— Каза ли ти Веле кога ще се върне?

— Не ми каза. Но сигурно скоро ще си дойде. Тоя ден те повече и не продумаха.

Една сутрин кучетата започнаха гневно да лаят и се втурнаха накъм пътеката за долината. Те сега и двете стояха все отвързани. Дона беше сама в къщи и веднага изтича вън уплашена — да не би да идват нежелани гости, но видя по пътеката двама познати мъже: Кузо Никлев и Мирче Лажански. Те се движеха бавно нагоре, Кузо накуцваше някак и с двете нозе, види се, от боя. Какво ли търсят насам? Спряха се на края на пътеката и не смееха да прекрачат, размахвайки ръце, тояжки срещу кучетата.

— У, бре! Ош, бре!

Легнали на предните си нозе, двете зли кучета припълзяваха все по-близу към тях и лаеха диво с разголени зъби. Дона ги прогони и въведе в къщи двамата мъже.

— Брей… Ще ни разкъсат! — въртеше очи Кузо, задъхан, с побеляло влажно лице. — Не съм виждал такива кучета… А то, едното, уж ни познава…

Седнаха.

— Какво има? — попита Дона.

Те и двамата дълго гледаха върховете на опинците си, шариха с тояжките си по пръстения под. Най-сетне Мирче блъсна с лакът другаря си и каза срамежливо:

— Тоя ме накара да доидем. — После пак го блъсна: — Говори де! Друг път човек не може да те спре. Като празна воденица тропаш…

Кузо се размърда на триножното столче, запъшка, почеса се тук и там и най-сетне езикът му се отпусна:

— Учителке… аз… доидох, прошка да искам… от Велко, от тебе и от стрина Ордена… Голем грех извърших… Предадох Велко на турците. — Той си пое дъх издълбоко и гласът му изтъня: — Голем грех извърших… прошка искам!… Ама болеше, учителке, като по сърцето да ме биеха, умирам, си рекох, месата ми ще окапят…

— Било каквото било, Кузо — рече Дона хладно.

— Ръцете ще му целуна на Велко — продължи Кузо, — ще го моля да ми прости… Голем грех! Ама болеше, учителке, болеше…

— Ех, остави сега това, Кузо — махна с досада ръка Дона. — И беят е видел Велко на Дълги рид.

Той я погледна един миг внимателно, сетне изеднаж се успокои и заговори със своя си глас:

— Така е, учителке. И беят го видел. Ама аз требваше да си мълча. Както не казах, че двамата сте в гората, а знаех, че сте в гората! Да не бех казал аз, че е избегал с комитите, Велко можеше и сега да си бъде в къщи, немаше да иде в четата.

— Ти откъде знаеш, че Велко е в четата? — намръщи се Дона.

— Знам, знам, учителке — усмихна се сладко Кузо. — То, кажи го, целото село знай веке…

Навън се чуха стъпки. Дона пошепна бързо:

— Мълчи! Ще чуе майка. Ще се разтревожи.

Влезе стрина Ордена със сноп съчки, поздрави гостите и приседна пред огнището да пали огън. И Кузо реши да… промени разговора:

— Знайш ли, учителке… четата ще убие Добра Лозанова. На смърт!

Дона втренчи в него очи.

— Как тъй ще я убие…

— Добра е осъдена на смърт. Селото се оплакало на четата и четата решава: на смърт! Добра прибира Селим бея, той повеке заради нея идва тука и е нечестна жена, срами селото.

Стрина Ордена спря да раздухва огъня.

— Ами, ами… бесна кучка е тя… Добра, добро да не види…

И пак се наведе над огнището.

— Остави, Кузо, тия приказки — рече строго Дона. — Това не е наша работа. — И добави нетърпеливо: — Това ли имаше да ми кажеш?

Сега пък Кузо блъсна другаря си с лакът. Мирче не дочака втори удар и започна отдалеко, предпазливо, разумно:

— Дошли сме, учителке, и по работа, но рекох, да се изприкаже най-напред Кузо, та да млъкне. Кхакха! — изкашля се той и продължи: — Ние, учителке, ти знайш, работихме в гората и добра работа бехме започнали, но не биде късмет. Ето, разтури се. Без Велко не може да върви. Ние, учителке, ти знайш, бехме започнали орташки, делихме си честно и сметките ни са чисти, до последна пара. Сега — кхакха! — като заминал Велко и той си знай кога ще се върне, рекохме да доидем при тебе, учителке, с тебе да си подумаме. В гората, учителке, останаха още трупи, има и малко още бичени дъски и греди. А преди това, ти знайш, Велко, добър му час, насече доста дърва за горене и за въглища. Ето, учителке, с тебе да си подумаме: какво ще кажеш, ние с Кузо да вземем да прекараме дъските, гредите, дървата в града, да ги продадем. Ще дадете и вашите добичета. Може да горим и въглища, и останалите трупи може да избичим, по-нататък. Каквото е готово за продаване, ще го прекараме в града, ще го продадем. Ти знайш как беше по-рано, с Велко, но сега ще бъде на три. Каквото вземем, ще го делим на три: две за нас двамата с Кузо и една за вас.

Дона слушаше разсеяна — мисълта й беше при Добра, но сетне се заслуша в еднозвучния глас на Мирче Лажански. Тия двама люде искаха неусетно да й хвърлят примка. Тя каза:

— Нищо не знам аз без Велко. Нищо не ми е говорил. Като си дойде той, с него ще приказвате.

Мирче я погледна изненадан, но продължи:

— Право е. По-добре да си беше Велко тука. Но той не е тука и не се знай кога ще си дойде. Времето минава, дървото в гората се разваля.

Дона дигна към него очи:

— Добре. Велко може и да позакъснее. Но как делиш ти, Мирче? Защо на три, по равно? Ами нали Велко е секъл тия дърва, дето искате да продавате вие? Може, но както по-рано: половината за нас, другата половина за вас. И това е много за вас, че вие, какво: ще натоварите дървата и ще ги откарате в града.

Мирче и Кузо не очакваха такъв отговор. Какво знае, мислеха си те, една жена като учителката? Все пак Мирче направи още един опит:

— Така е, но ако не ги дигнем ние, дървата ще изгният.

— Нека изгният.

Тогава двамата хитреци побързаха да се съгласят с Дона. Най-напред, разбира се, Кузо:

— Мирче, ти наистина много тънко я предеш. Заради Велко и заради учителката аз ще прекарам дъските и дървата в града, ще ги продам и за себе си нищо не искам!

— Не — поклати глава Дона. — Каквото ти се пада, Ще си го получиш.

— Тъй де, но такава е приказката…

— Нека бъде, както ти казваш, учителке — отсече и Мирче. — Още утре ще почнем, че да не ни попречи нещо беят. Ще доидем рано утре за вашите добичета. Хайде, седете си со здраве.

Дона излезе да ги изпрати чак до пътеката поради кучетата. Спря се за минутка в началото на пътеката, а те двамата слизаха надолу с тояжките си. Какъвто беше дребен Кузо и като накуцваше сега, изглеждаше още по-жалък. Другият, Мирче, важно, мъдро, отмерваше стъпките си. Вълна на гордост обля сърцето на младата жена.

— Не е като вас двамата моят Велко — поклати тя едва-едва глава. — Той тръгна с пушка в ръка из планините, а вие…

Тя бързо, с досада се обърна и се отправи към къщи.

Още като чу Дона, че кучетата вън радостно скимтяха и полайваха, сърцето й замря: Велко! Тя скочи, озърна се — стъмваше се, в стаята беше вече тъмно, трябваше да запали ламбата, но се спусна към вратата. А той беше вече там.

— Добър вечер!

Как чудно прозвуча гласът му! И както винаги — тъй близък, тъй познат и мил беше тоя глас. Дона запали малката газена ламба с потрепващи пръсти и се обърна пак към него — да го види на светло. Той, същият, но и колко много се бе променил! Оръжието — пушката в ръка, патронташ на пояса, дръжките на револвер и кама, други два патронташа накръст през гърдите, подкарали коси изпод дебърско капе, гъста, остра четина по лицето. Само очите са съвсем същите и усмивката му. Велко. И все пак някакъв хладен, чужд, непознат полъх я удря в лицето и тоя полъх иде от него.

— Сам ли си, Велко?

Колко е тих гласът й — не може сякаш и сама да го познае.

— Не. Целата чета дойде, но другарите останаха в училището. Там ще нощуват.

Той изви някак смутено очи. Лека руменина, сетне по-гъста обагри и нейното лице. Ще си бъдат сами!.. Но тя бързо облада вълнението си и каза с неочаквано строг глас:

— Не, Велко. Иди им кажи да дойдат всички тука. Почакай… Да знаеш, че и ти ще нощуваш с тех тука, в големата стая. Ти ли поиска да останат в училището? Не се ли засрами?

— Не, не! Воиводата рече: Иди си, Веле, в къщи, ти си… ти си женен човек… Аз рекох…