източникът беше един — Велко. Буен, непресъхващ. Сега, когато той си отиде, душата й изеднаж изгладня и Дона я хранеше със спомени. Много пъти премина тя по късата пътека на техния задружен живот. Първите трепети, първите тревоги на младото и Жадно сърце, първите погледи и несмели думи, неясни, недоизречени, но с които започва душата да говори на друг, на свои език. Шумът на стъпките му, неговият глас и особено когато произнасяше името й. Оня зимен ден, когато я дигна на ръце и я сложи върху самара на кончето и после пътуването им до село. А животът им в гората? И колко още щастливи дни, колко мигове незабравими! Нито една сянка в тая безкрайна, чиста, светла радост!
След първите няколко дни от раздялата им тъгата й не беше вече тъй остра, тъй болезнена. Ами Велко беше жив и здрав, тя пак ще го вижда! Размътена от скръб, душата й започна да се избистря, сякаш беше дълбок кладенец и там, дълбоко на дъното легна, утаи се като тежък оловен прах тая скръб. Скоро ще се върне той при нея, ще долети. Закриляй го от зло, Богородице майчице, той носи праведна душа!…
Дона започна да надава ухо и към външния свят. След изчезването на двамата мъже, баща и син, малката каменна къща заглъхна. Двете невесели жени нямаха и какво да си приказват освен по няколко думи около всекидневната къщна работа. Заглъхна и дворът вън, и цялата каменна площадка. Нямаше кои да бие клепалото, кои да отваря и затваря с глух кънтеж тежката обкована с желязо църковна врата. Не идваше и никои в църквата, ни в неделен ден, ни в друг празник. Беше самият край на лятото, ала тук, в планината, всичко зрееше късно, людете все още прибираха оскъдния плод на своя тежък труд по малките, пръснати надалеко ниви.
— Да има поне кои да бие клепалото — каза еднаж Дона. — Нека не идват в църква, но да се чуе само. Човек навсекъде може да се прекръсти.
Стрина Ордена мълчаливо подсмръкна от сълзите, потекли изеднаж от очите й, като си спомни за мъжа си, които доскоро биеше замлъкналото сега клепало. Тя нямаше какво да каже — няма кои да го бие сега, а на жена не е дадено да го бие. Да беше тук Веле, но нямаше го и него. Кога ли ще се върне? И тя гласно попита снаха си:
