Воиниците извлякоха Кузо встрани и го оставиха да лежи на тревата. На неговото място застана Даме Скорнев с отпуснати ръце, а долната му челюст играеше неудържимо.
— Къде е син ти бре? — изръмжа беят и продължи все по-високо: — Говори, говори, говори! Нема да лъжеш, нема да извърташ!
— Не знам… къде е… — едва успя да издума старият Скорнев.
Беят сам събори на земята разтреперания старец. Нахвърлиха се върху него и воиниците, а беят грабна тояга и започна да го удря до задъхване, до припадък.
Стрико Даме не издаваше никакъв глас. Още след първите няколко удара стана нещо с него — тялото му се отпусна и като че ли тоягата падаше върху бездушна вещ. Когато най-сетне беят я захвърли омаломощен и воиниците се изправяха — отдалеч още се виждаше, че старият човек е вече труп. Един от воиниците се наведе, обърна го и там, дето бе лицето му, както бе легнал ничком, лъсна цяла локва кръв. Никои нищо не продума, като че ли всеки се страхуваше да каже, че старецът беше мъртъв. Селим бей пулеше очи в него и махна с ръка:
— Дръпнете го там, настрана, докато… докато се съвземе.
Биха още десетина мъже. Между тях попадна Бабин, селският воивода — и него биха. Късаха меса, чупиха кости. Воиниците насочваха щиковете си към нещастното човешко стадо, стреляха с пушките си над главите на селяните. Крещеше бинбашията, беят се заканваше да избие всички събрани там. Пищяха жени, деца в ужас, молеха се за милост. И никои не издаде людете, които бяха на Дълги рид.
— Ами Велко Скорне бре! — крещеше в изстъпление Селим бей. — И той ли не е комита, и той ли не беше на Дълги рид? Аз го видех с очите си, той ме удари в ногата. Ето и тоя — сочеше той Кузо, — и тоя призна, че е избегал с комитите Велко Скорне!
— Не знаиме, ага? Не знайме, ефенди…
Най-сетне бинбашията махна с ръка. Беше вече късно следобед. Воиниците се отдръпнаха, свалиха дългите ножове от пушките. Човешкото стадо се полюшна и се разпиля по пътеките наоколо. Неколцина от мъжете и няколко от по-старите жени дигнаха трупа на Даме Скорнев. Други неколцина подкрепяха Кузо Никлев да върви нагоре по пътеката, след него вървеше жена му и тихо хлипаше. Влачеха нозе и други пребити люде нагоре по стръмнината. И сега Кузо не можеше Да задържи езика си:
— Казах, че Велко е избегал с комитите, не можех Да изтрая, но не казах, че е в гората…
— Мълчи, ще те чуят! — скара му се тихо някои. — Ти и без това каза веке много…
— Казах… Ела да легнеш под тоягите…
— Мълчи!
Откъм поляната по-надолу проеча воинишка тръба Бързо литнаха резките металически звуци към отсрещните стръмнини, прелетяха към старата гора трепетни зловещи. Пръснатите наоколо воиници започнаха да се стичат на поляната. А там Селим бей и бинбашията се джавкаха на висок глас:
— Нищо не можахме да свършим, нищо! — дигаше ядно рамена беят.
— Как нищо… Убихме един човек, пребихме други петнайсет.
— Не можахме да уловим нито един от комитите!
— Къде ще ги уловиш? Не казват нищо тия кучи синове, нали виждаш.
— Не можах и парите да си прибера за гората!
— Не ми е заповядано… То си е твоя работа.
— Остави ми поне един взвод воиници, ще видиш какво ще направя аз тука.
— Не мога да ти оставя. Не ми е заповядано. Беят обърна гневно лице настрана и се закани:
— Ще доида аз пак тука! Ще доида със свои люде… А тебе — обърна се той наново към офицера, — тебе, бинбаши ефенди, не ти е много гайле88.
Бинбашията нищо не отговори и мълчаливо даде знак да му доведат коня.
Тая сутрин стрико Даме видя от високата площадка как се изсипа аскерът в долината. Той се прекръсти в уплахата си и се запъти по най-късите пътеки да обади на сина си в гората.
— Аскер довтаса, сине, много…
Това беше последната им среща. Старецът се върна в къщи и оттам отиде на поляната, дето го убиха с тояги.
Велко прибра едно-друго, върза кучето край колибата и отведе Дона при другата, скритата колиба навътре в гората.
— Стои и ти тука да се скриеш — рече Дона. — Къде ще ходиш…
Велко поклати глава:
— Не. Ще следя — нема ли да дойдат насам. Те са; дошли най-напред мене да търсят, че само мене знаят по име. Беят им е казал, а може и той да е с них. Виждаш ли, Доне — каза той изеднаж, — нема да ни оставят на мира веке тия зверове.
Дона приседна край храстите, които прикриваха входа на подземната колиба, дръпна стръкче трева, захапа го. Няма да има вече мир и за нея, за Дома! Ето с какъв човек се свърза тя и така ще бъде докрай… И тя рече, гледайки някъде встрани:
— Все в гората ли ще живеем ние с тебе?
Той я погледна учуден и уплашен — сърдеше ли се тя и вече дигаше глас против него? Но тя продължи:
— Кажи какво мислиш, какво ще решиш. Ако те уловят турците, жив нема да те оставят. Ще изгниеш по затворите, а може и по-лошо да стане.
Отговорът дойде сам на устата му:
— Ще ида в четата.
Тя наведе глава. Това беше — друго не можеше да бъде. А той започна да се оправдава:
— Нагоре високо, надолу дълбоко… Като дойде човек дотам… Какво друго да правя… Може да ме уловят некои ден, а не искам, не искам! Само за тебе си мисля, къде ли ще те оставя. Да бех сам, немаше и какво да мисля. Но и да остана при тебе — некои ден турците ще ме уловят. Нема да мога и да работя — каква полза? Нема къде другаде: четата. Но хайде, има още време и за това да помислим. Да ида — понечи той да стане, — да ида да видя какво става оттатък…
Дона протегна ръка към него — като че ли той още сега искаше да се отдели от нея, да избяга:
— Чакай… Ти не мисли за мене. Аз искам да си жив, да си свободен. Нема да те задържа, та да попаднеш некои ден в ръцете им. За мене ти не мисли.
— Ама аз — побърза да каже Велко, — аз пак ще бъда близу, четата повеке по тия места се движи…
— Не е това — загледа се тя в него и като говореше, повече говореха очите й: — Аз искам… така и аз искам Да бъде. Да не им се даваш в ръцете, да бъдеш свободен, така ще ми е по-леко и… ще се гордея с тебе. А за мене никак да не мислиш.
Велко едвам се сдържаше — идеше му да я сграбчи и да я смаже в прегръдките си. Ала не беше прилично да се прегръщаш и целуваш кога да е. И за милувки идват блажени часове, но не всякога и всякъде. За да се поддържа огънят в сърцето, стигаше и един поглед само или едно леко, сякаш случайно докосване.
— Ще ида да погледна какво става — повтори той. — А ти внимавай и не се отдалечавай оттука. Те най-напред там ще търсят, при големата колиба, и кучето ще лай. Внимавай.
Тя улови погледа му — пълен с обич и с още нещо друго, чисто мъжко, една особена, мъжка и може би детинска радост, че е свободен, че тя не го задържа, не го дърпа, не му тежи на врата.
— Върви, върви, Велко, не се грижи за мене.
Той се шмугна в гъсталака. Пропълзя до самия край на гората и скрит в един храсталак, виждаше като на длан и доста ясно поляната, дето беше станът на турците. Видя и бея, видя как се събра и цялото село там. Видя побоищата. Видя и баща си. Хапеше устни, стискаше юмруци, та ноктите се впиваха в дланите му. Колко пъти подскочи като боднат — да иде да грабне пушката, да убие бея, да убие бинбашията, да избие всички турци там! Ще вземе, ще вземе пушката си той, но не тук, не сега — няма полза. Сега може цялото село да пострада. Ще вземе пушката т си и ще убива турски зверове! …
През цялото време той нито за миг не помисли за Дона. Тя бе изчезнала от паметта му, от сърцето му, дето клокочеше гняв и омраза. Той беше сам със себе си.
Той чу турската тръба — виждаше и тръбача, — почака, докато турците се отдалечат, и се спусна към къщи.
Още в двора чу тихите вопли на майка си. Сетне видя през отворената врата, навътре в полутъмната стая, ярките жълти пламъчета на няколко восъчни свещи, видя от прага, озарено в светлината им, безжизненото лице на баща си. Прекръсти се и нов един писък на старата му майка прониза сърцето му:
